Безсмъртието на душата

Надеждата на милиони хора е насочена към един отвъден, по-добър свят, до който се стига, след като душата се отдели от тялото при смъртта. Бремето на сегашния, реален живот е често непоносимо, но безброй хора имат утехата, че когато издъхнат, тяхната личност ще се отдели от мъртвото им тяло във формата на душа или дух и ще отиде на едно прекрасно място. На практика тези хора вярват, че смърт не съществува – тя касае само тялото, което е една временна физическа обвивка, но самата личност и нейните характеристики се намират в душата й, която продължава да живее, след като тялото бъде покосено от смъртта. И без значение дали се вярва, че при смъртта душите на всички хора отиват на едно и също място или на различни места в зависимост от водения на земята живот, в крайна сметка това разбиране приема, че душата е безсмъртна и живее вечно.

Един анализ на въпросите за човешкото естество, състоянието на мъртвите, смъртта и изхода от нея така, както са ни представени в Свещеното писание (прочетете статиите Естеството на човека, Смърт и възкресение и Две възкресения), ни разкрива библейския възглед, който е изключително различен от популярния, според който всички хора притежават безсмъртни души, които напускат тялото при смъртта. Макар и да е толкова разпространено, зад учението за безсмъртието на душата не стои авторитета на Библията. Според нея мъртвите не са на небето или на някое друго място и проявяващи характеристиките на живите. При смъртта покойникът, който е вярвал в Христос, не отива да се срещне с Господа и да Го хвали, както толкова често са ни казвали, а изпада в мълчание:

„Мъртвите не хвалят Господа, нито онези, които слизат в мястото на мълчанието“ (Пс. 115:17).

Свещеното писание твърди, че когато смъртта настъпи, единствената възможност за идентифициране на покойника е неговото мъртво тяло. То бива положено в гроб, който се определя като място на „мълчанието“. Няма някаква част от този човек, която да се отдели от мъртвото му тяло и да наруши мълчанието чрез хваление и славословие към Господа. Смъртта наистина не е момент, при който мъртвият отива да се срещне с Господа и при който може да наблюдава случващото се с хората на земята:

„Казах: Няма да видя вече Господа, Господа, в земята на живите; няма да видя вече човека, като съм между онези, които престанаха да живеят… Защото преизподнята не може да Те хвали; смъртта не може да Те славослови; онези, които слизат в рова, не могат да се надяват на Твоята вярност. Живият, живият, той ще Те хвали, както аз днес; бащата ще извести на децата си Твоята вярност“ (Исая 38:11, 18, 19).

Хвалението и славословието на Господа и способността да се вижда и научава случващото се на земята принадлежат само на живите хора. В човека не съществува никаква част, която да е в състояние да проявява подобни качества след настъпването на смъртта. За да може всичко това да се случи, мъртвият трябва да бъде възкресен. Това е единственият изход от смъртта, за който говори Библията (прочетете статията Смърт и възкресение).

Но тогава защо сме чували, че всички хора притежават безсмъртни души и след смъртта им душите на праведните отиват в рая при Бога, а на неправедните – в пъкъла? Откога е започнало да се вярва това и защо е толкова разпространено сред християните? Макар и това учение да не се подкрепя от Библията, тя ни казва достатъчно много за неговия произход и за опасностите свързани с вярата в него.

1. Корени на учението за безсмъртието на душата.

Библейският доклад за сътворението на човека е изключително ценен, не само защото ни казва, как и с каква цел човекът е бил създаден от Бога, но защото разкрива и доколко той е бил уязвим от смъртта:

„Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:16, 17).

Тук Адам и Ева ни биват представени като същества, които могат да подлежат на смърт. Те наистина са създадени да живеят вечно, но това ще се случи, само ако останат покорни на Божията воля, т.е. тяхното безсмъртие е условно. Разбунтуват ли се срещу Бога, те ще умрат – първоначалното намерение те да живеят вечно няма да се осъществи и съществуванието им ще бъде прекратено. При толкова ясно изявяване на това, какво човек може или не може да постигне по отношение на смъртта, е много трудно да се направи извода, че хората притежават в себе си качеството „безсмъртие“. Всъщност казаното е толкова ясно, че не дава възможност за различни интерпретации. И все пак врагът на Бога и хората се опитал да представи нещата по по-различен начин:

„А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше създал. И тя каза на жената: Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината? Жената отговори на змията: От плода на градинските дървета можем да ядем, но от плода на дървото, което е сред градината, Бог каза: Да не ядете от него, нито да се допрете до него, за да не умрете. А змията каза на жената: Никак няма да умрете; но Бог знае, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото“ (Бит. 3:1-5).

С въпроса „Истина ли каза Бог?“ Сатана (посредством медиума на змията) поставил под съмнение истинността на казаното от Бога. Ева не трябвало да допуска грешката да влиза в разговор с него, но цитирането от нейна страна на Божиите думи разкрива, че тя е вярвала, че нарушаването на Божията заповед води до смърт. Очевидно разбирането на Ева за нейната собствена природа не било, че тя или нещо в нея е безсмъртно. Съществуването й можело да бъде прекратено и това зависело от покорността й на Божията воля. Това е, което първите хора са знаели за собствената си природа и точно това разбиране се поддържа от Свещеното писание. Проблемът е, че когато се влезе в дискусия с дявола, той винаги успява да внуши съмнение в Божиите думи и да представи нещата по по-различен начин. Точно това станало и с Ева. Използвайки проявения вече интерес Сатана не само внушил, но и засилил в нея съмнението в казаното от Бога. С лукавство и вещина той декларирал: „Никак няма да умрете!“

Макар и хилядолетия по-късно думите на падналия ангел да ни изглеждат като цялостно отричане на казаното от Бога, едва ли Ева ги е разбрала по този начин. Пълното отричане на Божиите думи лесно може да породи съмнение в самото отрицание и така врагът да бъде лесно разпознат. Открай време най-успешният метод на Сатана е бил смесването на истината с лъжа. Така че тук той не отрекъл, че някаква част от човека може да умре. Важното било, че друга част от него не само щяла да остане жива, но и да премине в едно по-висше измерение и да придобие познание, което е достъпно само за Бога. Разбира се, в крайна сметка посланието, което остава в съзнанието е, че всъщност истинска смърт не съществува. Непокорството срещу Божията воля не е толкова страшно, защото дори и нещо от нас да умира, личността продължава да живее под някаква форма и дори започва да води едно по-висше съществувание.

Прочитането на тази история неизбежно ни кара да мислим за базисната концепция, на която стъпва учението за безсмъртието на душата. И съвсем разбираемо, защото то е възникнало именно от тук. Първата лъжа, която въвлякла хората в бунт срещу Бога, е основата, на която стъпва учението за безсмъртието на душата. Тази първа лъжа е била повтаряна милиони пъти през вековете и така безчет хора са били подведени да вярват, че смърт не съществува и че човекът притежава безсмъртна душа, която продължава да живее след умирането на тялото. Това разбиране обаче няма нищо общо с библейската доктрина. Всъщност Писанието съдържа текстове, които заявяват съвсем категорично, че човешката душа подлежи на смърт:

„Ето, всички души са Мои; както душата на бащата, така и душата на сина е Моя; душата, която е съгрешила, тя ще умре“ (Езек. 18:4).

Кристално ясно твърдение, че душата може да умре. Грехът води след себе си смърт и ако една душа съгреши, съществуването й ще бъде преустановено. Трудно е да се повярва, че при наличието на такъв текст, някой би се опитал да обясни учението за безсмъртието на душата чрез Библията. И все пак милиони хора смятат, че това е библейско учение. Това трябва да ни накара да се замислим за начина, по който падналото ни естество реагира на тази доктрина. Изглежда в нея има нещо примамливо и дори логично, така че ние, обхванатите от несъвършенство хора, да реагираме толкова приятелски на нея. Може би случилото се с Ева ще ни помогне да разберем този въпрос:

„И като видя жената, че дървото беше добро за храна и че беше приятно за очите, дърво желано, за да дава знание, взе от плода му и яде, даде и на мъжа си да яде с нея и яде и той“ (Бит. 3:6).

Ева била в непаднало, непокварено от греха естество, но подавайки се на манипулациите на Сатана желанието за едно по-висше изживяване станало по-силно от послушанието на Божията воля. Идеята, че ще премине към по-висша форма на съществуване, дори и нещо от нея (тялото й) да умре, била толкова привлекателна, че обърнала гръб на способността си да се съпротивлява на измамата и нарушила Божията заповед.

Ако така може да се повлия едно непаднало в грях същество, какво трябва да очакваме за хората, които са родени в грях? Естествено, че идеята за безсмъртието на душата ще стане приемлива. Независимо дали се вярва или не, че крайната съдба на тази безсмъртна душа зависи от начина на живот в тялото, това учение си остава по-лесно разбираемо, по-логично и като че ли по-пасващо на реалността. Нищо чудно, че е толкова популярно. Популярно и лесно за възприемане обаче не означава истинно. Този въпрос е изключително важен, за да се задоволим с нещо по-малко от истината. А тя е, че Библията по никакъв начин не поддържа учението за безсмъртието на душата, но разкрива корените му – чрез кого и кога е било прокарано в живота на човечеството. И тъй като зад него стои Сатана, всеки последовател на Христос трябва сериозно да преосмисли разбирането си по този въпрос и ако се окаже, че то не е съобразно Писанието, да го изостави независимо от неговата популярност и логичност.

2. Навлизане на учението за безсмъртието на душата в християнската църква.

Като се има предвид произхода на идеята, че „душата“ може да съществува отделно от тялото и кой стои зад нея, не е изненада, че този възглед е намерил здрави корени в древните езически религии и философски системи. Проблемът е, защо той е стабилно установен и в християнската църква, след като Писанието учи нещо съвсем различно по този въпрос.

Наистина учението за безсмъртието на душата е било известно в древните векове. Всъщност откакто Сатана го изфабрикувал, то не е напускало човешките разбирания и с течение на годините се развило в стройна система стояща в основата на различни култури и цивилизации. Според гръцкия историк Херодот египтяните били първите, които учели, че човешката душа е безсмъртна и при смъртта преминава през серия от прераждания. Гръцките разбирания по този въпрос отразявали египетските. Според древните гърци душата е нещо отделно от тялото, така че при смъртта тя се отделя от него и продължава да живее. Този възглед е получил особения си разцвет в златния век на гръцката култура и философия – при Платон и Аристотел. И именно оттам е проникнал и в християнската теология. Ранните последователи на Христос били навсякъде заобиколени от гръцките разбирания за безсмъртието на душата, но вярвали в библейското разбиране за човешкото естество. Дори ранните апостолски отци, от Игнатий до Поликарп, били убедени, че смъртта е край, несъзнателен покой. Безсмъртието идва с възкресението при Второто пришествие на Христос. За съжаление след това нещата се променили и учението за безсмъртието на душата успяло да се промъкне в християнската теология. Когато в църквата започнали масово да влизат необърнати езичници, те вкарали в нея и своята езическа философия и така християните започнали да вярват, че след смъртта душата напуска тялото. Църквата приела, че смъртта не е края на съзнанието, че съществува един вид преходен период между смъртта и съда. И това вече е веруюто на стотици милиони християни днес.

Проблемът с вярването в безсмъртието на душата отива още по-надалеч, защото отваря врати за участие в окултни и спиритически сеанси. Макар и много християнски църкви да са против подобни практики, изкушението да се влезе в контакт с душите на умрелите става много силно, когато се поддържа разбирането, че душата на човека продължава да живее след смъртта му (прочетете статията Окултизъм и спиритизъм).

3. Идеята за безсмъртието в Библията.

Но не говори ли все пак Библията за безсмъртието? Да, тя говори за него. Например някои новозаветни думи касаят конкретно безсмъртието (гр. „атанасиа“), а други означават „нетление“ (гр. „афтарсиа“). Никъде обаче тези думи не се появяват обвързани с човешката душа. Не съществува дори един-единствен стих, в който да се казва, че човешката душа е безсмъртна. Писанието нарича „безсмъртен“ само Бог:

„А на вечния Цар, на безсмъртния (гр. „афтартос“), невидимия, единствения Бог, да бъде чест и слава до вечни векове. Амин“ (1 Тим. 1:17).

Безсмъртието е качество или състояние неподлежащо на смърт и тление. Според Библията Бог е единственият, Който притежава безсмъртието като Негово присъщо качество:

„Който сам притежава безсмъртие (гр. „атанасиа“), обитавайки в непристъпна светлина; Когото никой човек не е видял, нито може да види; на Когото да бъде чест и вечно господство. Амин“ (1 Тим. 6:16).

Когато мислим за Бога, трябва да Го разбираме като такъв, Който е вечен; Той няма начало и край и не подлежи на смърт. Единствен Бог е безсмъртен. Хората не са. Свещеното писание сравнява живота им с „па̀ра, която се явява за малко и после изчезва“ (Яков 4:14). Всички ние сме „плът, вятър, който прехожда и не се връща“ (Пс. 78:39). Без изключение всеки от нас „цъфти като цвят и се покосява; бяга като сянка и не се държи“ (Йов 14:2). Би било много погрешно да приписваме иманентни Божии качества на творенията. Между Бог и нас съществува огромна разлика и няма как за нас да бъде казано, че сме безсмъртни или че притежаваме безсмъртни души.

Както и разгледахме по-горе, когато става дума за хората, те са били създадени само условно безсмъртни. Продължителността на съществуванието им зависело от покорността им на Божията воля. Така че безсмъртието не е вродено в човека, а е дар от Бога, който може да бъде опазен само чрез послушание на волята Му. Опълчването срещу нея веднага разкрило на Адам и Ева истинността на Божиите думи. Когато били изгонени от райската градина, Бог преградил пътя им до дървото на живота (Бит. 3:22-24), за да не може вече човека „да яде и да живее вечно“ (ст. 22). Това показва повече от ясно, че безсмъртието на човека е условно и че е било изгубено чрез греха. И тъй като вече Адам бил грешен и обречен на смърт, нямало как да предаде безсмъртие на децата си. Така „смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха“ (Римл. 5:12).

Предвид категоричността на Божиите думи, Адам и Ева трябвало да умрат в деня на съгрешаването си (Бит. 2:16, 17). Божията милост обаче ги предпазила от незабавна смърт. Божият Син, „закланото Агне от създаването на света“ (Откр. 13:8), предложил да даде живота Си, за да имат хората втори шанс. И тъй като извършеното от Него изкупление е съвършено, вечният живот е вече достъпен за всеки. Затова макар и да се раждаме смъртни, всички сме призовани да търсим безсмъртието (Римл. 2:7). То не се достига чрез практикуването на определена система за усъвършенстване, а се съдържа в личността на Исус Христос, с която всички имаме възможност да влезем в дълбоки и лични взаимоотношения. Тъй като Той „унищожи смъртта и показа вечния живот и нетлението“ (2 Тим. 1:10), всеки, който е в близка връзка с Него, може още отсега да се докосва до безсмъртието и да притежава вечен живот:

„…Божият дар е вечен живот в Христос Исус, нашия Господ“ (Римл. 6:23б).

„…Бог ни е дал вечен живот и че този живот е в Неговия Син“ (1 Йоан 5:11б).

Божията любов била в основата да се изработи план за спасението на човека и така да му се даде шанс да заживее отново вечно:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16).

Достъпът до вечния живот е само в Исус Христос, затова и „който има Сина, има този живот; който няма Божия Син, няма този живот“ (1 Йоан 5:12). Разбира се, притежаването на вечния живот сега в Исус Христос не премахва всички последици на грехопадението. И най-посветеният на Бога вярващ умира. Но обещанието на Библията е, че „както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще живеят“ (1 Кор. 15:22). И както сме разгледали в статиите Смърт и възкресение и Две възкресения, това ще се случи в деня на Второто пришествие на Господ Исус Христос. Тогава верните Му последователи ще получат безсмъртието:

„Ето, една тайна ви казвам: Не всички ще починем, но всички ще се изменим, в един миг, докато трепне око, при последната тръба; защото тя ще затръби и мъртвите ще възкръснат нетленни (гр. „афтартос“), и ние ще се изменим. Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление (гр. „афтарсиа“) и това, смъртното, да се облече в безсмъртие (гр. „атанасиа“). А когато това, тленното, се облече в безсмъртие (гр. „атанасиа“), тогава ще се сбъдне писаното слово: ‘Погълната бе смъртта победоносно’. ‘О, смърт, къде ти е победата? О, смърт, къде ти е жилото?'“ (1 Кор. 15:51-55).

Учението на Библията е кристално ясно, че Бог не дарява безсмъртие на вярващия при смъртта му, а при възкресението, което ще се осъществи при Второто пришествие. Така че макар и вярващия да има вечен живот в Исус още сега, действителното осъществяване на този дар и обличането на вярващия в безсмъртие ще стане при завръщането на Христос и не по-рано.

Учението за безсмъртието на душата не се поддържа от Библията, но тя разкрива неговия произход и посочва Сатана като негов източник. Затова не е безопасно да се вярва в него. Сигурността е в приемането на учението на Писанието за несъзнателното състояние на мъртвите и възкресението на тялото като единствен изход от смъртта.