От полемиките, които могат да бъдат наблюдавани в християнския свят, особено интересна е тази за валидността на Божия закон днес. Една от водещите концепции в тази връзка е, че Божият закон няма универсален характер и затова касае само определена група хора. Като аргумент в защита на тази теза се твърди, че Божият закон на десетте заповеди изобщо не е бил известен на хората преди даването му на планината Синай в присъствието на израилтяните. А щом като е даден едва тогава за първи път, значи е безопасно да допуснем, че той е някакво постановление свързано с Израил като нация. Дори и да е още валиден за евреите, той няма някакво специално значение за християните и те са свободни от задължението да го спазват. Библейският текст, който може да се свърже с това твърдение, е този:
„Защото и преди закона грехът беше в света, обаче грях не се вменява, когато няма закон. Въпреки това от Адам до Моисей смъртта царува и над онези, които не бяха съгрешили според престъплението на Адам, който е образ на Бъдещия… А отгоре на това дойде и законът, за да се умножи прегрешението; а където се умножи грехът, преумножи се благодатта“ (Римл. 5:13, 14, 20).
Безспорно в този пасаж се визира периода от съгрешаването на Адам до времето на Мойсей, когато Бог дал закона на десетте заповеди и другите закони. Изразът „преди закона“ (ст. 13) се отнася точно за този период, а изразът „дойде и законът“ (ст. 20) сякаш има предвид, че едва по времето на Мойсей Божият закон е станал познат на човечеството и е започнал да разкрива греха.
Има ли наистина основание да се твърди, че Божият закон не е универсален и е свързан само с Израил като нация, което го прави невалиден за последователите на Христос?
1. Отговорът в контекста.
Никой изследовател на Писанието не оспорва наличието на греха и греховността след времето на Мойсей, защото тогава е неоспоримо и наличието на закона. Въпросът е, преди това драстично и ясно откровение на Божията воля на Синай по времето на Мойсей, законът съществувал ли е? Можело ли е дадено нещо да се нарече грях, докато Мойсей не взел в ръцете си скрижалите с Божиите заповеди?
Текстът от Римл. 5:13, 14, 20 е част от пасаж, който се смята за един от най-трудните в Писанието. Но трудността му идва най-вече от намерението да бъде разбиран не по начина, по който апостол Павел е възнамерявал. Опитът да се посочат тези текстове като доказателство, че законът става известен на човечеството едва при Синай, е също отклоняване от мисълта на автора. Защото тук той дискутира дълбоките резултати от делото на Христос като сравнява последиците от оправданието, което Исус осигурява, с последиците от съгрешаването на Адам. Така че познанието на човечеството върху Божия закон не е водещата насока на мисълта му. Разбира се, това не означава, че от тук не можем да извлечем някаква информация по въпроса. Но трябва все пак да знаем, какво е главното предназначение на този пасаж. Колкото е важно да разберем, какво казва един текст, толкова е важно да установим и какво не казва.
Както много често се случва с трудните текстове на Писанието, решението на проблема се намира в контекста. Ако някой иска да посочи текста от Римл. 5:13, 14, 20 като доказателство, че Божият закон изобщо не е бил известен на хората преди даването му на Синай, ще пропусне факта, че в контекста на този пасаж се намира твърдение, което опровергава този извод. Да погледнем пак този текст, но този път в неговия контекст:
„Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта, и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха. Защото и преди закона грехът беше в света, обаче грях не се вменява, когато няма закон. Въпреки това от Адам до Моисей смъртта царува и над онези, които не бяха съгрешили според престъплението на Адам, който е образ на Бъдещия“ (Римл. 5:12-14).
Обърнете внимание. Щом като деянието на Адам се определя като такова, че чрез него „грехът влезе в света“ (ст. 12), значи е имало закон, който е бил нарушен, защото грехът е точно това, „беззаконие“ (1 Йоан 3:4). Няма как да се говори за грях, ако няма закон, който да е бил нарушен (Римл. 5:13). Следователно, макар и да не е имало такова драстично изявление на Божията воля както на планината Синай, законът трябва да е съществувал в някаква форма още от самото начало.
А как стоят нещата след грехопадението до даването на Божия закон на синайската планина? Доколко хората в този период са познавали закона? Всички потомци на Адам (което включва и всички негови потомци от времето на грехопадението до прогласяването на закона на Синай) „съгрешиха“ и в резултат на което „смъртта мина във всички човеци“ (Римл. 5:12). Фактът, че са съгрешили, говори за непокриване от тяхна страна на Божия стандарт. Разбира се, тяхното положение е било по-различно от това на Адам, който е бил сътворен „по Божия образ“ (Бит. 1:27). Освен всичко друго, Божият образ се изразява в „правда и святост на истината“ (Ефес. 4:24), което означава, че Божият закон е бил изписан в сърцето на Адам. Също така той имал пред себе си едно много ясно вербализирано изражение на Божия закон в заповедта да не яде от дървото за познаване на доброто и злото (Бит. 2:16, 17). Това е положението, при което Адам съгрешил и като последица смъртта се настанила на планетата ни. Но потомците на първия човек „не бяха съгрешили според престъплението на Адам“ (Римл. 5:14) и въпреки това „смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха“ (ст. 12). Една от причините за установилото се положение е, че потомците на първия човек се раждат с грешна природа (Пс. 51:5). Затова въпреки че не са съгрешили според престъплението на Адам, смъртта е тяхната участ. Но също така притежаваната от тях грешна природа помрачава разума и закоравява сърцето (Ефес. 4:17-19), което го превръща в много различно от това на Адам при сътворението. Вече можем да очакваме много по-слаба чувствителност относно ясната Божия воля, която е ръководела първия човек.
И все пак, макар разглежданият текст да посочва различното положение между Адам и потомците му до даването на закона на Синай, той засяга и отговорността им спрямо закона. Според него грях не може да бъде вменен, ако няма закон (Римл. 5:13). Тук на първо място Павел трябва да има предвид езичниците, които не познават закона, но на които Бог се е открил чрез всеобщото откровение на природата (Римл. 1:19, 20) и съвестта (Римл. 2:14, 15). Само че това е валидно за всички езичници от всички епохи, като дори и тогава спрямо тях има определени очаквания (Матей 10:15). Вероятно в някакво подобно положение бива разглеждано човечеството в периода между грехопадението и Синай. Макар и да има загуба спрямо яснотата на Божието откровение на волята Му, тя е достатъчно ясна, за да държи хората под отговорност. Самият израз „грях не се вменява, когато няма закон“ разкрива измеренията на отговорността на човека като морално същество. Щом като Адам е съгрешил и щом като неговите потомци до времето на Мойсей (предвид визирания период) са съгрешили, значи е имало и закон, който да ги определя като грешници и подвластни на смъртта. Да, апостолът разкрива, че има и нещо, което стои зад личната вина на извършения грях и това е грешната природа, на която всички потомци на Адам са подвластни независимо от познанието им върху закона. Без значение колко добре или зле познаваш Божията воля и доколко се съобразяваш с нея, смъртта е неизбежната последица, която идва от съгрешаването на Адам. И все пак фактът, че Павел потвърждава наличието на греха преди времето на Мойсей, не може да не означава, че познание върху Божията воля и закон е съществувало и преди даването на десетте заповеди.
Какво още разкрива разглежданият контекст?
„А отгоре на това дойде и законът, за да се умножи прегрешението; а където се умножи грехът, преумножи се благодатта; така че както грехът беше царувал и докара смъртта, така да царува благодатта чрез правдата и да докара вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ“ (Римл. 5:20, 21).
Както вече стана ясно, между грехопадението и Синай законът не е бил формулиран по начина, по който го виждаме изразен в десетте заповеди, но неговата същност е била позната и той е държал хората под отговорност. Разбира се, нещата стават много по-ясни, когато той бива формулиран в десет заповеди и бива даден на Израил. Тогава очакванията на Бога към човека стават ясно откроими и мащабите на човешкият грях стават умозрими. Съвсем разбираемо, греховни деяния, дълбините на чиято разрушителност преди не се е разбирала добре, сега изпъкват като огромни. Греховността на греха става по-ясна.
Това е принцип, който е валиден за всяко време. И днес може да има хора без ясно познание за десетте заповеди. И все пак те познават донякъде този морален код и знаят за злите неща, които вършат и са вършили. Когато обаче Божият закон им бъде разкрит в яснота, осъзнават, че злото, което са правили, е много повече, отколкото са си мислили. Така законът „умножава прегрешението“ (Римл. 5:20).
Истинската цел на закона е да издигне стандарт за праведност. Когато е наложен на един грешник обаче, той разкрива греховността му и колко надълбоко е потънал в греха. Колкото този закон става по-познат и ясен, толкова по-големи започват да стават обхвата на вината и сериозността на положението. Всъщност този принцип действа дори и законът да е познат. Винаги, когато стане по-ясен и разбираем, той „умножава“ прегрешението (Римл. 7:7-10). Това води до осъзнаване на нуждата от Спасител – Исус Христос, Който осигурява „вечен живот“ чрез благодатта Си (Римл. 5:21). Фактът обаче, че осъзнаването на греха съществува, означава, че и законът, чрез който това осъзнаване се осъществява, също съществува.
Така че този текст от Посланието към римляните не доказва, че в периода от сътворението до Синай Божият закон е бил неизвестен. По-скоро той твърди обратното. Той наистина не е бил познат в точно тази си формулировка, но основните му принципи са били известни и са държали хората под отговорност. Дори и хората, които са били много далеч от истинското познание за Бога, са имали Неговите свидетелства в и около себе си, което е правило и тях отговорни спрямо Божия закон до някаква степен. Затова не можем да разглеждаме закона на Бога като постановление касаещо само Израил. Той има универсален характер.
2. Божият закон при сътворението.
Ако търсим в текста от Римл. 5:13, 14, 20 някаква информация за познанието върху Божия закон на хората между грехопадението и Синай, то тя е, че няма как изобщо да говорим за грехопадение, ако няма закон и че липсата в този период на точно формулиране на закона, както е в списъка на десетте заповеди, не означава, че познание върху Божия закон изцяло е липсвало. Да обърнем сега по-специално внимание на първия момент. Защото ако наистина се окаже, че Божият закон е съществувал още от самото начало, когато е нямало грях и различни човешки нации, лесно ще стигнем до извода за неговата универсална валидност и непроменимост. В градината, която била дом на Адам и Ева, имало едно специално дърво, което влязло в една специална норма:
„Господ Бог заповяда на човека: От всяко дърво в градината свободно да ядеш, но да не ядеш от дървото за познаване на доброто и злото, защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш“ (Бит. 2:16, 17).
Разбунтувалият се срещу Бога Луцифер е щял да предложи на първите хора управлението си на непокорство на Божията воля и затова е трябвало да има нещо, което да е свързано с Божията воля и около което Адам и Ева да направят своя избор. И това било едно дърво. Хората нямали право да ядат от него. Яденето би означавало заставане на страната на Сатана, а неяденето – оставане на страната на Бога.
Както е видно от самия текст, Божията воля е изразена във вид на заповед. А това не говори ли за съществуването на закон? Да, говори. Защото наказание със смърт се налага на греха (Римл. 6:23а), а „грехът е беззаконие“ (1 Йоан 3:4). Изводът е, че щом като Бог заповядал нещо и нарушението на тази заповед щяло да бъде наказано със смърт, значи законът на Бога е съществувал и хората са го познавали. Те знаели, че нарушението на Божията заповед не може да е нещо безобидно и води до фатална последица. А това означава, че Божият закон далеч не е постановление, което касае само евреите. Затова не трябва да виждаме в него една прекратена от жертвата на Христос норма за християните, а израз на Божията воля валидна за всеки от нас днес.
3. Божият закон и патриарсите.
Да се задълбочим и върху втория момент от текста от Римл. 5:13, 14, 20, а именно наличието на някакво познание върху Божия закон и преди даването му на Синай. Ако Божият закон е бил познат на Адам и Ева и нарушаването му е довело до грехопадението и ако този закон е бил прогласен в огромна слава на Синай, какво трябва да мислим за периода стоящ между тези две събития, който е периодът на библейските патриарси? Този период е описан в книгата Битие и първата половина на книгата Изход. Няколко седмици преди прогласяването на Божия закон на Синай Господ обещал на израилтяните защита от болести. Условието било само едно:
„Ако внимателно слушаш гласа на Господа, своя Бог, и вършиш онова, което Му е угодно, и слушаш заповедите Му, и пазиш всичките Му наредби, няма да те поразя с нито една от болестите, с които поразих египтяните; защото Аз съм Господ, Който те изцелявам“ (Изх. 15:26).
Израилтяните щели да бъдат подсигурени с най-добрата здравна защита, ако слушат Божиите заповеди и пазят всичките Му наредби. Би ли било коректно да изискваш от някого да се съобразява с правилата ти, ако не си го запознал с тях? Естествено че не. За да бъде дадено това условие на израилтяните, значи те са били наясно с Божиите заповеди. Това, което евреите чули на Синай, било прогласяването на заповедите от самия Бог, но те не били нещо напълно ново за израилтяните. Наистина, поради робския си живот в Египет били започнали да им обръщат гръб и да ги позабравят, но като цяло били наясно с Божията воля. Което означава, че Божият закон не е бил представен на Израил за първи път на Синай. Той вече е бил познат. Да, неговото прогласяване предизвикало в тях ужасяване, защото те видели по-ясно греха си. Но това не била първата им среща с Божията воля.
Ако евреите са знаели за Божия закон, кой ги е бил научил? Господ изисквал слушане на Неговия глас, вършене на Неговата воля, слушане на заповедите Му и пазене на всичките Му наредби (Изх. 15:26). Подобен израз намираме отнесен към верността на Авраам:
„Понеже Авраам послуша гласа Ми и опази заръчването Ми, заповедите Ми, наредбите Ми и законите Ми“ (Бит. 26:5).
Авраам, бащата на вярата, бил също и човек, който слушал Божия глас, опазил Неговите заръчвания, заповеди, наредби и закони. Едно толкова обстойно разкриване на естеството на авраамовото послушание може единствено да означава, че всички заповеди, които се намират в Божия закон, са били познати на Авраам и той се е съобразявал с тях. На тях е научил сина си Исаак (Бит. 18:19), който е научил сина си Яков, който от своя страна е научил дванадесетте си синове и така еврейският народ е имал своето познание за Божията воля. Това обяснява, защо Божието недоволство е било предизвиквано, когато някоя от заповедите е била нарушавана, въпреки че не откриваме изричното й споменаване (Изх. 16:28). Това също обяснява и защо Господ е имал определени очаквания от евреите по отношение на волята Си още преди да стигнат до Синай.
Ако това допускане е вярно, значи трябва да има някакви указания в Писанието, че патриарсите са познавали Божиите заповеди. Всичко, което трябва да направим, е да проучим някои изрази и случки от тяхното време до прогласяването на Божия закон на Синай свързани с моралната отговорност на тези хора. Какво ли бихме открили? Няколко неща. Например, че познание върху първата и втората заповед на Декалога, които издигат истинския Бог и отхвърлят идолопоклонството, е съществувало и преди Синай (Бит. 35:1-4). Също и че още от самото начало на Писанието докладът за създаването на съботата я описва като институция, към която хората трябва да имат отношение (Бит. 1:31-2:3), което означава наличие на познание и върху четвъртата заповед. Щом като Каин е подведен под отговорност за убийството на брат си (Бит. 4:8-11), значи шестата заповед не е била непозната. Също така и нарушаването на седмата заповед „Не прелюбодействай“ е обстойно дискутирано (Бит. 19:1-11; 39:7-9). Кражбата забранена с осмата заповед не е била безобидно поведение за хората преди Синай, а нещо, за което са можели да загубят живота си (Бит. 44:8). Лъжата свързана с нарушаването на деветата заповед е била изобличавана (Бит. 12:11-20; 20:1-10). Даже най-трудните за разпознаване грехове на пожеланието и завистта, които биват отречени в десетата заповед, не остават пренебрегнати (Бит. 27 гл.).
Биха ли съществували всички тези истории, ако не е имало познаване на моралния закон на Бога преди даването му на синайската планина? Естествено че не. Бог се е погрижил човечеството да има идея за всичките десет заповеди на закона Му, още преди да бъдат прогласени от Него. Така че щом като книгите Битие и Изход описват извършването на деяния от различни хора, които небето е определяло като грях преди даването на закона на Синай, значи грехът е съществувал и тогава. Следователно имало е и закон. Може да не е бил оформен както десетте заповеди, които Бог изписал със собствения Си пръст, но е имало закон. А това означава, че тезата, че Божият закон няма универсален характер и не е задължителен за християните се превръща в много трудно доказуема. Божият закон наистина е валиден и днес за всички хора. Той не само е бил познат на патриарсите, но е вечен и като такъв е задължителен за всички хора от всяко време и епоха. Божият закон е универсален.
Но Божият закон е не само универсален. Той е и откровение на Божията воля към хората. Разглеждаме по-подробно този въпрос в статията Откровение на Божията воля.
В Свещеното писание има достатъчно ясни свидетелства, че Божият закон е бил познат на патриарсите от сътворението до прогласяването му на планината Синай и че те са имали отговорност към съблюдаването му. Това означава, че Божият закон е вечен, универсален и валиден за всеки човек от всяка епоха.