Духът на пророчеството

Начало/Елън Уайт/Духът на пророчеството

Елън УайтДали представата на съвременното християнство за Божия народ на последното време съвпада с описанието на Библията? Трудно ще дадем положителен отговор, най-малкото защото няма как да оформим обобщение за представата на всички християни по този въпрос – разбиранията се различават сериозно. Интересното е, че сред най-разнообразната група – евангелските общества – има като че ли някакъв консенсус по този въпрос. Няма да сме далеч от истината, ако кажем, че по-голямата част от протестантите вярват, че Божията църква е невидима, съставена от верните Христови последователи от различни деноминации, които се покланят на Бога в дух и според познанието, което имат. Деноминациите всъщност нямат значение, важни са хората в тях, които Бог вижда и разпознава като Свой народ.

Едно такова твърдение не е никак далеч от описанието на Божия народ на последното време в книгата Откровение:

“След това видях друг ангел, който слизаше от небето имайки голяма власт; и земята се просвети от неговата слава. Той извика със силен глас казвайки: Падна, падна великият Вавилон и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица, защото всички народи пиха от виното на нейното разпалено блудстване и земните царе блудстваха с нея, земните търговци се обогатиха от безмерния й разкош. И чух друг глас от небето, който казваше: Излезте от нея, люде Мои, за да не участвате в греховете й и да не споделяте язвите й, защото греховете й стигнаха дори до небето и Бог Си спомни нейните неправди” (Откр. 18:1-5).

Тук имаме Божествения призив към Неговата църква (Бог нарича получателите на призива “люде Мои”). Интригуващото е, че поканата е Неговия народ да напусне Вавилон. Явно, че в края на времето Божият народ ще се намира във Вавилон. Няма как да заключим, че Вавилон представлява една хомогенна отстъпила организация. По-скоро това е обобщение на отстъпничеството на различни видове религиозни (и може би не толкова религиозни) организации. И точно в тях се намира Божия народ. Въпреки това Бог го разпознава за такъв и го подканва да напусне Вавилон, защото краят на отстъпническата система е дошъл.

Най-малко две неща правят впечатление. Първо, евангелското разбиране за Божията църква като невидима е напълно вярно. Проблемът е, че докато е в контакт със своите деноминации и организации в самия край, Божият народ не само вече не може да бъде пълноценен поклонник на Бога, но дори е застрашен от унищожение. Ако до определено време всичко е наред с една такава концепция за Божия народ, в самия край на времето тя става опасна за него.

Второ, един призив Божия народ да напусне Вавилон няма смисъл, ако не съществува място, на което да отиде. Фактът, че Божият народ е призован да напусне Вавилон, изисква да приемем, че трябва да има организация, която съществува с цел да го приеме; че тази организация трябва да бъде лесно разпознаваема, което означава, че тя трябва да е хомогенна и да бъде противоположност на Вавилон. А това неизбежно насочва мисълта ни към нея. Това трябва да означава, че заедно с невидимия Божий народ има и видим, чието съществуване има за цел да поддържа и издига истината потъпкана от Вавилон и когато краят на отстъпническата сила наближи, да се превърне в средата, в която искрените Божии деца от всички общества да се съберат заедно.

Така изследването ни на концепцията за невидимия Божий народ трябва да приключи там, от където започнахме. Той действително съществува и със сигурност се споменава в Откровението. Но тъй като е съставен от най-различни хора от различни организации, които само Господ познава, по-обстойното разглеждане на този предмет се превръща в ненужно и дори невъзможно. Това, на което може да се обърне повече внимание, е видимия Божий народ, защото той има по-ясно откроими характеристики и мисия и е лесно отличим. И именно на него Откровението отделя най-много място.

Тъй като този народ е антипод на Вавилон от последното време и очевидно ще трябва да влезе в конфликт с него, сигурно ще трябва да го търсим там, където бива описан такъв конфликт. Ето едно такова място:

“Тогава змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исус” (Откр. 12:17).

Това описание ни пренася в последното време. Щом като тук има някой, който предизвиква гнева на змея (безспорно Божия противник), значи този някой има Божието благоволение. Нещо повече. Дадени са някои от характеристиките му, които го отличават толкова ясно, че идентифицирането му не може да представлява проблем.

Първо, той е наречен “остатък” (останалите от потомството на жената). Това ще рече, че той ще представлява едно малцинство на фона на всички представителите на християнството. Като потомък на жената (символ на вярната църква) той носи нейните характеристики, а това предизвиква гнева на змея.

Второ, принадлежащите към остатъка биват разпознати по това, че уважават и спазват Божиите заповеди. Този момент също не е труден за интерпретиране. Става дума за Десетте Божии заповеди (Изх. 20:1-17), които са въплъщението на двата основни принципа на любов, на които се гради Божието управление (Лука 10:27). Така че другата особеност на видимия Божий народ, заради която той е в конфликт с Вавилон и предизвиква гнева на Сатана, е издигането на авторитета на всичките Десет Божии заповеди и воденето на живот съобразен с тях.

Трето, съставляващите Божия верен остатък ще държат свидетелството за Исус. Тази тяхна характеристика е малко по-обширна, но пък със сигурност ще даде много ясни насоки и ще направи неговото идентифициране лесно. Затова в рамките на тази статия ще й обърнем малко повече внимание.

1. “Свидетелството за Исус” или “свидетелството на Исус”?

Изразът “свидетелството за Исус” се среща шест пъти в книгата Откровение (1:2, 9; 12:17; 19:10; 20:4) и граматически допуска да се преведе по два начина:

А) “Свидетелството за Исус” – какво християните свидетелстват за (по отношение на) Исус;

Б) “Свидетелството на Исус” – свидетелството на Исус (идващо от Исус) към църквата.

Доказателствата от начина, по който този израз се използва в Откровението, ни насочват към втория превод – “свидетелството на Исус” (или “свидетелството Исусово”). Това свидетелство бива дадено на църквата посредством пророческо откровение:

“Откровението от Исус Христос, което му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан, който възвести Божието слово и свидетелството Исус Христово, и всичко що е видял” (Откр. 1:1, 2).

“Откровението от Исус Христос” касае откровение от Христос, което е дадено на Йоан. Йоан от своя страна записва това свидетелство от Исус и го предава на църквата.

“Оня, Който свидетелства за това, казва: Наистина ида скоро” (Откр. 22:20а).

Отново Христос е, Който дава свидетелството на църквата Си. Щом като има свидетелство, което Христос иска да предаде, това очевидно изисква наличието на пророческа функция, защото това е начинът за предаването му на църквата.

2. Духът на пророчеството.

Преводът на разглеждания израз като “свидетелството на Исус” не е единствения, който ни насочва към пророческата функция. Едно сравнение на Откр. 19:10 с 22:9 свързва много ясно свидетелството Исусово с пророческия дар. Ще използваме Цариградския превод, защото е по-точен:

“И паднах пред нозете му да му се поклоня; и рече ми: Внимавай да не сториш това: аз съм съслужител твой и от братята ти, които имат свидетелството Исусово: поклони се Богу; защото свидетелството Исусово е духът на пророчеството” (Откр. 19:10 – ЦП).

“И каза ми: Внимавай да не сториш това; защото аз съм съслужител твой и на твоите братя пророците, и на тези които пазят думите на тази книга: поклони се Богу” (Откр. 22:9 – ЦП).

Да сравним паралелните изрази в двата стиха:

Сравнение на стихове доказващо, че свидетелството на Исус е Духът на пророчеството.

Очевидно тук тези, които имат свидетелството Исусово, са пророците и изразът “свидетелството Исусово” трябва да се отнесе към пророческата функция. Единият от разглежданите текстове дори съдържа цялата тази идея:

“И паднах пред нозете му да му се поклоня; и рече ми: Внимавай да не сториш това: аз съм съслужител твой и от братята ти, които имат свидетелството Исусово: поклони се Богу; защото свидетелството Исусово е духът на пророчеството” (Откр. 19:10 – ЦП).

Ето как Откр. 19:10 определя “свидетелството на Исус” като “духът на пророчеството”. Това категорично затвърждава извода, че тази характеристика на остатъка има нещо общо с пророчеството.

Самият израз “духът на пророчеството” не е елементарен. Той може да бъде разбран по два начина:

А) Отнася се за Светия Дух, Който вдъхновява пророците в предаването на вестите им:

“Но [светите] човеци са говорили от Бога движими от Светия Дух” (2 Петр. 1:21б).

Изрази като “Духът на благодатта” (Евр. 10:29) или “Духът на истината” (Йоан 16:13) определят Духа като даващ благодат или истина. Така “свидетелството на Исус/духът на пророчеството” като характеристика на остатъка може да бъде свързано с функцията на Светия Дух да вдъхновява пророка с откровения от Бога (виж Откр. 1:10). На практика едно такова откровение е свидетелство от Исус. Всичко това е в хармония с твърдението на апостол Петър, че старозаветните пророци са били вдъхновени от “Христовия Дух” и по този начин са свидетелствали за Него (1 Петр. 1:11).

Б) Изразът “духът на пророчеството” може също да бъде разбиран и като дарът и естеството на пророчеството. Христос, Който дава свидетелството, е душата на пророчеството и негова същност.

Който и от случаите да изберем, Откр. 12:17 подчертава, че народът на остатъка ще има пророческото свидетелство от Исус. Той ще го притежава, когато змеят отправи последната си атака срещу него в последното време.

3. Духът на пророчеството и Писанието.

Щом като “свидетелството на Исус” е свидетелството на Исус към църквата Си чрез пророческата дарба (“духът на пророчеството”), значи Откр. 12:17 трябва или да се занимава с това, че остатъкът притежава Писанията на Стария и Новия завет, или че притежава извънканонична проява на пророческата дарба. Първото предположение няма как да е погрешно, но е прекалено разбираемо, за да му бъде отредено мястото на отличаваща се, специфична характеристика. Докато наличието на пророческа дарба у остатъка в последното време е много специфична характеристика, която наистина си струва да бъде подчертана, за да бъде този народ по-лесно разпознат.

Адвентистите от седмия ден се разпознават в това описание на остатъка от Откр. 12:17 включително и по отношение характеристиката на пророческия дар. Както е видно от сравнението между Откр. 19:10 и Откр. 22:9 направено по-горе, тези, които имат свидетелството на Исус (т.е. духът на пророчеството), са пророците. Адвентистите вярват, че този дар се е проявил в живота и служенето на една от основателките на Адвентната църква – Елън Уайт (1827-1915). Дори по традиция адвентистите са свикнали да приравняват израза “духът на пророчеството” със служенето и творчеството на Елън Уайт. Естествено това е само едната страна от разбирането на този израз и по никакъв начин не го изчерпва, но подчертава ключовата роля, която служението на Елън Уайт има във формирането на Църквата на адвентистите от седмия ден.

С наличието и проявяването на Дара на пророчеството (1 Кор. 12:7-11; Ефес. 4:11) не се изключва по никакъв начин ролята на остатъка да издига Божието слово. Това означава, че сред видимия Божий народ на последното време не само трябва да има пророк, но и че разбирането на пророчествата на Библията и специално на апокалиптичните книги Даниил и Откровение ще бъде част от характеристиките на този народ. Това също е особеност, която може да бъде видяна като изпълнена при адвентистите.

4. По-обхватно разбиране.

Пророчеството на Откровението относно притежаването на пророческо свидетелство от страна на остатъка може да бъде сравнено с многото препратки към Месията в псалмите на Давид. Читателят на тези псалми в старозаветните времена би приел, че повечето от тези изказвания, ако не и всички, се отнасят за Давид. След времето на Христос обаче – след Неговата заместническа смърт и възкресение – тези изказвания са били разбирани като имащи по-обхватно значение и точно приложение в Месията, Синът на Давид.

По същия начин в изпълнението на Откр. 12:17 заедно със ставането на третата ангелска вест по-актуална можем да видим по-ясно това, което преди не е могло да бъде видяно, а именно че притежаването на “свидетелството на Исус” от страна на народа на остатъка включва трогващата истина, че Христос е избрал още веднъж да говори на народа Си чрез пророческата дарба, докато този народ се сблъсква с безбройните предизвикателства и опасности на последното време и понася гнева на змея.

Една от характеристиките на видимия Божий народ на последното време е “свидетелството на Исус”, което означава “духът на пророчеството”. Така този народ може да бъде разпознат и по действието на пророческата дарба в средите му. Адвентистите от седмия ден виждат изпълнението на тази характеристика в живота и служенето на Елън Уайт.

Оставете коментар
Моля, имайте предвид, че ще бъдат публикувани само коментари написани на кирилица! Поради защитата на сайта от спам коментарите се публикуват с известно закъснение. Благодарим ви за разбирането!
Всички полета са задължителни. За повече информация относно правенето на коментари прочетете Условия за ползване.