Мария беше сама в къщи. Доходите й позволяваха да си наеме апартаментче – такова, каквото беше искала цял живот. Сама си го обзаведе – точно както тя си искаше. И все пак всичко беше толкова студено и неприветливо. Защо нищо не й носеше удовлетворение?
Тя застана пред огледалото. Наистина се беше променила. Може би не точно остаряла, но със сигурност променена. Някога беше най-известната красавица в малкото й градче следвана винаги от цяла свита ухажори. И това й харесваше. Но сега изглеждаше съвсем друга. Очите й бяха други. Премина през какви ли не бури заради Нейно величество Любовта.
Когато спомените нахлуха в съзнанието й, лицето й се сбърчи от болка. В стаята стана тъмно, въпреки че лампите светеха. Сигурно защото навън валеше ужасно и времето бе мрачно. Не, не беше от времето навън. Беше мракът нахлул в душата й.
Мария си спомни началото. Колко жизнерадостна беше тогава! Тя се чувстваше на „ти“ с тълпата. И независимо дали имаше парти или църковна трапеза, тя беше винаги там, за да накара хората да се чувстват като у дома си. Всички я обичаха заради приятния й характер, всички се възхищаваха на красотата й, която като че ли беше образ на красивото й сърце. Разбира се, имаше и не малко завистнички, но какво означава злобата на някои в сравнение с радостта от живота. Тя наистина беше добро момиче, беше редовна на църква, взимаше участие и в църковните служби.
По едно време обаче почувства по особен начин нуждата от любов. И тя не разбра, как точно стана – хората го обяснявали с възрастта. Но сега наистина имаше нужда от някой, който да е до нея, който да й дава сигурност, да я закриля и обгражда с нежност. Тя вярваше, че има такъв младеж, въпреки че не го откриваше сред вярната си свита ухажори.
Романтика! Как хубаво звучеше тази дума, колко красиво изглеждаше всичко по филмите. Това е, което й трябваше – истинската любов.
И тогава го срещна. Да, като че ли това беше той – този, когото очакваше. Казваше се Симон. Беше висок, красив, направо манекен, а също и религиозен, от най-влиятелната групировка в църквата – един млад лидер с блестящо бъдеще и кариера.
Но какво значеха парите и влиянието му пред неговата нежност? Не, той наистина не беше като другите. Беше толкова внимателен, толкова мил! Като че ли сам разбираше, от какво има нужда тя и преди още да го е казала, той вече откликваше.
Каква хармония! Да, сигурно това беше той. Изобщо не можеше да го сравни с останалите. Той не беше като другите неандерталци, които непрекъснато й досаждаха с намеците си и дървените си подходи. Това беше той!
Въпреки че знаеше склонността на лелките в църквата да обсъждат непрекъснато, кой с кого ходел и какво правел, тя не се притесняваше да ходи заедно със Симон на църква. Дори сядаше точно до него, напук на завистниците. Не се страхуваше от никаква критика, защото неговото силно рамо беше до нея.
Мария наистина беше на седмото небе. Имаше по-големи сестра и брат, които много я обичаха и тя споделяше всичко с тях, особено със сестра си. Сега обаче не можеше да разбере, защо непрекъснато я предупреждаваха, че може да се случи нещо лошо. Ама какво разбират те от любов?
Ужас! Дори проповедникът дойде в къщи да й каже, да бъде внимателна. Тези старчоци! Като минат малко годинките и виждат и в сянката си опасност.
Не че няма опасности. О, тя много добре знаеше това. Нали ходеше на библейско училище и на проповед? Опасности има, но не и със Симон. Не и с него. Той не е като другите. Тя можеше да му даде цялото си доверие – нещо, което дори на Бога не даваше.
Така минаваха дните. Тя имаше сериозни намерения и беше убедена, че и Симон ги има. Вече се виждаше с бялата булчинска рокля, как влиза в църквата под звуците на Менделсон хванала под ръка брат си (защото баща й беше починал) и как брат й Лазар я предава на любимия. О, с какво нетърпение очакваше предложението на Симон! Но защо се бавеше?
Веднъж той й звънна по телефона, дали не би отишла за малко до тях. Как може да пита? Мария направо летеше до съседния квартал, където живееше той. Даже се и подготви, как да поздрави родителите му – бъдещите й свекър и свекърва. Та нали никога не ходеше у тях без и те да са там?
Когато отиде обаче, се изненада, че Симон е сам. Той веднага я посрещна нежно. Такъв си беше той – нежен и мил. Но, какво стана, този път той беше по-настоятелен. Все така нежен и мил, но защо искаше да избързат? Никога не бяха стигали до там. Това не е редно. Нека да мине сватбата и щеше да му се отдаде всецяло. Защо беше толкова настоятелен?
Той обаче я обсипваше с комплименти, с обещания, с милувки. Уверяваше я, че това не е нередно, щом се обичат. Бог не може да е против любовта. Пък и на Запад си го правели вече съвсем спокойно. Сърцето й биеше лудо! Колебаеше пред изискванията на Бога и църквата и настоятелността на любимия. Какво да направи? Но той е толкова мил! И накрая склони.
Помъчи се да заглуши пробудената си съвест и да се отдаде изцяло на огъня на любовта. Беше й толкова хубаво! Сега беше наистина едно цяло със своя любим. Сега като че ли беше свързана още по-здраво с него. А съвестта й? О, направи всичко възможно да не я слуша! Нека да говори, нека да крещи! Тя няма да й обръща никакво внимание. Ще си остане луда по него, дори да бъде жива рана. Важното е да направи всичко, което искаше Симон от нея, важното беше да запази любовта си, истинската любов! Още повече тя щеше да му остане вярна, щяха да се оженят. Нали това облекчава вината? Така де, тя не е с пеперудена душа! Няма намерение да се остави да я хване, който и да е и да съгрешава, с когото и да е и после да си отлети.
Дните продължаваха да се нижат. Но нещата като че ли се промениха. Мария забеляза, че Симон е вече като че ли безразличен към нея – като някой, който много е искал някаква играчка, после си е задоволил любопитството и я е захвърлил.
Страхът й се увеличи, когато започна да дочува разни приказки. Но откъде знаеха хората? Тя беше много притеснена, но реши да остане вярна на своята първа и най-голяма любов. Може би пък ако спи пак с него, нещата ще се нормализират? Докато случайно не дочу разговорът му с някои младежи, които бяха негови приятели и които не мислеха за нищо друго освен за секс, дискотеки и дрога. С ужас чу, че тя била само поредната му бройка. Той отдавна имал апетити към нея и тя му се вързала. В разговора си с тях Симон влезе дори в такива интимни подробности, за които тя си мислеше, че са тайна само за тях двамата. Но той разкри всичко на приятелите си правейки се на най-големия Дон Жуан. Разглезените му приятелчета се изкикотиха толкова цинично. Един подхвърли, че и той е мераклия.
Тя не можа да го преживее. Като че ли някой я поля с ледена вода. Била само поредната бройка! Била е само някаква си кукла, някаква играчка! Та той изглеждаше толкова различен! Наистина ли и той бе като другите?
Пред очите й причерня. Не можеше да го преживее. Като че ли един демон влезе в разбитото й сърце. Какво да направи в този момент? Изобщо и не помисли да се обърне към Бога. Та тя Го беше оставила. Защо да очаква, че точно сега ще й помогне? Вече чувстваше, че става точно това, за което „най-религиозните“ в църквата непрекъснато говореха – над нея дойде Божието проклятие.
Не можеше да го преживее. Чувстваше, че няма да издържи. Всичко е било само една илюзия. Няма никаква любов! Няма такова нещо наречено „любов“! Всичко е само една илюзия!
Минутите минаваха като часове. Времето като че ли беше спряло, само за да може да се наслаждава да я мъчи с угризенията на пробудената й съвест. Приказките в града се увеличаваха. Сочеха я като „разпуснато“ момиче. Когато отиваше на пазар, й се струваше, че всички гледат само нея. Когато беше в църквата, й се струваше, че проповедникът в проповедите повтаряше все това: „Казах ли ти, а? Казах ли ти? Защо не слушаш? Носи си сега наказанието!“
Положението стана непоносимо. Въпреки че сестра й и брат й все още я обичаха и подкрепяха, тя си събра багажа и отиде в друг град, където никой не я познава, където ще може да размисли и може би да започне живота си отначало. Реши това да бъде малкото градче Магдала.
Когато отиде там, хората я посрещнаха студено. Ужас! Дали и те не знаеха за нея? Може би беше изписано на лицето й, че е блудница? Та нали Бог я беше изоставил?
Все пак там беше по-спокойно и можеше да размисли, какво да прави оттук нататък. Започна да търси начини да заглуши съвестта си. Но понеже злото никога не идва само, голямото предприятие на града фалира и много хора останаха без работа. Вече нямаше работа за местните, колко повече пък за някакви си пришълци. Когато свърши и последната стотинка, Мария отиде на пазара да се помоли, да вземе нещо на версия. Наистина щеше да го плати, когато намери пари. Всеки обаче й отказваше.
Застана пред последния магазин, последната й надежда. Видя собственика, но се отблъсна от похотливия му поглед. Когато той усети, в какво положение е, й предложи да й напълни чантата, ако… си плати по другия начин. Идеше й да му зашлеви един шамар. Отиде си веднага в къщи и се хвърли на леглото разплакана.
Дните минаваха, а гладът е лош съветник. Накрая си помисли: „Защо пък да не го направя? Така и така съм отхвърлена. Дали е нужно да умра от глад?“ Като че ли един демон бе влязъл в нея и обърна красивото й сърце на камък. Погледна се в огледалото. Ужаси се от това, в което се бе превърнала. Хвърли го и то се счупи на малки парченца – разбито като собствения й живот.
Така се започна. Мария стана най-търсената в областта. Излезе й и име – Мария Магдалина. Мъже от други градове идваха, за да се възползват от услугите й. Тя намери прием сред тези хора, които станаха нейни приятели и се връщаха при нея отново и отново.
Но положението ставаше от лошо по-лошо. Искаше да заглуши съвестта си, а товарът тежеше все по-тежко и по-тежко на раменете й. Откри, че лесните пари се превръщат в горчивина. Тя започна да чувства много тежки психични проблеми. Някакви гласове непрекъснато й говореха. Главата й щеше да се пръсне. Сякаш не един, а седем демона бяха влезли в нея. Единственото, което можеше да прави, бе като че ли да упражнява най-древната професия. И това беше всичко. Чувстваше се толкова ужасно, че искаше да сложи край на живота си, но и за това нямаше сила.
Съвсем случайно дочу, че любимият й Симон се разболял. Кой може да очаква, че ще хване СПИН. Е, Мария не беше толкова изненадана. „Който много ходи, така му се пада – помисли си тя. – Видя ли, че стана от играчка плачка!“
Не че това я успокои. Тя не искаше да му отмъщава. Сега единственото, което искаше, бе освобождение и мир на душата си. Но къде можеше да го намери? Нали Бог я беше оставил?
Един ден в Магдала дойде някакъв пътуващ проповедник. Много хора говореха за Него, че Той е Месията, Царят на Израил. Чудното при Него било, че приемал всички хора и лекувал всякакви болести. Особено приятно Му било да общува с грешниците – бирници, крадци, дори блудници.
Мария се заинтересува. Какъв ли е този нов учител? Що за човек беше този Исус от Назарет?
Понеже Той беше организирал един семинар – поредица от беседи върху любовта, върху Божията любов – реши да отиде да чуе проповедите Му. Разбира се, че за нея нямаше място в залата, но застанала там, в един ъгъл, където никой не можеше да я види, тя се заслуша.
О, колко удивена остана от това, което чу! Бог обичал грешниците! Небесният Бог плачел, когато децата Му страдали покосени от болестите и вината! Бог обичал всички, дори такива като нея!
На Мария й се строи, че този Проповедник говореше само за нея. Стори й се че дори погледът Му е насочен само към нея. Но този път не беше с осъждение. Неговите очи бяха съвсем различни. Мария си помисли, че в тях вижда самия Бог.
Лъчи на светлина и надежда изпълниха сърцето й. Значи тя не бе отхвърлена! Не, Бог още я обичаше! Бог обичаше дори жена като нея, която лежеше нощем будна!
Точно тогава обаче я прихванаха демоните. Вниманието на всички се насочи към нея. Тя се мяташе от силата на бесовете неспособна да им се съпротиви.
„Това е краят – помисли си Мария. – Точно тук ли трябваше да се случи?“
Но тогава стана нещо странно. Този божествен Учител дойде до нея, положи ръцете Си над нея и започна да се моли усърдно. Тя продължаваше да се гърчи, но след малко като че ли борбата с демоните се пренесе в Неговото тяло. С вик, плач и сълзи Той се молеше за освобождението на тази клета душа. Седем пъти тя чу гласа Му да смъмря демоните, завладели сърцето и ума й. Чу силните Му викове към Бога заради нея.
И тогава небето отговори. Някаква голяма сила слезе над нея и… тя бе освободена. Мария си пое дълбоко въздух и отвори очи. Умът й започна да функционира нормално. Никакъв глас, никаква тежест. Тя беше съвършено здрава. И все пак не можеше да повярва. Та нали това означаваше, че Бог й прощава греховете – многото грехове, които беше натрупала? Да, най-важното за нея беше, че съвестта й е вече освободена, че вината е отнета. Господ я приема!
Мария стоеше сама в къщи в хубавото си апартаментче и размишляваше върху миналото. Тя вече бе решила да промени живота си. Преди малко един от редовните й клиенти се беше обадил, но въпреки че й обеща да бъде много щедър тази вечер, тя му отказа категорично – вече нямаше да се занимава с това. Чудото на освобождение от демоните и вината не излизаше от ума й. Повече нямаше нужда да бяга от един Бог, от когото се боеше, защото можеше да се сприятели с Него.
Тя искаше да научи повече за тази любов, която бе проявена към нея. Вече разбра, че любовта наистина може да бъде реална. Когато любовта е в Бога, наистина може да бъде реална, не е илюзия!
Навън все още валеше, но започна да се прояснява. Мария реши да се прибере в къщи. Остави всичко така и тръгна. Остави всичко и се върна в къщи.
Колко радостна беше срещата на малката сестра с по-голямата и любимия й брат! Не беше ги виждала толкова отдавна. Говореха само от време на време по телефона, но сега отново ги виждаше.
Когато се прибра, в града я посрещнаха учудени погледи: „Мария се дойде!“ Някои обаче казваха: „Ха, Мария си дойде!“ Най-голямата й завистничка не пропусна възможността да я унижи: „Хей, Мими, защо не отидеш до болницата? Там е Симон. На смъртно легло. С някои неща не трябва да се експериментира. Но ти това сигурно го знаеш!“
Въпреки всички атаки и критики, Мария устоя. Сама се учуди, как устоя на критиката, която преди я бе изгонила от града. Вече беше срещнала една по-голяма сила и можеше да живее дори в такава среда. Реалността на това, което преживя при освобождението си, й даде сили да устои на всяка злостна критика и забележка.
Сестра й Марта и брат й Лазар й казаха, че са се запознали с Исус от Назарет. Лазар бил убеден, че Той е Месията. Даже станали големи приятели. Колко пъти минел Той през града, винаги отсядал в тях. Казаха й, че скоро пак ще дойде.
И Той наистина дойде. Те веднага го поканиха у тях на обед и Исус с удоволствие прие поканата. Когато влезе в къщата, Мария незабавно седна близо до Него, за да не изпусне нито една дума, която казваше. Искаше да чуе всичко, да запомни всичко. Думите Му носеха такъв мир на сърцето й. Тя не можеше да замени с нищо Неговото присъствие. Вече беше убедена – любовта наистина може да бъде реална. Откри я в лицето на този Учител, в лицето на Бога взел човешки облик, за да достигне отчаяните грешници като нея.
Исус направи още нещо, което наистина я смая. След като разбра, че Симон умирал в болницата, стана след обеда и отиде да го излекува. Мария потръпна: „Учителят е срещнал този, който я вкара в грях? И го излекува? До къде наистина се простираше Божията любов?“
Когато си направи теста и му казаха, че е HIV-позитивен, Симон си помисли, че го будалкат. Как можеше той, който винаги взимаше предпазни мерки, да се разболее? Състоянието му обаче бързо се влоши и трябваше да бъде откаран в болница. Не било шега. Тягостната обстановка на болничната стая и приближаването на смъртта го накараха да се замисли. Защо правеше всичко това? Защо лъжеше момичетата и крадеше толкова безцеремонно чувствата им? Смяташе, че това е любовта – да почувства младото женско тяло под себе си. А после? Само угризения и очакване на неизбежното. Сега и Бог му се противеше. Беше изоставен от всички. Толкова е унизително да си болен от СПИН!
И точно, когато беше на ръба на отчаянието, дойде учителят Исус от Назарет. Той не се нуждаеше да бъде убеждаван да направи нещо. Преди Симон да разбере, какво става, беше вече здрав. Стана толкова бързо, че му трябваха дни да свикне с мисълта, че вече не е болен. И накрая го повярва. Край на болниците, край на скъпите лекарства, край на неприятните изследвания и най-вече – край на гузната съвест и срама. Защото беше докоснат от един Бог, Който дотогава не познаваше. Наистина ли небето гледаше вече благосклонно на него, крадеца на женски сърца? Значи небесният Бог е нещо съвсем различно от това, което си мислеше до сега.
Там, в болницата, изоставяйки болничното легло, той можа да разбере по-ясно реалността и величието на Божията любов към човека. Ето какво представлявала истинската любов! Всъщност той това бил търсил. И най-после го намери – в лицето на Исус от Назарет. О, това си заслужаваше да се отпразнува! И Симон организира голямо парти в чест на Исус.
Сърцето на Мария беше съкрушено, защото чу Исус да казва, че ще отиде в Ерусалим, където зли човеци ще го убият. Не можеше да понесе тази мисъл, защото Исус бе най-добрия й приятел. Но така трябвало. Това щяло да бъде за доброто на всички хора.
Тя не обичаше изкуствените обичаи – да изпраща цветя, след като любимите хора са вече починали. Затова се прокрадна мълчаливо на партито. Носеше шишенце с много скъп парфюм и помисли, че ако много внимава, никой няма да разбере. И точно тук планът й не успя. Защото, разбирате ли, винаги, когато отворите шишенце с парфюм, той започва да вика. Внезапно всички погледи се насочиха към нея, включително и този на Симон, който седеше начело на масата. Гостите започнаха да роптаят, когато тя изливаше парфюма по главата и нозете на Исус. Точно тогава Мария откри, че е забравила нещо – не носеше със себе си кърпа. Само една улична жена може да разпусне дългата си коса, но Мария не можеше да мисли за това сега. Тя пусна косата си и избърса мирото.
Атаките обаче станаха много силни и тя изпадна в смущение. Всеки се беше взрял в нея и шушукаше нещо. Тогава прозвуча утешителният глас на Исус:
„Затова ти казвам: Прощават се многото грехове (защото тя обикна много), а на когото малко се прощава, той малко обича. И каза: Прощават ти се греховете. И тези, които седяха с Него на трапезата, започнаха да се питат един друг: Кой е Този, Който и греховете прощава? Исус каза на жената: Твоята вяра те спаси; иди си с мир“ (Лука 7:47-50).
„Прощават ти се греховете! Твоята вяра те спаси! Иди си с мир!“
Много неща могат да се случат в живота на една жена или един мъж, в живота на едно момиче или момче. Много неща, които да го накарат да се усъмни в реалността на любовта. Този свят отричащ абсолютното просто те принуждава да хванеш пътя на скептицизма, неверието и отрицанието. Но ето какво е лекарството, което Исус предлага на всеки, който иска да почувства реалността на любовта – прощение и вяра. Само когато си простен, можеш да почувстваш истинската реалност на любовта в Бога. Тогава идва силата тази любов да живее непрекъснато в сърцата на хората, на любимия мъж и любимата жена. Тогава наистина е възможна вечната любов.
Ако вече си минал през разочарования в любовта и може би си загубил всякаква надежда, че има такова нещо, знай, че Исус те разбира. В Него можеш да преживееш истинската любов. Нужно е просто да имаш вяра в Него и да получиш прощението Му.
Просто покани Исус в сърцето си и Го направи Господар на живота си!