На улицата в един индийски град лежал човек изоставен от всички. Той бил болен, напълно немощен и цялото му тяло било в рани, в които имало червеи. Никой не се доближавал до него, защото миришел ужасно.
Една жена го видяла, отишла при него и започнала да почиства раните му. Мъжът учуден я попитал: „Защо правиш това?“ Тя му отговорила: „Защото те обичам!“
Жената била Майка Тереза, а това, което направила, се нарича любов.
Любовта е най-необяснимото и тайнствено нещо. И въпреки това всеки се нуждае от нея и се стреми към нея.
Какво все пак представлява любовта? Ето едно обяснение на необяснимото.
1. Трудност в обяснението на любовта днес.
Днес ни е много трудно да установим, какво е истинската любов. Във времето, в което живеем, думата „любов“ много често прикрива разврата и най-долни грехове. Любовта днес върви заедно с омразата като две сестри-близначки, които много трудно можеш да различиш. Изправяме се пред сериозен проблем с откриване на дефиниция на любовта. А според Свещеното писание живеем във време, за което е пророкувано, че любовта ще започне да напуска човешките сърца:
„И понеже ще се умножи беззаконието, любовта на мнозинството ще охладнее“ (Матей 24:12).
Беззаконието толкова много се е умножило, че истинската любов започва да става все по-чужда на човешкото сърце. Трудно се намират хора, които я преживяват, за да могат да ни я опишат. Все пак някои се опитват. Могат ли хората да обяснят необяснимото?
2. Обяснение на любовта.
Има мислители от близкото и далечното минало, мъже и жени от нашето съвремие, които са се опитвали да дадат някаква дефиниция на любовта.
Хегел дава следната: „Любовта е най-чудноватото противоречие, което разумът не може да разреши.“
Любовта е противоречие неразрешимо за разума, но можахте ли да разберете, какво точно е тя?
Чуйте дефиницията на Балзак: „Това, което и най-големият ум не може да обхване, а най-малкото сърце може, се нарича любов.“
Какво е любовта? Нещо, което се обхваща от сърцето, но не и от разума. Но лично аз пак нищо не разбрах.
Това са твърде общи дефиниции, които не могат да ни кажат нещо конкретно за любовта. Трябва ни по-ясен източник на информация. Затова ви предлагам да се обърнем към Библията. Исус Христос бил убеден, че Божието слово, Библията, е истината:
„Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина“ (Йоан 17:17).
Божието слово е истината, която освещава. Сигурно там ще можем да намерим някакво по-приемливо обяснение на необяснимото.
Ако отворим Новия завет (написан в оригинал на старогръцки), ще открием, че за да се представи Божията любов, се използва думата „агапе“. Но това е сравнително неутрална езическа дума, с която на практика Божията любов не може да се изрази достатъчно добре. През по-късните години вече се е знаело, какво се има предвид с нея, но когато в началото са започнали да я употребяват във връзка с Божията любов, първите християни от езически произход не са разбирали, какво точно означава – тя не е описвала достатъчно добре любовта на Бога. А тази любов е дар – нещо, което се подарява на хората. Разумно е да очакваме, че и значението й ще трябва да се получи по откровение, като дар. Нужно е небето да ни я обясни.
Сигурно еврейската дума за „любов“ ще е по-ясна, защото еврейският език е оригиналния език на Божието откровение (Римл. 3:1, 2) и с него Божиите мисли се предават най-точно. Затова трябва да се обърнем към Стария завет.
Еврейската идея за любовта и милостта е свързана с думата „речем“ – дума отнасяща се за утробата на майката. От същия корен са думите „състрадателен“ („рачум“), „състрадание“ („рачамим“) и глаголът „да покажеш милост, да обичаш“ („рачам“). Коренът се отнася за дълбока любов на основата на естествена връзка (като раждането на дете). С други думи, в еврейското мислене любовта на Бога се е свързвала с любовта на майката към децата й. На всеки, който Му се бои, Бог проявява същата родителска любов и милост:
„Както баща жали децата си, така Господ жали (евр. „рачам“) онези, които се боят от Него“ (Пс. 103:13).
Любовта на родителя е най-близо до Божията, въпреки че не винаги я отразява достатъчно добре. Всъщност Божията любов е повече от любовта на майката. Вижте как е подчертано това:
„Може ли жена да забрави сучещото си дете, за да не се смили над детето на утробата си? Обаче те, дори и да забравят, Аз все пак няма да те забравя“ (Исая 49:15).
Искайки да опише любовта Си към евреите Господ се позовава на майчината любов – едно чувство, един принцип, който е толкова силен дори и у езическите народи.
„Искате ли да разберете, каква е любовта Ми към вас?“, пита Господ. „Както любовта на една майка към детето й – такава е Моята любов! Може ли жена да забрави детето си?“
И тук вече изпъква превъзходството на Божията любов над майчината. Може ли жена да забрави детето си? По принцип не. Но и… да, за съжаление може! Наистина се случва жена да забрави детето си, да не се грижи повече за него, да не го иска. И за да не стане така, че израилтяните да си помислят, че и спрямо тях може да се случи нещо подобно и изведнъж на Господ да Му хрумне да не се грижи повече за тях и да ги забрави, Всевишният извисява Своята любов над майчината: „Обаче те, дори и да забравят, Аз все пак няма да те забравя!“
Божията любов е повече от майчината! Ето го опитът да се опише тази любов. Когато е ставало дума за Божията любов, древният израилтянин си е представял майчината и нещо повече от майчината любов.
Добре, евреите са били по-наясно с Божията любов, но как гърците могат да разберат, какво представлява тя, когато те нямат такава дума; когато в техния речник думата „любов“ не се обвързва с майчината утроба и в техния ум не се пораждат такива велики идеи?
Това е една от причините апостол Павел да напише 1 Кор. 13 гл. – Главата на любовта. Той иска да подтикне коринтските вярващи към повече любов един към друг, защото точно това им е липсвало, но е знаел, че те няма как да го разберат. Затова говорейки за любовта той започва да я обяснява:
„Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада…“ (1 Кор. 13:4-8а).
Ето един опит да се опише любовта. Само че тук Павел използва отрицателна дефиниция. Какво е любовта? Любовта не е: завист, гордост, одобрение на неправдата и т.н. Отрицателните дефиниции обаче не разкриват същността на явлението, а само разграничават. Те показват, какво дадено нещо не е, а не ни казват, какво всъщност представлява то.
Апостол Павел бил наясно, на кого пише и затова представя описанието си на любовта съобразявайки се с това, което неговите читатели вече знаят. Той им казал, че това, което се срещало толкова често в живота им, всъщност не е любовта.
И наистина, човешкият живот се характеризира с греха. Завистта, гордостта, неправдата са съвсем познати явления за човека, те извират от сърцето му:
„Защото и ние някога бяхме неразумни, непокорни, измамвани и поробени от най-различни страсти и удоволствия и като живеехме в злоба и завист, бяхме отвратителни и се мразехме един друг“ (Тит 3:3).
Според тези стихове човекът е потопен в злото, а истинската любов, Божията любов е духовна категория, която се разбира само чрез духовно преживяване. Трябва да вкусиш тази любов, за да я разбереш. Тогава първото, което ще можеш да направиш, е да установиш, какво от злото в теб любовта не е и постепенно очите ти да започнат да се просветляват и да започнеш да разбираш от опит, какво любовта всъщност е.
Така коринтските последователи на Христос от гръцки произход започнали да имат една малко по-ясна идея за Божията любов. Но опитността на гърците с разбирането на Божията любов трябва да е и наша опитност. И ние идваме от езичеството и невежеството. И нашите думи за любов не са достатъчно ясни, за да я опишат, още повече като имаме предвид, какво съвременният свят нарича любов.
Първото, което човек разбира за нея е, че тя не е това, което му е познато: завист, гордост, омраза и т.н. Идвайки при Бога, Източникът на любовта, и преживявайки приятелството с Него любовта започва да се разбира в нейната дълбочина като един велик, непроменим принцип на живота изявен и възвеличен по най-добрия начин чрез живота и смъртта на Исус Христос. Така вече думата „агапе“ започва да описва любовта от гледна точка на страхопочитание и уважение. Подразбира се, че освен чувствата има и разум, като разумът контролира чувствата. В действие са поставени по-висшите сили на ума и интелекта. „Агапе“ е божественият принцип в мислите и постъпките, който оформя характера, управлява импулсите, контролира страстите и облагородява чувствата.
Любовта е изискване към сърцето, тя е апел към промяна на естеството ни. Всъщност тази промяна трябва толкова дълбоко да обхване същността ни, че да можем да изпитваме любов дори към… враговете си:
„Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят“ (Матей 5:44).
Може да звучи странно, но когато евангелист Матей предава поучението на Исус „Обичайте неприятелите си“, той използва именно думата „агапе“. Значи очакването към последователите на Христос не е просто за отсъствие на зли мисли към врага, претърпяване на присъствието му или спокойно съгласяване с неизбежното, а любов – почит, уважение и учтивост; да гледаш на врага си така, както гледа Бог.
Знам, че звучи страшно. Но любовта към врага е един тест – липсва ли ни тя, значи изобщо я нямаме. Имаме ли Божията любов, тя ще се отрази не само към членовете на семейството ни, към църквата ни и към нашите приятели, но със сигурност и към враговете ни. Да, библейската концепция за любовта е изключително възвисена. Това е стандартът, който християните трябва да следват и нищо по-малко от това.
3. Любовта е…
Разбира се, когато изучваме библейската дефиниция за любовта, с това изобщо не искаме да омаловажим приноса на великите умове на планетата, които са се опитвали да я обяснят, да я възвеличат, да я подчертаят.
Ето някои техни опити. Те заслужават вниманието ни. Това също е някакъв стремеж да се обясни необяснимото.
1) Любовта е живот
Известен български протестантски пастор от близкото минало казва: „Любовта е неделима от битието ни. Благодарение на нея живот призовава живот, сърце отговаря на сърце. Тя е божественият витамин, без който и най-голямото богатство е нищожно. Любовта създава, укрепва, влияе благотворно върху духа, разхубавява тялото, прави привлекателен гласа. Омразата е ненормалност, извратеност. Руши щастието, съсипва здравето, загрозява лицето“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 172).
Готхелф ни уверява: „За сърцето, което мрази, всичко е трудно, с изключение на греха. За любещото сърце и най-трудното е лесно, с изключение на греха“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 172).
2) Любовта е истина
„Често истината наранява. Любовта всякога лекува. Докосването й е целебно. Затова тя единствена си позволява нечуваната дързост да ограничи свободата ни или да я подчини, без обаче да унижи. Стеснява волята, без да я оскърби. Напротив, окриля я“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 173).
Мопасан казва: „Чувствам, че истината е само в любовта“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 173).
Ето думите на Л. Фойербах: „Там, където няма любов, няма и истина. Само онзи, който обича, представлява нещо“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 173).
3) Любовта е велика сила
„Любовта има смелост да се противопоставя и на такива мощни сили като инстинкта за самосъхранение и себелюбието“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 175).
Мишков казва: „Сърцето вярва и търси стихийната мощ на любовта, защото без нея животът е безсмислен“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 175).
4) Любовта побеждава
„Тя е единственото средство за победа над злото. Който отговаря на злото със зло, унижава себе си и умножава злото. Който отговаря на омразата с любов, издига както себе си, така и противника си на по-високо ниво. А там злото е безсилно. Това признава и Гьоте: ‘Необузданото и непреодолимото често се надвива по-лесно с любов и кротост, отколкото с насилие'“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 175).
5) Любовта радва
„Любовта пръска радост. Прави добро. А това може всеки. Ако не можем да помагаме с пари или обществено влияние, можем да проявяваме съчувствие и добра воля чрез топли, сърдечни думи. Благородната любов пръска радост, излъчва щастие и огрява с божествена светлина тъмни и страдащи души“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 176, 177).
Хилти казва: „Когато човек напълно навлезе в царството на любовта, светът въпреки недостатъците си става красив и богат“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 176, 177).
6) Какво ще стане, когато изгоним любовта?
„Липсата на любов е катастрофа. ‘Винаги и навсякъде несполуката в живота се състои в нашата негодност да обичаме. Женитба без любов е трагедия. Наука без любов – мъчение. Работа без любов е досада. Говорене без любов е безвкусица. Религия без любов е мрак’. ‘Дълг без любов е досада, тягост. Правда без любов е коравосърдечие. Възпитание без любов създава упорито поколение. Умът лишен от любов ни прави хитри и лукави. Любезност без любов е лицемерие. Брак без любов е ад. Вяра без любов е фанатизъм'“ („Защо вярвам в Бога?“, с. 179, 180).
Наистина въпреки трагичното състояние на сърцето си човекът е размишлявал върху любовта и се е мъчел да си я обясни. Не можем да не оценим опитите му като някакъв принос по този въпрос. Все пак обаче и тези обяснения са недостатъчни.
4. Любовта разкрита в лицето на Исус Христос.
Може би Божията любов е нещо много повече. Любопитно е, докъде стига Библията по този въпрос. Не става ли тя още по-разбираема в тази връзка? Да. Именно там любовта е представена в най-висшата си форма – саможертвата на Божия Син за едно отхвърлило Го грешно човечество:
„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“ (Йоан 3:16).
Най-висшата проява на любовта е даването на Единородния Божий Син за спасението на погиналото човечество. Най-доброто обяснение на необяснимото е Голготския кръст – когато погледнем на принесената на него жертва висяща в слабост и безпомощност за спасението на една упорита раса. Необяснимото започва да става разбираемо, когато пред очите ни застане Онзи Страдалец, Който бил готов да се раздели завинаги от Своя Отец, само и само да осигури достъпа до небето на една бунтовна планета. Тогава наистина можем да разберем любовта.
Въпрос с необхватни измерения. И все пак тази любов може да бъде демонстрирана и разбрана:
„Но Бог показва Своята към нас любов в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (Римл. 5:8).
Бог ни демонстрира Своята любов. За да го направи, значи Той смята, че тази любов може да бъде разбрана. Не би го направил, ако не знаеше, че все пак ще можем да схванем нещичко. Със сигурност тя е нещо необяснимо, но има някакво обяснение на необяснимото:
„В това се състои любовта – не че ние сме възлюбили Бога, а че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни“ (1 Йоан 4:10).
Това е истинската проява на любовта – Господ ни е възлюбил и е дал Сина Си за спасението ни. Това може все пак някак си да се разбере.
Някакъв мъж работел към железницата. Работата му се състояла в това да вдига и сваля мост над река, по който минавали релсите на влака. Когато влакът наближавал, му сигнализирали, че трябва да свали моста, за да може той с всичките си пътници да премине на отсрещната страна.
Този човек имал малък син, когото много обичал и когото вземал често на работата при него, за да гледа, как моста се вдига и сваля.
Един ден мъжът получил сигнал, че трябва да свали вдигнатия мост, защото към него с бясна скорост се движел влак с много пътници. И той се отправил към ръчката, с която свалял моста. Но тогава забелязал, че малкият му син си играе точно на мястото, където трябва да падне моста. Какво да направи? Да отиде и да дръпне сина си, за да го спаси? Но няма време за това – влакът летял със страхотна бързина и не можело да бъде спрян. Да остави моста вдигнат, за да спаси сина си? Но така щели да загинат стотици хора. Какво да направи? Секундите летели, а той трябвало да вземе съдбоносното решение. Да спаси сина си или да спаси влака с пътници? Какво да направи?
И мъжът взел своето решение. Сложил ръката си на ръчката за сваляне на моста и я натиснал. Огромната желязна конструкция се стоварила със сила на своето място и съвсем навреме, защото точно тогава пристигнал бързия влак возещ стотици хора. Те минали безопасно от другата страна и продължили пътя си, без да разберат, какво се е случило. Защото когато тежкият мост легнал на мястото си, той смазал играещото си и нищо неподозиращо момченце.
И един друг влак с милиарди пътници на него се бил понесъл с бясна скорост направо към пропастта. И трябвало да се сложи мост, за да може влакът да премине в безопасност – мост, който щял да струва един скъпоценен живот. Бог пожертвал Своя Син, за да спаси грешното човечество втурнало се с бясна скорост към смъртта и погибелта. Кръстът на Исус Христос е моста, на Който Той бил пожертван, но и моста, чрез който ние можем да преминем в небесното царство.
Кръстът на Исус е най-добрата демонстрация, най-добрата дефиниция, най-доброто описание на Божията любов. Това се нарича любов. Това е обяснението на необяснимото. След като вече разбираме тази любов по-добре, ще останем ли безразлични към нея?