Точно в три часа следобед в четвъртък, 18 септември 1698 г. масивните дъбови врати на Бастилията се завъртели около оста си и пропуснали каляската на началника на затвора, която изтрополила по двора. Зад нея спряло обвито в тежки завеси носило стоящо на раменете на четирима слуги. Началникът на затвора скочил от каляската и побързал към носилото като отметнал завесите. Видял, как двама войници помогнали на висок белокос човек да слезе. След това тръгнал с него към една от кулите на затвора. Вратата се хлопнала зад гърба му и човекът никога повече не бил видян.
Кой бил този затворник? Никой не бил сигурен. Лицето му никога не се видяло, тъй като било покрито през цялото време с черно кадифе. Той прекарал 34 години в затвора, но името му не се споменава в никаква кореспонденция. Когато умрял, бил погребан под фалшиво име.
Много предположения са били изказвани относно самоличността на този затворник, но никое от тях не е достатъчно сигурно, така че нито една от версиите не е приета. Изглежда, че името му не може да бъде разкрито.
В живота си ние се сблъскваме с много въпроси, на които не сме в състояние да намерим отговор и като че ли никога не достигаме до истината за тях – те остават загадка. Например, чудили ли сте се, защо и добрите хора страдат заедно с лошите? Питали ли сте се, защо невинни хора стават жертва на престъпления и насилия? Или защо добрите живеят толкова трудно, а лошите изглежда се радват на добър живот? Мислили ли сте, защо невинни хора загиват в катастрофи причинени от пияни шофьори, а пияницата си тръгва дори без драскотина?
Когато се сблъскаме с въпроса за злото и несправедливостта в нашия свят, стигаме до много необясними неща, които като че ли заплашват никога да не станат ясни. Или може би един ден ще ги разберем и ще видим нещата чисто?
1. Важността на интереса за разбирането на истината.
За да можем да разберем отговора на сложния въпрос за злото, според Библията се нуждаем най-малко от две много важни неща. Първо, трябва да намерим правилния източник на информация. А това са думите на Исус Христос в Свещеното писание. Това само по себе си обаче не е достатъчно. Нужно е и нещо друго – интерес и желание да разберем истината.
В 13-та глава на Евангелието от Матей са представени някои много важни притчи. Понеже в тази глава Христос разглежда обстойно въпроса за нежеланието на хората да разбират истината, която им се предоставя, то вероятно най-важната от тези притчи е първата – притчата за сеяча и четирите различни видове почва (Матей 13:3-9). Това е един много ценен, образен урок и относно Божия стремеж да достигне с истинното Си Слово всеки човек.
Но колко от слушателите го разбрали и какво било условието, за да го разберат?
„Тогава се приближиха учениците Му и Му казаха: Защо им говориш с притчи? А Той им отговори: Защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено. Защото, който има, на него ще се даде и ще има в изобилие; а който няма, от него ще се отнеме и това, което има. Затова им говоря с притчи, защото гледат, а не виждат; слушат, а не чуват, нито разбират“ (Матей 13:10-13).
Само учениците на Исус Христос се приближили до Него с желанието да разберат нещата по-добре. Те имали интерес и затова Исус им обещал да им даде разбиране на истината в изобилие: „Който има (интерес), на него ще се даде (знание) и ще има в изобилие.“ А тези, които нямали интерес за разбиране на дълбокото, от тях един ден щяло да се отнеме и това знание, което имали: „А който няма (интерес), от него ще се отнеме и това, което има (знанието, което е притежавал до сега).“
Учениците на Христос имали голямото желание да научат истината и то било възнаградено:
„А сега вие чуйте значението на притчата за сеяча“ (ст. 18).
Трудните въпроси могат да се разберат само, когато отиваме при Бога с искрения стремеж да научим нещата. Не трябва да се задоволяваме с малкото, а да търсим от Бога многото. Който има усърден стремеж да научи по-добре истината, ще я научи.
Нещо повече. Тогава Бог може да ни открие и други важни неща. Поне това направил с учениците:
„Друга притча им предложи, като каза: Небесното царство прилича на човек, който е посял добро семе на нивата си; но когато спяха човеците, неприятелят му дойде и пося плевели между житото, и си отиде. И когато поникна посевът и завърза плод, тогава се появиха и плевелите. А слугите на стопанина дойдоха и му казаха: Господарю, ти не пося ли добро семе на нивата си? Тогава откъде са плевелите? Той им отговори: Някой неприятел е направил това. А слугите му казаха: Като е така, искаш ли да отидем да ги оплевим? А той каза: Не искам; да не би, като плевите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото. Оставете да растат и двете заедно до жътвата; а по време на жътва ще кажа на жътварите: Съберете първо плевелите и ги вържете на снопове за изгаряне, а житото приберете в житницата ми“ (Матей 13:24-30).
Специалният интерес на учениците бил награден с обяснение на един от необяснимите въпроси – появата и естеството на злото, неговото място в живота и окончателна му съдба в края. Това е притчата за доброто семе и плевелите. Въпреки че като всяка друга притча и тя има трудни моменти, обяснението на символите й от Исус е толкова недвусмислено, че не поражда никакви дебати.
2. Тълкувание на притчата за плевелите.
Притчата за плевелите не е спорна като например тази за богаташа и бедния Лазар – дали там се говори за действителен задгробен живот или не (Лука 16:19-31). Нито е като тази за неверния настойник (Лука 16:1-8), която Христос приключва с трудния за разбиране призив: „Спечелете си приятели посредством неправедното богатство“ (ст. 9). При притчата за плевелите като че ли всичко е изяснено. Сам Исус разтълкувал значението на отделните й елементи (Матей 13:37-43):
Сеячът на доброто семе (или стопанинът, господарят) е Христос.
Нивата, на която сее – това е целият свят.
Доброто семе, което той сее, са децата на царството – истинските Божии деца, родените от истината.
Плевелите са тези хора, които в своята същност са последователи на дявола – така ги вижда небето.
Неприятелят, който е посял плевелите, е дяволът – източникът на злото в нашия свят.
В древността на изток, в Ориента, хората понякога са си отмъщавали на някой неприятел като са осейвали с пагубни плевели току-що засетите му с жито ниви. На изглед тези плевели били много подобни на житото и когато праснели малко, не можело лесно да се установи, кое е плевелът и кое – житото. Всеки опит да се оплевят е носел рискове да се похаби и житото.
Исус използвал тази порочна практика от съвремието Му, за да обясни появата на злото в света чрез Божия и човешки неприятел – Сатана, който разпръснал семената на злото на нашата планета.
Но тълкуванието на притчата не свършва дотук. Жетвата в края е краят на света, а жетварите са ангелите, които ще отделят дяволските деца от Божиите, за да бъдат унищожени. Като че ли всички елементи на притчата са обяснени.
Всъщност всички ли? Наистина ли всички са обяснени? Един елемент останал неразтълкуван – слугите на стопанина.
3. Идентифициране на слугите.
Защо Христос не обяснява, кои са слугите? Не знам. Но може би ако обърнем внимание, с какво се характеризират, ще можем да се ориентираме, кои са те.
Те се отличават с две основни неща: недоумяват за появата на плевелите и имат силно желание сами да ги изчистят от нивата. Иначе казано, те са в объркване от проявленията на злото в света, от несправедливостта в него и имат желание сами да направят така, че злото да бъде премахнато и да възтържествува доброто.
В нашия свят днес можем да открием много интересни неща в тази връзка. Някои теолози се стремят да постигнат точно тази цел по един доста странен за новозаветните виждания начин. Те се стремят да направят така, че бъдещето да се съгласува със собствената им мечта за идеален живот, даже ако това значи политическа или военна революция. Например в стремежа си да установи Божието царство на земята либералната теология анализира социалните и икономическите явления и се опитва да открие, кой е отговорен за бедността. Когато това е привидно постигнато, либералните теолози или политици преминават към развиването на план да реализират справедливост чрез свои собствени усилия и така да въдворят Божието царство на земята. Те дори събират средства от църкви за доставяне на оръжие за революции в онеправданите страни.
И ако това ви се струва малко крайно, нека не забравяме, че със сигурност можем да бъдем изкушени по още много други начини да действаме независимо от Бога в усилията си да въдворим справедливост на земята. Човечеството от край време се е стремяло само, със свои сили, мъдрост и стратегии да изкорени злото, да направи хората по-добри и да превърне света в едно по-спокойно и приятно място за живеене. Но успяло ли е? Според думите на Христос това няма да може да стане освен с драстичната Божия намеса в края.
Размишлявайки върху особеностите на слугите в тази притча можем да отидем и по-далеч. Плевелите, децата на лукавия, били посети между житото, Божиите деца. Следователно, огромният проблем с нелогичните проявления на злото ще намери отражение и… в църквата.
Когато Исус казва, че е посял добро семе на нивата Си, има предвид най-вече изявлението на църквата Му в света. И колкото и да е странно, църквата е най-характерното място, където може да се намери съжителстване между Божиите и дяволските деца. Сатана също вкарва в църквата свои последователи, разбира се, маскирани като християни. И това води до недоумение: „Как е възможно в църквата да има такова нещо?“
Много са необяснимите неща относно Божието провидение. Трудно ни е да разберем, защо Господ допуска заедно с влизането на Неговите деца в църквата да влизат и тези на дявола. Не можем да дадем отговор. Но явно, че ще трябва да го приемем, щом го казва самият Христос. Това не е примиряване и капитулиране пред злото, а приемане на нещата такива, каквито са казани от сигурен Авторитет.
И така, слугите в притчата недоумяват относно проявленията на злото в света и църквата. Но стремейки се да установим кои са те, трябва да отбележим и другата им характеристика – те искат със своите ръце да скъсат плевелите, т.е. със собствените си сили да изчистят църквата и да я направят без петно или бръчка – нещо, което според думите на Спасителя не е в техните права и възможности.
В крайна сметка кои са слугите? Ангелите? Но те са представени като жетварите в притчата. Може би става дума за хора? Но и двете категории хора в този свят – Божиите и дяволските деца, вече са представени като доброто семе и плевелите.
Защо Исус ни оставя без Неговото обяснение на този момент от притчата? Сигурно защото ни дава отговора на друго място и очаква от нас да прочетем цялото Евангелие от Матей. Може би иска да ни напомни, че никоя част от една библейска книга не трябва да се разглежда откъсната от самата книга. Ако проучим внимателно цялото Евангелие от Матей, ще открием, че в още пет други притчи се представят господари и слуги – притчите за слугата-длъжник на царя (18:21-35), слугите на господаря търсещи плодове от неверните земеделци (21:33-41), слугите канещи поканените за сватбата на царският син (22:1-14), притчата за неверния слуга заварен неподготвен от господарят му (24:45-51) и тази за слугите получили таланти от господаря си (25:14-30).
И в петте притчи със символа на господаря е представен много ясно Бог (както и в притчата за плевелите), а под слугите трябва да се разбират служителите на Бога на земята, упълномощените от Него за служба сред Божия народ и сред другите хора. Само в притчата за плевелите този символ не ни е разтълкуван. Имайки предвид обаче другите пет притчи в Евангелието от Матей значението на слугата и тук трябва да означава същото.
И така, кои са слугите в притчата? Тези от Божия народ, които Бог е упълномощил да Му служат. Разсъждавайки върху тази притча Елън Уайт казва:
„Христовите служители скърбят, когато виждат събрани в църквата истински и фалшиви вярващи. Те жадуват да направят нещо, за да я прочистят. Подобно на слугите на домакина са готови да изкоренят плевелите. Но Христос им казва: ‘Не искам; да не би, като плевите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото'“ („Притчи Христови“, с. 71).
Слугите в притчата са тези от Божия народ, които Бог е упълномощил да Му служат и които в известен смисъл също се включват в групата на житото и плевелите.
А има ли такива от народа Му, които Той не е упълномощил да Му служат? Да, колкото искаш. Това са тези, които са от децата на Лукавия. Такива хора Бог не натоварва със служба. С отговорността на служенето в църквата Господарят натоварва само родените от Него.
Проблемът е, че както при житото и плевелите на практика не можем лесно да разберем, кои са Божиите и кои са дяволските деца, така не можем да разберем лесно и кои са слугите в притчата – упълномощените да Му служат. Не е лесно да се установи, кой точно попада в тази група.
Когато житото и плевелите са малки, те не могат да се разграничат. Църквата е все още недорасла според божествените стандарти и трябва да се изчака края на времето, за да се разбере, кой е жито и кой – плевел. Това е нужно също и за да се установи, кой проявява искрена загриженост за доброто на църквата и е Христов служител и кой само използва набожни фрази и демонстрира някаква загриженост, а на практика си е плевел. Разрешението на проблема е едва в края на времето и просто трябва да се чака.
4. Истинското разрешение на проблема.
Понеже притчата за плевелите се занимава със сложната тематика за злото, което според Библията е тайна (2 Сол. 2:7), тълкувайки я не можем да очакваме едно напълно обхватно разглеждане на въпроса. Трябва да се занимаем само с някои неща. Някои от най-интересните въпроси по проблема са естеството на плевелите и опитите за тяхното изкореняване или по-скоро, как да се отнасяме към тях.
Много често ние обясняваме проблемите си с обстановката, в която живеем – тя е отговорна за състоянието ни. Тук сигурно има някаква истина, но дали средата е истинската причина за нещастието ни? И житото, и плевелите растат в една и съща среда. Но плевелът си е генетично плевел и няма потенциал да се превърне в добро растение, а житото си остава жито. Едно от нещата, които тази притча разкрива за Исус, е че Той дава време за растеж и на житото, и на плевелите. И едните, и другите имат възможност напълно да изявят себе си и на останалия свят, какво е истинското им естество.
В края ще има само плевели и жито, но сега всички са смесени. Когато житото и плевелите са малки, не можеш да ги разграничиш. Сатана ни мами и външният вид не е достатъчен. Не можем да сме сигурни кой кой е. Истината ще се разкрие едва при жетвата в края:
„Плевелите силно наподобяват житото, докато стъблата са зелени; но щом полето побелее за жетвата, безполезните плевели нямат вече никаква прилика с житото, което е сведено под тежестта на пълните си зрели класове. Грешници с претенции за благочестие се смесват за известно време с верните последователи на Христос и наподобяването на християнство е предназначено да подведе мнозина, но по време на жетвата в света няма да има никаква прилика между добро и зло. Тогава ще станат явни онези, които са се присъединили към църквата, но не към Христос“ („Притчи Христови“, с. 74).
Жетвата в края е най-сигурното време за разкриване на истината.
Но и друга насока за характеристиките на плевелите е дадена:
„Човешкият Син ще изпрати ангелите Си, които ще съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и онези, които вършат беззаконие“ (Матей 13:41).
Плевелите са тези вярващи, които съблазняват и вършат беззаконие. Съблазняващите са ни представени и на друго място в Евангелието на Матей:
„А който съблазни едно от тези, малките, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачи на врата му един воденичен камък и да потъне в морските дълбочини. Горко на света поради съблазните, защото е неизбежно да дойдат съблазните; но горко на онзи човек, чрез когото идва съблазънта!“ (Матей 18:6, 7).
Съблазните ще дойдат в света и в църквата. Няма начин това да не стане. Но горко на онзи, чрез когото идват! Когато той го прави целенасочено и постоянно, когато разколебава и обърква младите във вярата, той е плевел, който в края трябва да бъде унищожен.
Освен това плевелите вършат и беззаконие. Тази дума е връзката на притчата с Планинската проповед, където Христос изяснява, кои са тези, които вършат беззаконие:
„Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи!, ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Моя Отец, Който е на небесата. В онзи ден мнозина ще Ми кажат: Господи! Господи! Не пророкувахме ли в Твое име? И не правихме ли много чудеса в Твое име? Но тогава ще им заявя: Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7:21-23).
Кои са беззаконниците? Фалшивите пророци и фалшивите учители, които подмамват и заблуждават вярващите. Подобно на плевелите те са лоши дървета, които няма как да дадат добри плодове:
„Не може добро дърво да дава лоши плодове или лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, се отсича и се хвърля в огън“ (ст. 18, 19).
Не може лошото дърво да дава добри плодове. Това са неумолими закони. Затова Исус ни кани да се вглеждаме в плодовете на живота:
„И така, по плодовете им ще ги познаете“ (ст. 20).
Плодовете на живота най-сигурно показват, дали един учител или пророк е истински. Плевелът си е генетично плевел и не може да бъде друго. Когато се отнася до разпознаване на характер, плодовете на живота са най-сигурния показател. Но и тук оценката, кой е плевел и кой – жито, трябва да се остави само на Бога.
Как да се отнасяме с плевелите? Ако се опитаме да ги изкореним, рискуваме да направим зло. Ние не знаем, дали ще улучим плевел или не. Затова когато служителите попитали стопанина, дали не иска те да оплевят плевелите, той им отговорил:
„А той каза: Не искам; да не би, като плевите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото“ (Матей 13:29).
Ако нещата се оставят в човешки ръце, може да стане объркване и да се посегне неправилно и на такива, които са от Божиите деца.
Но не означава ли това, че църквата не трябва да прави нищо при появата на грях? Не!
„Христос учеше съвсем ясно, че онзи, който постоянства в явен грях, трябва да бъде отделен от църквата. Но Той не е поверил на нас делото на съд над характер и подбуда. Твърде добре познава естеството ни, за да ни повери това дело. Ако се опитаме да изкореним от църквата онези, за които предполагаме, че са фалшиви християни, трябва да сме сигурни, че ще допуснем грешки. Често смятаме за безнадеждни точно ония, които Христос привлича към Себе Си. Ако трябваше да работим с тези души според несъвършената ни преценка, може би щяхме да угасим и последната им надежда. Мнозина мислещи се за християни, ще се окажат накрая твърде недостойни. Мнозина, за които ближните им никога не биха предположили, че някога ще стъпят в небето, ще бъдат там. Човек съди по външността, а Бог по сърцето. Плевелите и житото трябва да растат заедно до жетвата, а жетвата е краят на благодатното време“ („Притчи Христови“, с. 71).
Разбира се, че църквата е упълномощена да действа при наличието на определен вид проблеми. Тук се включва прилагането на някаква дисциплинарна мярка. Когато на някой църковен член е приложена дисциплинарна мярка от църквата, това не означава, че той непременно е плевел. Много често една такава мярка помага на човека да се излекува от проблема си и да очисти пътя си.
Разбира се, това също означава и че дисциплинарната мярка може да се наложи и над някой плевел. Но той така и не се обучава от нея и си остава закоравен в греха.
Това, което е важното да запомним, е, че не е наша работа да посочваме, кой е плевелът и кой – житото. Църквата е упълномощена и даже задължена да реагира при определени случаи, но няма правото да съди и да определя, кой вярващ в коя група попада.
От сърцата на слугите на стопанина отеква един въпрос:
„…Като е така, искаш ли да отидем да го оплевим?“ (Матей 13:28б).
От много сърца днес се отправя въпроса към Бога: „Господи, не може ли да ни оставиш сами да се справим с проблема? Ние знаем как!“ И Господ отговаря:
„…Не искам; да не би, като плевите плевелите, да изскубнете заедно с тях и житото“ (ст. 29).
Отговорът е категоричен: „Това не е работа за вас!“ Как тогава ще се оправи всичко?
„Оставете да растат и двете заедно до жътвата; а по време на жътва ще кажа на жътварите: Съберете първо плевелите и ги вържете на снопове за изгаряне, а житото приберете в житницата ми“ (ст. 30).
Тълкуванието на тази част от притчата е дадено малко по-надолу:
„И така, както събират плевелите и ги изгарят в огън, така ще бъде и при свършека на века. Човешкият Син ще изпрати ангелите Си, които ще съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и онези, които вършат беззаконие, и ще ги хвърлят в огнената пещ; и там ще бъде плач и скърцане със зъби. Тогава праведните ще блеснат като слънцето в царството на своя Отец. Който има уши да слуша, нека слуша“ (ст. 40-43).
Истинското разрешение на проблема ще е в края на световната история, когато Господ сам ще се намеси да очисти църквата Си и света от злото. Това е отговорът на трудния въпрос: „Стой до жетвата! Никого в църквата не наричай плевел, защото не ти е дадено да ги разпознаваш! В същото време изпитвай с Божията помощ сърцето си навреме, та да не се окаже, че точно ти си от плевелите, които ще трябва да бъдат унищожени!“
До самия край ще има такива, които според Исус освен че заблуждават хората, вършат и беззакония. В края на времето обаче всичко, което съблазнява и върши беззаконие ще бъде хвърлено в огнената пещ. Едва тогава ще се открият истинските Божии деца и ще блеснат. Докато плевелите са със житото, то не може да изпъкне достатъчно добре, защото на пръв поглед плевелите много приличат на него и го засенчват. Но в края, когато Господ сам отдели плевелите, Божиите деца ще блеснат като слънцето в истинската си красота. Вече няма съблазни, няма тровещи душите мними християни. Всичко е чисто и спасените могат да заживеят спокойно и щастливо през вечността.
Даниел Бун бил роден на 2 ноември 1734 г., когато по-голямата част от Америка била все още незаселена. Когато пораснал, помогнал да се построи едно селище, наречено Бунесборо, в Кентъки.
През 1778 г. Даниел бил пленен от индианците шайени, които го взели със себе си на север от реката Охайо. Главатарят Черната риба го обожавал за неговите способности на ловец и решил да го осинови в племето. С много пищна церемония индианците се заели със задачата да направят Даниел Бун един от тях. Те изскубнали всички косми от главата му с изключение на малък кичур на върха, наречен от тях „ключ на скалпа“. Церемониално „измили“ бялата му кожа и използвали сок от различни растения, за да я направят по-кафява. След това го провъзгласили за син на Черната риба и за индианец шайен.
Даниел се преструвал, че обича индианския живот. Ходел на дълги ловни пътешествия с индианските войни и вземал участие в техните празненства и съвети. Един ден обаче той научил, че голяма войскова част планирала атака срещу селището Бунесборо. Той избягал от индианския лагер и пропътувал пеша четиридневен път, за да предупреди своите близки и приятели. Когато войсковата част от 400 индианци, водена от главатаря Черната риба, атакувала форта, Бун и неговите приятели били готови да ги отблъснат. Атаката излязла несполучлива.
Много хора са християни толкова, колкото Даниел Бун бил индианец. И това наистина е объркващо. В църквата има много мними индианци. Но радостната вест е, че ще дойде време, когато Господ ще отдели децата Си от лицемерите и така ще бъде премахнато всичко смущаващо. Ще дойде краят на мнимите индианци! Ето защо не е необходимо да бързаме и да се стремим със собствени сили да се справим със злото. Това, от което се нуждаем, е да бъдем търпеливи до жетвата. Тогава ще дойде истинското освобождение.
Имаш ли търпение за жетвата?