Преди години полицията във Финикс, Аризона намерила три годишно момченце, което ходило само по улицата. Детето било достатъчно голямо, за да се идентифицира донякъде и затова един от служителите го попитал учтиво: „Как се казваш, синко?“
„Глупости!“, отговорил малкият.
„Моля те“, настоявал служителят, „кажи ми истинското си име“.
„Глупости!“, бил отговорът.
Опитвали да „подкупят“ детето, но нищо не се получило. Тайнственото момченце изяло бонбона, но отказало да промени отговора си.
След известно време се обадила жена, чийто глас бил треперещ и пълен с безпокойство. Тя молила полицията да й помогнат да намери сина си. Уверявайки я, че той вече е открит, любопитният служител попитал: „Как се казва сина ви, госпожо?“
„Глупости“, отговорила жената.
Знам, че веднага ще си помислите, колко ли глупав трябва да си, за да кръстиш детето си „Глупости“, но бих искал да ви изтръгна от непогрешимата ви логика и да ви помоля да разсъдите върху нещо друго – възможно ли е да имаме отговорите на въпросите относно живота, които ни интересуват и все пак да ги пропуснем? Възможно ли е често вниманието ни да бъде насочвано към един любим пасаж от Библията и въпреки че той разкрива тайната на мъдрото живеене, да не успяваме да разберем, за какво иде реч?
Ако мислите, че отговорът на тези въпроси може да е „Да“, нека още веднъж да насочим умствените си сили към този текст:
„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти. Не мисли себе си за мъдър; бой се от Господа и се отклонявай от зло; това ще бъде здраве за тялото ти и влага за костите ти“ (Пр. 3:5-8).
Това са само няколко думи на мъдрост. И тази мъдрост ни учи, как да вървим по пътеката на живота. Аз лично имам нужда от нея. Ако и вие също, седнете заедно с мен на ученическата скамейка и нека оставим по-доброто знание да ни направи по-мъдри.
1. „Уповавай на Господа от все сърце“.
Началото на това поучение ни води директно към сърцевината на проблема:
„Уповавай на Господа от все сърце…“ (Пр. 3:5а).
Древните евреи не са имали разбирането за едно отчетливо разделение на емоционалния, умствения и инстинктивния свят на човека, както ние днес. Когато са били призовавани да отдадат нещо на Бога, то е трябвало да стане с цялото сърце:
„Учителю, коя е голямата заповед в закона? А Той му каза: ‘Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум’. Това е първа и най-голяма заповед“ (Матей 22:36-38).
Любовта към Бога не е просто посвещаване на една страна от емоционалния ми свят. Трябва да използвам всичката си умствена и емоционална сила и капацитет, за да превърна изцяло Бога в №1 в живота ми; не трябва да задържам нищо от най-доброто, за да го насоча към себе си – всичко трябва да бъде отдадено на Бога.
Страшничко ли звучи? Може и така да е, но това е единственият приемлив за небето начин. Затова и когато мъдрецът казва: „Уповавай на Господа от все сърце“, той има предвид точно това: „Уповавай на Господа от все сърце“.
Не бих могъл достатъчно силно да подчертая важността на това да уповаваш на Господа с цяло сърце. Това е един от онези въпроси, които се разбират по-добре чрез отрицателната им дефиниция – като любовта например (1 Кор. 13:4-8). Затова трябва да погледнем във втория ред на стиха:
„…и не се облягай на своя разум“ (Пр. 3:5б).
Какво означава да уповаваш на Господа от все сърце? Да не се облягаш на своя разум. Като че ли ние сме все още разделени от това да уповаваме на Бога, но и на себе си. Да възложиш упованието си на Бога напълно, означава да не възлагаш на себе си никакво упование. Да го представим като уравнение:
„Уповавай на Господа“ = „Не се облягай на своя разум“
И така, какво означава да уповавам на Бога от цялото си сърце? Да не се облягам, да не разчитам на своя разум.
Предполагам, че е самоубийствено в свят като нашия, който разчита единствено и само на човешкия разум, да се твърди, че е много опасно да се облягаме на него. Това звучи толкова тесногръдо и фанатично. Наистина, означава ли този съвет на Библията, че човек е напълно неспособно да мисли правилно същество и че изобщо не бива да вярва на преценките си? Категорично не! Всъщност според Библията увеличаването на духовния опит е винаги свързано с правилно развитие на преценките:
„А твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто и злото“ (Евр. 5:14).
Християнското израстване е свързано с обучение на преценките – с течение на времето вярващият може да се научи да разграничава доброто и злото в техните най-фини форми. Макар и нуждаещи се от обучение преценките ни относно живота имат своето значение.
Освен това според Свещеното писание вярващият развива и вътрешен усет за приемливо и неприемливо според културните особености на обществото, в което живее:
„Сами в себе си съдете: Прилично ли е жената да се моли на Бога гологлава? Не ви ли учи и самото естество, че ако мъж оставя косата си да расте, това е позор за него“ (1 Кор. 11:13, 14).
Апостол Павел бил убеден, че „време“ и „място“ са фактори, които оказват значение за човешките преценки, но призовава вярващите да не обръщат гръб на мисловните си структури в решаването на въпроси от културно естество. Тук отново способността да се мисли не само не се отрича, но се насърчава.
В разглежданите стихове от книгата „Притчи“ мъдрецът не може да има предвид оставянето на всички преценки, които човек трябва да прави в живота си, защото хората не са роботи управлявани с дистанционно управление. Ние не получаваме от управляващия (Бог) команди за абсолютно всяко нещо: „Завий наляво! Влез в магазина! Купи си хляб!“ Тук мъдрецът има предвид опасността от облягането на своя разум като напълно достатъчен, като краен авторитет, който може да направи живота на човека щастлив и пълноценен.
Този стих е директно отрицание на хуманизма на съвременното общество. А духът на съвременното хуманистично общество е толкова силен, че повлиява и църквата. Ако в минали поколения вярващите са питали: „Какво казва Господ?“, то позицията на съвременния християнин е: „Бог казва, но аз мисля“. Не е трудно да стигнем до извода, че вярващият от днешния ден има проблем с това да се довери изцяло на Бога. Днес има толкова много фактори, които оказват влияние на правенето на живота пълноценен, че сякаш умът ни не побира, как би могло да се доверим на Господа напълно за всичко. Така можем да попаднем в един капан – дори когато вършим Божията воля, да се облягаме на своя разум.
Има много библейски примери на хора, които са искали да изпълнят Божията воля, но не са уповавали на Бога от цяло сърце. Да разгледаме само един случай, който илюстрира превъзходно, какви могат да бъдат последиците от това да изпълняваш Божията воля, но като се облягаш на своя разум:
„И Исаак се молеше на Господа за жена си, защото беше бездетна; Господ го послуша и жена му Ревека зачена. А децата се блъскаха едно друго вътре в нея; и тя каза: Ако е така, защо да живея? И отиде да се допита до Господа. А Господ й каза: Два народа са в утробата ти и две племена ще се разделят от корема ти. Едното племе ще бъде по-силно от другото; и по-големият ще слугува на по-малкия“ (Бит. 25:21-23).
Още преди да бъдат близнаците на Исаак родени, Бог дава обещание, че ще се случи нещо необичайно – че по-малкият брат (това е Яков) ще получи първородството. Ревека запомнила това и зачакала деня, когато ще види по-малкия си син да наследи благословенията и привилегиите на по-големия (Исав) според казаното от Господа.
„Тогава Ревека каза на сина си Яков: Виж, аз чух баща ти да говори на брат ти с тези думи: Донеси ми дивеч и ми сготви вкусно ястие, за да ям и да те благословя пред Господа, преди да умра. И така, сега, синко, каквото ти поръчам, послушай думите ми. Иди още сега при стадото и ми донеси оттам две добри ярета, и аз ще сготвя вкусно ястие за баща ти, каквото той обича; и ти ще го принесеш на баща си да яде, за да те благослови, преди да умре“ (Бит. 27:6-10).
Ревека разбрала за плана на мъжа си да даде благословението на първородния на големия си син въпреки казаното от Господа. Тя знаела Божието обещание в тази връзка и трябвало да Му се довери, че Господ ще намери начин замисленото от Исаак да не се случи. Само че вместо това насочила умствените си сили в създаване на човешки план за осъществяване на Божието обещание. И като че ли той проработил:
„А баща му Исаак му каза: Приближи се сега и ме целуни, синко. И той се приближи и го целуна; и Исаак помириса дъха на облеклото му и го благослови, като каза: Ето, дъхът на сина ми е като дъх на поле, което е благословил Господ. Бог да ти даде от росата на небето и от тлъстината на земята, и изобилие на жито и на вино. Племена да ти слугуват и народи да ти се покланят. Бъди господар на братята си; и да ти се покланят синовете на майка ти. Проклет всеки, който те кълне, и благословен всеки, който те благославя“ (ст. 26-29).
В крайна сметка това, което Господ обещал, се изпълнило – Яков получил първородството. Но Ревека не позволила на Бога да бъде Бог и да Го остави Той да намери решение, как Яков да получи благословението. Недоверието й в Бога довело до измама. А лошото на измамата е, че никога не идва сама:
„И Исав мразеше Яков поради благословението, с което баща му го благослови; и Исав си каза: Скоро ще настанат дните, когато ще оплакваме баща си, тогава ще убия брат си Яков. Предадоха на Ревека думите на по-стария й син Исав; затова тя прати да повикат по-младия й син Яков и му каза: Виж, брат ти Исав се утешава относно тебе, че ще те убие. И така, сега, синко, послушай думите ми: стани и бягай при брат ми Лаван в Харан, и поживей при него известно време, докато премине яростта на брат ти, докато премине от тебе гневът на брат ти и той забрави това, което си му сторил; тогава ще пратя да те доведат от там. Защо да се лиша и от двама ви в един ден?“ (ст. 41-45).
Не било лошо намерението на Ревека – искала това, което Бог обещал, да се изпълни. И използвала проницателния си ум, за да се случи. Единственото, до което се стигнало обаче, било едно бягство. Ревека никога повече не видяла сина си. Само едно упование на себе си, когато трябва да се случи Божията воля и ето какви резултати донесло. И не само за Ревека:
„От часа, когато получи първородството, Яков бе превит под тежестта на себеосъждането. Той съгреши против баща си и брат си, против собствената си душа и против Бога. В един кратък час той извърши дело, за което се покайваше цял живот. Тази постъпка не се изтри от паметта му в идните години, когато неправедното поведение на собствените му синове измъчваше душата му“ (Елън Уайт, „Патриарси и пророци“, с. 180).
Това се отнася за личния живот, това се отнася и за църковния живот. Особено подвеждащо е, когато се отнася за църковния живот, защото тогава знаеш, че имаш добра кауза, но може изобщо да не съзнаваш, че начинът, по който я осъществяваш, е всъщност облягане на човешкия разум, не упование на Господа. Затова мъдрецът съветва: „Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум“ (Пр. 3:5).
2. „Във всичките си пътища признавай него“.
Как продължава разглежданото поучение?
„Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“ (Пр. 3:6).
Тук се говори за пътищата и пътеките на човека. Това трябва да е нещо различно от пътищата и пътеките на Бога:
„Направи ме, Господи, да позная пътищата Ти, научи ме на пътеките Си. Води ме в истината Си и учи ме; защото Ти си Бог на Спасението ми; Теб чакам цял ден“ (Пс. 25:4, 5).
Като че ли Божиите пътища и пътеки са свързани със спасението, което Бог върши – живот съобразно Божиите правила.
А какво означава да признаваш Бога във всички твои пътища? Може би това са избори, които правиш, които не засягат пряко нарушаването или спазването на божествените принципи. Но ето че и тук трябва да се дава място на Господа и да се търси Божията мъдрост – и тук даваш на Бога първенството. И когато се колебаеш за нещо, ето го обещанието:
„Бои ли се човек от Господа? – Него Той ще настави кой път да избере“ (ст. 12).
Затова ето какво трябва да направиш – признавай Бога във всичките си пътища!
3. „Не мисли себе си за мъдър“.
Соломон не спира дотук:
„Не мисли себе си за мъдър…“ (Пр. 3:7а).
В какъв смисъл не трябва да се считам за мъдър? Че не съм достатъчно интелигентен? Че просто нямам опит в живота? Втората част на стиха пояснява първата:
„…бой се от Господа и се отклонявай от зло“ (Пр. 3:7б).
Аха, значи не съм достатъчно мъдър, за да експериментирам със злото (греха).
Живеем в свят, в който категориите „добро“ и „зло“, „истина“ и „лъжа“, „правда“ и „неправда“ са относителни. Още повече че наблюдаваме твърде много от беззаконието, дори това, което се върши от вярващи хора, да остава безнаказано. И човек се изкушава да си помисли, че не е толкова страшно да се пристъпят някои от божествените принципи.
Интересното е, че Соломон, който предупреждава хората, че не са достатъчно мъдри, за да експериментират безопасно с греха, го направил:
„Намислих в сърцето си да веселя плътта си с вино, докато сърцето ми още се управляваше от мъдростта, и да усвоя безумието, докато видя какво е добре да вършат човешките синове под небето през всички дни на живота си. Направих си големи работи; съградих си къщи; насадих си лозя; направих си цветни и овощни градини и насадих в тях всякакви плодни дървета; направих си водоеми, за да поя от тях насадената с дървета гора; придобих слуги и слугини и имах слуги, родени в дома ми; имах още добитък и стада повече от всички, които са били преди мене в Йерусалим. Събрах си и сребро, и злато, и особените скъпоценности на царете и на областите; набавих си певци и певици и насладите на човешките синове – наложници изключително много. Така станах велик и се възвеличих повече от всички, които са били преди мене в Йерусалим; още и мъдростта ми си остана у мен. И от всичко, което пожелаха очите ми, нищо не им забраних; не спрях сърцето си от никаква веселба, защото сърцето ми се радваше във всичките ми трудове и това беше делът ми от целия ми труд. Тогава разгледах всички дела, които бяха извършили ръцете ми, и труда, в който се бях трудил; и, ето, всичко беше суета и гонене на вятъра и нямаше полза под слънцето“ (Екл. 2:3-11).
Не е ли странно? Този мъдър човек предупреждава другите срещу някаква опасност, но самият той й се подава. Защо ли станало така? Може би едната причина била, че самият той разполагал с мъдрост пъти по-голяма от обикновената. Това трябва да го е карало да се чувства сигурен дори на територията на греха.
Може би другата причина била, че Соломон забелязал, че грехът не се наказва веднага. А така той има много изкусително въздействие върху човека:
„Понеже присъдата против нечестиво дело не се изпълнява скоро, затова сърцето на човешките синове е всецяло предадено да върши зло“ (Екл. 8:11).
Почти винаги няма наказание, след като грехът се извърши. Това кара хората да мислят, че Господ е безразличен, дали се върши грях или не. Но дали е така?
„Но на нечестивия Бог казва: Какво правиш ти, та разгласяваш Моите наредби и разказваш завета Ми с устата си, тъй като сам ти мразиш поука и хвърляш зад себе си Моите думи? Ако видиш крадец, тичаш с него и с прелюбодейците участваш. Предаваш устата си на зло и езикът ти устройва коварство. Като седиш, говориш против брат си; засяваш навред клетвата против сина на майка си. Понеже си сторил това и Аз премълчах, ти си помислил, че съм съвсем подобен на тебе; но Аз ще те изоблича и ще изредя всичко това пред очите ти. И така, разсъдете за това вие, които забравяте Бога, да не би да ви разкъсам, без да се намери кой да ви избави“ (Пс. 50:16-22).
Небето не седи безучастно, когато се извършва грях, макар и на пръв поглед да изглежда така. Това, че нищо не се случва, не означава, че грехът е толериран. Грехът има ужасното свойство чак след време да проявява разрушителната си сила – тогава, когато най-малко очакваш:
„По тази причина това беззаконие ще ви бъде като пропукана част на издатина на висока стена, готова да падне, чието рухване става внезапно – в един миг“ (Исая 30:13).
Рухването става внезапно, в един миг. Затова Соломон съветва:
„Ако и грешникът да върши зло сто пъти и да дългоденства, пак аз зная това, че ще бъде добре на онези, които се боят от Бога, които се боят пред Него“ (Екл. 8:12).
Всъщност това е и най-важния му съвет в тази книга – с него тя завършва:
„Нека чуем края на цялото слово: Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека. Защото относно всяко скрито нещо Бог ще докара на съд всяко дело, било то добро или зло“ (Екл. 12:13, 14).
В края на живота си Соломон стигнал до същия извод, който бил дал години по-рано:
„Не мисли себе си за мъдър; бой се от Господа и се отклонявай от зло“ (Пр. 3:7).
Ако Соломон е успял да попадне в капана на подценяването на греха, колко повече ние. Никога не трябва да си мислим, че сме достатъчно мъдри, за да боравим безопасно с греха. Истинската мъдрост е в отдалечаването от него, а не във флирта с него.
4. „Това ще бъде здраве за тялото ти“.
Какво ще се случи с теб, ако се съобразяваш с всички препоръки казани до момента?
„Това ще бъде здраве за тялото ти и влага за костите ти“ (Пр. 3:8).
Съобразяването с всички казани до тук съвети ще ти донесе здраве – не повърхностно благотворно влияние върху тялото, а сериозно подобрение. Естествено, че това не е единственото благословение, което следва уповаването на Бога от все сърце, но тук Соломон представя него.
Да уповаваш на Господа е здраве. Като че ли тук мъдрецът засяга един доказан вече медицински принцип – че спокойствието в душата е здравословно и обратното – безпокойството, стреса и напрежението водят до болести.
Може би най-разпространената болест днес е депресията. Повечето хора страдащи от нея дори не го осъзнават. А тя е в основата на много заболявания. В тези стихове мъдрецът засяга едно сигурно лекарство срещу депресията и безпокойството – упованието в Бога с цяло сърце.
Как точно съобразяването с изброените съвети би подействало здравословно?
„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум“ (Пр. 3:5).
Упование в Бога. Вярвам, че Той има грижата за всичко. Той е добронамерен към мен. Това ми дава спокойствие.
„Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“ (ст. 6).
Търсене на ръководство от Бога. Знаеш, че един мъдър и загрижен Съветник е готов да ти даде добър съвет и да води нещата в твоя полза. Това носи спокойствие.
„Не мисли себе си за мъдър; бой се от Господа и се отклонявай от зло“ (ст. 7).
Избягване на греха. Всеки грях, колкото и безобиден да изглежда, разрушава. Макар и с грешно естество, макар и склонни по природа да се наслаждаваме в греха, ние не сме създадени за него. Един живот на избягване на греха е един по-здравословен живот.
Ето как съобразяването с изброените по-горе съвети би подействало здравословно върху нас. Но всъщност уповаването на Бога би отишло по-надалеч. То би ни помогнало да изнесем успешно концерта на нашия живот.
Студент по класическо пиано трябвало да изсвири на един рецитал първата част от Концерта за пиано от Шуман в ла минор. Неговото първо представяне на споменатата творба било паметно, твърде паметно, за да е спокоен.
Както винаги преди рецитала се помолил Бог да бъде с него. И Той наистина бил.
Отначало всичко вървяло добре. Но радвайки се на успеха, студентът забравил за Бога и започнал да мисли, колко добър пианист е. Тогава започнали грешките, които го довели до несигурност, нервност и най-накрая студентът изпаднал в явна паника.
Последните акорди били абсолютно фалшиви! Вместо да се поклони на публиката, той поискал да се скрие зад огромното пиано.
Как дошъл провалът му? Само за миг младият човек забравил, че не трябва да се обляга на своите способности, а винаги да уповава на Бога с цяло сърце.
Единствено уповавайки на Бога от все сърце, можем да изживеем живота си безопасно – да изсвирим успешно концерта на живота си.