През 1900 г. във вестник „Лондон Тайм“ била публикувана следната обява: „Търсят се мъже за едно опасно пътуване. Малко заплащане, суров студ, дълги месеци тъмнина, постоянна опасност за живота, връщането под съмнение, почит и признание само в случай на успех.“
Вие бихте ли приели такава оферта? Предполагам не. Поне аз не бих. Но знаете ли, че тук се отзовали стотици. Защо ли? Защото отдолу стояло името на прочутия полярен изследовател Ернст Шеклтън. Името му било залог за успех.
Сигурно ако водачът или поне придружителят по пътя е надежден, ще искаме да се отзовем. Ако в пътуването си имаме добър придружител, нещата ще изглеждат по-добре, колкото и тежко да е то.
Пътуването не винаги е било лесно, особено в библейско време – човек не е могъл да пътува по-бързо от едно магаре. А е имало и не малко опасности. Но в Библията има много разкази за пътуване. Срещаме различни характери по различни пътища и разстояния. И тези пътувания съживяват Библията. Едно от тях е много интересно. И не е никак голямо – Лука 24:13-35.
1. Исус като Странник в живота ни.
Готови ли сме да тръгнем на това пътуване?
„И, ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, отдалечено на шестдесет стадия от Йерусалим“ (Лука 24:13).
Двама ученици на Исус тръгнали на път с ясно определена цел. Селото Емаус, към което вървели, е на около 11 км от Ерусалим. Това не е голямо разстояние и може да се използва за една чудесна разходка. Може би тези ученици на Христос били излезли на една разходка в неделния следобед, за да се радват на живота, ентусиазирани и с приповдигнато настроение? Какво всъщност било настроението им?
„И те разговаряха помежду си за всичко онова, което беше станало… И те се спряха натъжени„ (Лука 24:14, 17б).
Двамата ученика били в най-мрачното настроение, което изобщо някога са имали. Водели един много мъчителен разговор – предаването и смъртта на любимият им учител. Гръцката дума казва, че те имали дебати за Исус. И толкова се били отдали на скръбта си, че не Го разпознали, когато Той се присъединил към тях.
Клеопа и приятелят му били разстроени и унили хора. Разочарованието им бил Човекът, на Който имали голямо доверие и Който бил екзекутиран. Тяхната надежда била една мъртва надежда. Всичко се било провалило, нямало никакъв изход, те били последователи на едно обречено учение. Какъв ужас само!
Защо обаче тази картина не ми изглежда толкова стара? Защо ми се струва, че често виждам всичко това? Не са малко вярващите днес, които прекарват живота си като едни мрачни и скръбни християни; християни, които с живота си демонстрират, че техният Бог е мъртъв и вече всичко е провалено и няма какво да се направи. Но ако вие познавате такива християни, моля ви, не вярвайте на посланието им! Чуйте, какво казва един вдъхновен автор за тях:
„Божията воля е нито една душа да не погине. Неговите милости са неизброими и Той няма да остави Своето изкупено притежание, заради което даде живота Си, да стане играчка за сатанинските изкушения. Цялото небе е предоставено на всички, които вярват в Исус Христос като техен личен Спасител, затова никоя душа не може да обезславя Бога повече от това да казва, че вярва в истината, а в същото време да носи одеждата на опечаления, сякаш е сирак…
Тези, които претендират, че са Божии синове и дъщери, трябва винаги да уповават на Исус. Ако постъпват противно на това, означава да се отрекат от любовта Му. Вярващи, които са подтиснати и облечени с одеждата на мрачност и скръб представят по много лош начин Христос. Това от наша страна е буквално признание, че нашият Господ е коравосърдечен и тираничен владетел. Това е просто лъжа отричаща нашия скъп Спасител, Който даде живота Си, за да направи възможно всички да повярват в Него, да положат доверието си в Неговия интерес и любов към грешника…“ (Е. Уайт, „Поглед нагоре“, с. 150).
Непрекъснато мрачният християнин е една от най-лошите проповеди за Божия характер. Такъв вярващ представя един мъртъв Бог или ако е жив, то е най-малкото жесток Бог.
Мартин Лутер разказва, че веднъж бил горчиво разочарован от себе си, от света, от църквата и от малкия успех, който му се струвало, че имал. Така той изпаднал в отчаяние, което помрачило радостта в целия му дом.
Неговата добра съпруга не успявала да го разведри с нейните ободрителни думи. Най-после й хрумнало нещо, което се оказало твърде резултатно. Появила се пред него облечена в траурни дрехи.
„Кой е починал?“, сепнал се Лутер.
„Как, Мартин, нима не знаеш? Бог на небето е умрял.“
„Как можеш да говориш такива глупости, Кати? Как може Бог да умре? Той е безсмъртен и живее вечно.“
„Нима е истина това? Действително ли е жив?“, продължавала да играе ролята си тя държейки се така, сякаш че за първи път чувала това.
„Как можеш да се съмняваш? Както съм уверен, че има Бог на небето, така и вярвам, че Той е жив“, категорично заявил големият реформатор.
„И все пак, макар че не се съмняваш в съществуването на Бога, изглеждаш така обезсърчен и отчаян, като че ли няма никакъв Бог? Не те разбирам. Не мислиш ли, че постъпваш така, като че Бог е умрял?“
Завесата на недоумение паднала и Лутер се разсмял от сърце за добрия урок, който получил от своята съобразителна съпруга и за начина, по който му бил предаден. По-късно той споделил пред приятели: „За пореден път установих, каква умна жена съм имал, щом успя така добре да ме освободи от тъгата ми.“
Ти от мрачните и вечно скърбящи християни ли си? Каква е проповедта на настроението ти?
Клеопа и другият ученик вървели бавно към дома си. Толкова били обременени, че не забелязали странника, който ги настигнал:
„И докато разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но силата на очите им бе отслабена, за да не Го познаят“ (Лука 24:15, 16).
Този странник бил Христос, но не бил разпознат. И те започнали да Му обясняват цялата си трагедия, всичките си разбити надежди.
Ах, с какво усърдие можем да говорим за проблемите си! Каква готовност да отнемеш цялото време на човека срещу теб, за да му се оплакваш и да доказваш, че по-страдащ от теб няма на този свят!
Трудно ни е да си обясним, как тези ученици, които толкова пъти били виждали Исус и говорили с Него, не могли да Го познаят. Сигурно има само един отговор – силата на очите им била „отслабена“, защото очите им били пълни със сълзи и не могли да видят добре, кой стои до тях.
И днес много християни смятат, че са изоставени от Бога. Те живеят като хора, които нямат любящ Бог, Който да се грижи за тях. Да, те се обръщат към Бога, но само за да изплачат, колко са нещастни, колко са унили и слаби, колко обречено е всичко, колко невъзможно е всичко. Състоянието им много прилича на състоянието на Мария Магдалена пред гроба на Христос:
„А Мария стоеше до гроба отвън и плачеше; и така, както плачеше, надникна в гроба и видя двама ангели в бели дрехи, седнали там, където беше лежало тялото на Исус, единият откъм главата и другият откъм краката. И те я попитаха: Жено, защо плачеш? Отговори им: Защото са отнесли моя Господ и не знам къде са Го положили. Като каза това, тя се обърна и видя Исус, че стои, но не позна, че беше Той. Исус ѝ каза: Жено, защо плачеш? Кого търсиш? Тя, като мислеше, че е градинарят, Му отговори: Господине, ако ти си Го изнесъл, кажи ми къде си Го положил и аз ще Го взема. Исус ѝ каза: Мария! Тя се обърна и Му каза на еврейски: Равуни! (Което значи ‘Учителю!’)“ (Йоан 20:11-16).
Сърцето на Мария било пълно със скръб, което довело до очи пълни със сълзи. Толкова била вторачена в проблема си, че не могла да разпознае ангелите, които били до нея. И ако това не е толкова фатално, то нещата стават по-сериозни, защото тя не могла да разпознае и Исус и Го определила за градинаря.
И днес очите на много последователи на Христос са пълни със сълзи и виждат света около себе си много замъглено. Затова сигурно не успяват да забележат Исус, Който върви съвсем близо до тях. Те Го мислят за някакъв странник взел се от кой знае къде и не могат да разберат, че истината и утехата са до тях, само на крачка разстояние и ако искат, могат да се възползват от изобилието на вечния живот, който предлага Христос.
Какво е решението? Ако очите не виждат, ушите не могат ли да чуят? Мария не разпознала Исус с очите си, но когато Той й заговорил, тогава Го познала. Може би ако Бог ни проговори по-ясно? Точно така направил и с двамата отчаяни ученика към Емаус. Христос се приближил при тях и им проговорил, започнал да им преподава един библейски урок по много интересен начин:
„И Той им каза: О, неразумни и мудни по сърце, да вярвате във всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в Своята слава? И като почна от Моисей и от всички пророци, им тълкуваше писаното за Него във всичките Писания“ (Лука 24:25-27).
Исус можел веднага да се разкрие на учениците, но така те нямало да разберат необходимостта да се облягат на Словото. Затова Христос започнал с Писанията, за да покаже на всички, че Той може да бъде открит и правилно разбран само в тях. И предприел с двамата отчаяни пътника едно библейско изучаване. Това библейско изучаване било почти пълно – почти всички парчета на пъзела се съединили, докато стигнали Емаус.
За отчаяния съвременен вярващ, за християнина вървящ в пътя на живота, има само едно решение – Словото на Бога да му проговори. Може би целият ни проблем е, че сме мудни по сърце и не можем да повярваме достатъчно на това, което са говорили пророците. Но ако се научим да виждаме Исус в цялото Писание, нещата ще се променят. Изглежда сме толкова вторачени да се занимаваме с второстепенни неща, че забравяме Този, Който трябва да е в центъра на всичко. Само ако успеем да видим писаното за Христос в Мойсеевите книги и книгите на пророците и апостолите, тогава очите ни ще могат да се отворят, за да видят Исус, Който е толкова близо до всеки един от нас. Тогава Той няма да е вече един странник за нас.
2. Исус като Гостенин в живота ни.
Слушайки този интересен библейски урок двамата ученика и странникът стигнали до селото. Странникът се направил, че като че ли иска да си продължи по пътя:
„И приближиха селото, в което отиваха; а Той се държеше, като че отива по-надалеч“ (Лука 24:28).
Но Той вече толкова бил предизвикал вниманието на учениците, че те Го поканили при тях:
„Но те Го задържаха и казаха: Остани с нас, защото е привечер и денят вече е превалил. И Той влезе да остане с тях“ (ст. 29).
Колко интересно! Странникът ставал вече гостенин. Ако не Го били задържали, щял да си остане странник. Но сега е вече нещо повече – гост.
Наистина е възможно Христос да е само като един странник в живота ни. Независимо дали сме кръстени и от кога, Исус може вече да е за нас само един странник, който не може да бъде разпознат като Господ и Спасител. Но ако в отчаянието си погледнем към Словото, ако сме готови да избършем сълзите си и да се вслушаме в Христовия глас в Словото Му, тогава със сигурност ще пожелаем Той да ни бъде гостенин.
За тези ученици се казва, че те „задържаха“ Исус. Това говори за настойчивост. В тази връзка Елън Уайт казва:
„Ако учениците бяха пропуснали да Го поканят настойчиво, нямаше да узнаят, че техният спътник е възкръсналият Господ. Христос не натрапва на никого Своето присъствие. Самият Той се интересува от тези, които се нуждаят от него. Радостно ще влезе и в най-скромния дом и ще окуражи и най-отпадналото сърце. Но ако човеците са твърде безразлични да мислят за небесния Гост или да Го поканят да остане при тях, Той ги отминава. Така много хора претърпяват голяма загуба. Те не могат да опознаят Христос повече, отколкото учениците, когато Той вървеше заедно с тях по пътя“ („Животът на Исус“, с. 800).
Нуждаем се настойчиво да каним Христос да бъде гостенин в нашия живот. Съвременният вярващ трябва да се научи да се бори с Бога в молитва, защото само така Божиите обещания намират изпълнението си в пълнота.
Но може би умовете ни са твърде заети с други неща. Когато стигнали Емаус, Исус се направил, че иска да продължи, за да даде възможност на учениците да Го пожелаят за по-близка връзка. Спрямо съвременните вярващи обаче Той се държи по друг начин. Вярно е, че Той няма да се натрапи на никого, но и ако се направи, че си заминава, може да не се получи нищо, защото може изобщо да не Го забележим. Затова Христос сам напомня, че трябва да бъде поканен:
„Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20).
Исус не иска да рискува да се прави, че си заминава, защото сигурно ще остане неразбран. За разлика от двамата ученика, при вярващите от последната църква Той застава като странник, Който умолява да бъде направен гостенин, защото няма друг начин за спасението и благополучния живот на тези вярващи. Той толкова иска да ги спаси, че се съобразява с положението им и започва да чака отвън като странник, който трябва да бъде поканен за гостенин. Не само че Христос не трябва да остане Странник в живота ни, Той задължително трябва да стане Гостенин, ако искаме напредък в духовния си живот.
3. Исус като Домакин в живота ни.
Исус е вече в дома на учениците от Емаус като гост. След като храната е готова обаче, се случва нещо много странно – гостенинът взима думата, гостът взима ролята на домакин:
„И когато седна с тях на трапезата, взе хляба и благослови, разчупи и им го подаде“ (Лука 24:30).
Вземането на хляб и разчупването му за присъстващите на трапезата било обичай за домакина, не за гостенина. Ама какво става? Защо традицията се преобръща с краката нагоре? Как може гостът да вземе ролята на домакин? И в този опростен случай истинската идентичност на непознатата личност станала известна – странникът станал гост и след това домакин не бил никой друг освен Христос:
„Тогава очите им се отвориха и те Го познаха; а Той стана невидим за тях“ (ст. 31).
Исус може да е странник в живота ни, но трябва да Го поканим да стане гост. Тогава обаче ще разберем, че Той всъщност е истинският домакин, истинският Господар на живота ни, Който ще разчупи хляба на живота, за да ни го даде и да ни нахрани изобилно. Само предавайки се на Бога напълно и признавайки Го за Господар на живота ни, могат да ни се отворят очите да Го опознаем истински.
Често се казва, че ние трябва да извървим пътя си до Голгота. Нали сте чували подобна мисъл? Това, разбира се, е вярно. Но евангелист Лука свършва книгата си с пътя към Емаус. Това е пътешествието, което поемаме с възкръсналия Спасител. В пътуването ни с Него Христос може да остане само Странник. Но може да Го поканим и за Гост, за да може след това да стане и Домакинът, Господарят на нашия живот. Вижте как реагирали учениците след всичко това:
„И разискваха помежду си: Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни тълкуваше Писанията? И в същия час станаха и се върнаха в Йерусалим, където намериха събрани единадесетте и тези, които бяха с тях, които казаха: Господ наистина възкръснал и се явил на Симон. Те пък разказаха застаналото по пътя и как Го познаха, когато разчупваше хляба“ (ст. 32-35).
Учениците изразили преживяването си. Исус ги оставил с дълбока вяра. Съмненията им изчезнали като ято гълъби подплашени от детски смях. Има ли урок и тук за нас? Не е ли случайно това една рецепта за лечение на нашата мрачност, тъга, неувереност и съмнения? Божието слово може да промени до неузнаваемост мрачната ни и дива природа.
Мисионери работели в джунглата на Филипините в една отдалечена област. Внезапно група местни хора се появила от храсталака и блокирала пътя заплашвайки мисионерите с копия, мечове, лъкове и стрели. Мисионерите се опитали да обяснят своето дело, но езиковата бариера прибавила още повече трудности и недоразумения.
Накрая един от мисионерите извадил Библия от чантата си и използвайки езика на знаците и една картина на разпятието започнал да обяснява жертвената любов на Христос. Святият Дух подействал в сърцата на тези хора и те започнали да изучават Библията заедно с мисионерите. След няколко дни те били християни.
Божието слово може да промени сърцата при всякакви условия. Пияници и наркомани са били излекувани чрез него, обезкуражени са били насърчавани и дори нечестиви грешници в затворническите килии са ставали светии на Бога чрез четенето му.
Божието слово променя хората, ако те отидат при него с желание да открият Исус. Това може да означава да искаш да изминеш твоят път към Емаус. Колко важно е наистина да извървим пътя към Емаус заедно с възкръсналия Спасител! Имаш ли време за това пътуване? Ще изминеш ли твоя път към Емаус?