Разказва се забавна история за младото магаренце, което носело Исус по улиците на Ерусалим. Когато Той влизал триумфално в града, хората гръмогласно Го приветствали с „Осанна“ и хвърляли дрехите си и палмови клонки по пътя Му.
Когато вечерта магаренцето се завърнало в обора, развълнувано разказвало на другите магарета, какво било преживяло през деня. „Хората отсичаха палмови клонки и ги размахваха в моя чест“, хвалело се то. „Някои събличаха дрехите си и ги хвърляха на земята, за да мина аз по тях.“
„Наистина ли?“, чудели се другите магарета.
„Разбира се! Освен това някои ми викаха ‘Осанна.'“
„Възможно ли е всичко това?“, ахкали съоборниците му.
„Не само е вярно, но по едно време даже искаха да ме направят цар!“
Можем само да се усмихваме на тази история. Но пък не изпадаме ли понякога и ние в положението на това магаренце? Попаднем в ситуация, когато се случи нещо достойно за слава и мислим, че е само наша, а не осъзнаваме, че всъщност тя принадлежи на Този, Когото представяме – на Исус.
Но от друга страна винаги ли стремежът към слава е нещо лошо? Не е ли възможно да търсим слава, но не за себе си, а за някой по-велик от нас? Възможно е и точно това правел Христос. Нека да разгледаме Йоан 17:1-8.
1. Прославен, за да се прослави друг.
Йоан 17 гл. е т.нар. „Първосвещеническа молитва“ на Христос. Това е една специална застъпническа молитва за последователите Му. Въпросната молитва е най-дългата записана Исусова, а също и най-проникновената. Много е интересно обаче, как започва тя:
„Като изрече това, Исус вдигна очите Си към небето и каза: Отче, настана часът; прославѝ Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти“ (Йоан 17:1).
Това са последните Му мигове с учениците, а Исус се моли Отец да Го прослави, да Му даде слава. Не би ли трябвало в този така важен момент да се говори за смирение или нещо такова. Защо Христос търси слава?
Всъщност, ако се вгледаме малко по-задълбочено в текста, ще открием, че славата, която Исус търси, не е обикновената, човешка слава, към която повечето хора се стремят. Христос иска слава, чрез която Той да може още по-добре да прослави Отец, а не Себе Си: „Прославѝ Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти!“ Тук липсва чисто себичния елемент при търсенето на слава за себе си. Целта е славата на другия. В случая Отец може да се прослави най-добре, когато Исус бива прославен. Прослави ли се Христос, това автоматично означава, че се прославя и Отец.
Изглежда, че Исусовият имидж е бил много тясно свързан с имиджа на Отец. Сякаш задачата на Христос била да разкрие Отец на човечеството. Всъщност точно това твърди и апостол Йоан:
„Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви“ (Йоан 1:18).
Мисията на Исус била да разкрие Бога, да Го направи по-достъпен и близък на хората. И ако Христос се прослави, значи че и Отец ще бъде прославен. Но задачата на Исус отива още по-надалеч:
„…Прославѝ Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти, както си Му дал власт над всяко създание да даде вечен живот на всички, които Си Му дал“ (Йоан 17:1б, 2).
Най-голямото прославяне на Отец може да стане, когато Христос осигури вечния живот на хората. Сега много по-добре можем да разберем радостта на Спасителя, когато види изкупените в царството Си:
„Ще види плодовете от труда на душата Си и ще се насити; праведният Ми Слуга ще оправдае мнозина чрез знанието им за Него и Той ще се натовари с беззаконията им“ (Исая 53:11).
Исус е радостен, защото вижда изкупените чрез кръвта Му, но и защото давайки вечен живот на хората Той прославя Отец – нещо, което е Неговата върховна цел.
Христос прославя Отец, когато осигури вечен живот на хората. Този живот обаче е свързан не само с изкуплението от греха, но и с правилното опознаване на Бога:
„А това е вечен живот, да познаят Теб, единствения истинен Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил“ (Йоан 17:3).
Когато опознаеш по-добре Бога чрез Исус Христос, тогава започваш по-добре да разбираш вечния живот. Тогава разбираш и безсмислеността на стремежа към слава за теб самия. А това е важно. Много често мотивите на хората, когато вършат нещо, са да прославят себе си. Независимо дали това е ясно осъзната цел или я преследват несъзнателно, славата остава важен мотив в човешкото поведение. Това е стремежът да грабнеш вниманието на другите хора, да ги накараш да мислят за теб, да насочиш погледите им към теб. Защото тогава си мислиш, че постигаш най-важното в живота.
При стремежа към слава целта е да влезеш в мислите на другите хора по определен начин, при който те да почувстват твоето превъзходството над тях и да започнат да ти завиждат, да започнат да искат това, което ти принадлежи и да заприличат на теб. При славолюбието не са важни толкова средствата, с които ще се постигне целта – важното е тя да се постигне. В тези случаи се измества дори и повсеместния стремеж към богатството. Той съществува, за да се постигне целта на славолюбеца, но ако това стане и без наличие на богатство, пак е добре – нали целта е постигната.
Човекът толкова настървено преследва целта за прославянето, че може дори да се издигне над Бога и славата, която подобава само на Него. След като влязъл в Москва, Наполеон поръчал да бъде изсечен следния надпис: „Господи, небето е Твое, но земята е моя“.
Човекът иска славата за себе си и изобщо не осъзнава, че само вечният живот в познанието на Бога има истинската сила да осмисли живота.
2. Необходимост от неопетнена слава.
Живеейки на земята Исус извършил такива неща, че спокойно можел да трупа слава. И братята Му дори Го обвинявали, че точно това била целта Му:
„Затова Неговите братя Му казаха: Замини оттук и иди в Юдея, така че и Твоите ученици да видят делата, които вършиш; защото никой, който сам иска да бъде известен, не върши нищо скришно. Щом вършиш тези дела, изяви Себе Си на света“ (Йоан 7:3, 4).
Братята на Христос изобщо не можели да допуснат, че Той има друга цел. Смятали, че щом като Той вършел неща, които могат да Му донесат популярност, значи точно това и преследвал – славата. Те изобщо не допускали, че Исус може да стреми към нещо друго. Но Спасителят разкрива, коя е била водещата мисъл в живота Му, коя е била върховната Му цел, кой е бил мотивът на всички Негови постъпки:
„Аз Те прославих на земята, като извърших делото, което Ти Ми даде да върша“ (Йоан 17:4).
Най-важното нещо за Христос била Божията прослава. Повереното Му делото било такова, че ако го извърши добре, Бог ще бъде прославен. Правейки равносметка на живота Си часове преди да издъхне Исус заключава, че е изпълнил поверената Му задача.
Остават само няколко часа до края на всичко, наближава кулминацията и вместо да мисли за Своята сигурност, Христос отново отправя мисълта Си към славата на Отец. Тя е свързана с Неговата и затова Исус трябва да помоли да бъде прославен:
„И сега, прославѝ Ме, Отче, у Себе Си със славата, която имах у Тебе преди създанието на света“ (ст. 5).
Тук става много интересно. Христос не само се моли за слава, но иска един определен тип слава – тази, която е имал у Бога преди да бъде създаден света. Що за слава е тази? И защо Исус търси точно нея? Защо тя Му липсва сега?
Изразът „Създаването на света“ в творчеството на апостол Йоан се свързва с грехопадението и влезлия веднага в действие спасителен план:
„И му се поклониха всички жители земни, чиито имена не са написани в книгата на живота при Агнеца, заклан от създание-мира“ (Откр. 13:8 – Синодален превод).
Христос винаги е имал слава при Отец, но когато грехът навлязъл в живота на планетата, нещо се случило с тази слава – като че ли била помрачена. Наистина грехът е едно от малкото абсолютни по своята същност неща, защото той отрича Бога. Той има такава сила, че може да помрачи Божията слава и Неговият характер да бъде възприеман съвсем погрешно. Когато грехът отправя своите послания към творенията (а това става чрез клеветите и лъжите на Сатана), тогава Божията слава, истината за Неговия характер и личност се помрачават:
„И чух силен глас на небесата, който казваше: Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос; защото бе свален клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог“ (Откр. 12:10).
Изключително интересно! Кога спасението, силата и властта на Бога се установили, изпъкнали, възприели от другите без съмнения? Когато големият клеветник бил свален.
Посланията на греха чрез клеветите, манипулациите и лъжите помрачават истината за Бога, затъмняват славата Му. И трябва клеветникът, който ги сипе непрестанно, да бъде свален, сразен, смачкан. Трябва да се случи нещо много драстично, което да разкрие истината за Бога и за Сатана. И това е жертвата на Христос на Голгота – събитието, което най-ясно откроило Бога и дявола. Затова предвкусвайки смъртта Си Исус помолил Отец за славата, която имал преди грехът да хвърли своето було на заблуда. И тази слава можела да се разкрие най-ясно в Неговата смърт на кръста за изкуплението на хората.
3. Прославяне на Бога чрез нашия живот.
Както вече казахме, смъртта на Христос е най-добрият начин за разкриването на Бога пред Вселената и хората:
„Изявих името Ти на човеците, които Ми даде от света. Те бяха Твои и Ти ги даде на Мен, и те опазиха Твоето слово. Сега знаят, че всичко, което си Ми дал, е от Тебе; защото думите, които Ми даде Ти, Аз ги предадох на тях и те ги приеха; и наистина знаят, че излязох от Теб, и вярват, че Ти си Ме пратил“ (Йоан 17:6-8).
Тук проличава удовлетворението на Исус, че е изпълнил задачата Си и е насочил мислите на всички към Отец. Това е станало като е изявил името на Отец пред хората.
Но знаете ли, че изявяването на Божието име пак е свързано със славата? Когато на Мойсей било дадено уверението, че ще бъде отговорено на неговата молитва, великият водач на Божия народ поискал да види славата на Бога:
„Господ каза още на Моисей: И това, което си казал, ще направя, защото си придобил Моето благоволение и те познавам по име. Тогава Моисей каза: Покажи ми, моля, славата Си“ (Изх. 33:17, 18).
Мойсей пожелал да види Божията слава, но сигурно за негова изненада тя се оказала не просто величието на Божеството, а характерът Му или според ориенталският начин на мислене – Божието име (защото според ориенталците името на някого е изразявало неговият характер):
„А Господму отвърна: Аз ще направя да мине пред тебе цялата Моя благост и ще проглася пред теб Името Йехова; и ще покажа милост към когото ще покажа, и ще пожаля когото ще пожаля“ (ст. 19).
И Господ изпълнил думата Си – показал славата Си като изявил Своето име, т.е. Своя характер:
„И Господ слезе в облака, застана там, до него, и прогласи Господнето Име. Господ мина пред него и прогласи: Господ, Господ, Бог жалостив и милосърден, дълготърпелив, Който изобилства с милост и вярност, Който показва милост към хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но не оневинява виновния, въздава беззаконието на бащите върху децата и върху внуците им до третото и до четвъртото поколение“ (Изх. 34:5-7).
Коя е същността на Божията слава? Не това, че може да направи за една секунда една галактика, а изящният Му характер на благост, милост, търпение и справедливост. В Своята Първосвещеническа молитва Христос ни уверява, че Той е изявил Божието име на хората, т.е. разкрил е на човечеството прекрасния Божий характер. В същото време се е стремял към прославата на Бога.
Исус е успял да го постигне, но дали ние можем? Сигурно не ни се отдава. Добрата новина е, че това е възможно и за всеки последовател на Христос. В нас е вроден стремежът към слава за нас самите, но свързвайки се с Този, Който мислел само за славата на Отец, и ние ще се преобразим. Вземете например Йоан Кръстител. Той бил възхитен от характера на Месията и гледайки Го непрестанно започнал да се преобразява по Негово подобие, така че бил в състояние да каже:
„Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам“ (Йоан 3:30).
Това са велики думи! Относно това смирение Елън Уайт пише:
„Като гледаше с вяра към Спасителя, Йоан се бе извисил до височината на себеотричането. Той се стараеше не да привлича хора към себе си, но да издига мислите им все по-нависоко и по-нависоко, докато достигнат до Божия Агнец. Сам по себе си той бе само един глас, вик в пустинята. Той с радост прие самота и неизвестност, за да могат очите на всички да се обърнат към Светлината на живота.
Онези, които са истински в призоваването им като Божии вестители, не ще търсят чест за себе си. Себичната любов ще бъде погълната от любовта към Христос. Те ще осъзнаят, че тяхната работа е да заявят като Йоан Кръстител: ‘Ето Божия Агнец, Който поема греха на света!’ (Йоан 1:29). Те ще издигат Исус и с Него човечеството ще бъде издигнато“ („Свидетелства“, т. 8, с. 333).
Съзерцавайки Спасителя нашето желание може да бъде да издигнем Исус, а като издигаме Христос, ще бъде издигнат и истинният Бог. Нашата молба трябва да бъде молбата на Исус, когато сянката на кръста започнала да тегне над Него:
„Отче, прослави името Си! Тогава дойде глас от небето: Прославих Го и отново ще Го прославя“ (Йоан 12:28).
Така Господ може да бъде прославен. Това е истинската слава за човека – да потърсиш с цялото си сърце Божията слава като се откажеш от своята. Получава се едно двойно обратно действие противоречащо на естествения ни стремеж за слава: първо, отказваш се от собствена слава и второ – търсиш славата на друг. Това е тотално затвърждаване на смирението, истинската противоотрова срещу себепрославянето. А е много важно да ни се случи, защото в противен случай ще бъдем като голямоустатата жаба. Знаете ли, какво станало с голямоустатата жаба?
Имало едно време една жаба. Тя живеела в малко кално блато. Животът й изглеждал много скучен, затова решила да напусне блатото и да види свят. Изскочила от локвата и се запътила надолу по прашния селски път. Вървяла ден след ден, докато стигнала до красиво синьо езеро.
„Как ще пресека това езеро?“, си помислила тя. „Много по-голямо е от моето блато!“
Точно тогава видяла наблизо да прелитат две гъски. „Хей, гъски“, извикала жабата, „я слезте малко тук, искам да поговоря с вас.“
Гъските направили един кръг, след това кацнали до водата. „Какво искаш, жабо?“
„Нуждая се от помощ. Предприела съм пътуване да разгледам света, но не мога да премина езерото. Ще ми помогнете ли?“
„Зависи“, казали гъските. „Какво трябва да направим?“
Жабата посочила една тънка пръчка: „Всичко, което трябва да направите, е да летите с тази пръчка между човките през езерото. Аз ще се хвана за средата на пръчката и така ще пропътувам през езерото с вас.“
Всяка птица взела в края на човката си единия край на пръчката, а жабата се хванала за нея с лепкавата си зелена уста. Докато птиците и техният пасажер пътували над езерото, двама души в една лодка под тях ги наблюдавали. „Я виж“, казала дамата на съпруга си, „тези две гъски пренасят жаба през езерото. Какви умни птици само!“
Жабата чула коментара на дамата, надула се от гордост и извикала: „Това е моя идея.“
Но щом отворила уста, се изплъзнала от пръчката и устата й се напълнила с вода. Край на пътуването.
Държите ли да получавате заслужена похвала за всички неща, които правите в дома, в службата, в църквата или предпочитате да я отдадете само на Бога? Ние имаме страхотната възможност да прославяме Исус в живота си и по този начин да бъде въздигнат Бог. Сигурно от нас зависи, дали ще бъдем като голямоустатата жаба или подобно на Христос ще търсим само Божията слава. Е, харесват ли ви жабите с големи усти?