Обичате ли славата? Най-вероятно отговорът ви е „да“, но едва ли ще си го признаете. Колкото и да се опитваме да се крием обаче, мисълта, че можем да попаднем във вниманието на другите, изглежда доста привлекателна. Както и да го погледнем, стремежът към слава е присъщ на човека. Ясно е, че е свързано с нашето „его“, но едва ли ще успеем да разберем напълно, откъде точно и защо идва желанието ни да сме в центъра на нещата. За някои това, че този стремеж ни е толкова присъщ, е достатъчно основание да го приемат за нормален. Но не е ли притеснително, каква цена се заплаща, за да бъде този „нормален“ човешки стремеж удовлетворен? И в крайна сметка струва ли си?
Надявам се, че няма да се изненадате, ако ви кажа, че Библията не е безразлична към този проблем. Тя наистина говори за човешкия стремеж към слава. Даже разкрива и неговото начало – това един човешки проблем с ангелско начало. Точно така. Славата в нейния материален аспект е непрестанното състояние на небето, но в някакъв момент от безкрая едно ангелско същество пожелало по-голямо отражение на славата за себе си, което в крайна сметка довело до отхвърлянето му и ще го отведе до погубването му:
„…Така казва Господ Йехова: Ти си печат на съвършенство, пълен си с мъдрост и съвършен по хубост. Ти беше в Божията градина, в Едем; ти беше обсипан с всякакви скъпоценни камъни: със сард, топаз, диамант, хрисолит, оникс, яспис, сапфир, антракт, смарагд и със злато; направата на тъпанчетата и свирките ти е била приготвена за тебе в деня, когато си бил създаден. Ти беше херувим, помазан, за да засеняваш; и Аз те поставих така, че беше на Божия свят хълм; ти ходеше сред огнените камъни. Ти беше съвършен в постъпките си от деня, когато беше създаден, докато в тебе бе намерено беззаконие. От много голямата ти търговия напълниха всичко сред тебе с насилие и ти съгреши; затова те отхвърлих като скверен от Божия хълм и те изтребих отсред огнените камъни, херувиме засеняващи! Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си…“ (Езек. 28:12-17).
В материалния аспект на славата няма нищо лошо. Това е естеството на небесната обстановка. На такова място се надяваме да живеем един ден. Но нематериалният аспект на славата – стремежът да игнорираш Бога от вниманието на другите и да поставиш себе си в центъра – това е един голям грях, в който Луцифер се провинил. А от тогава и ние сме от недоволните искащи още и още слава.
След като Сатана решил да покаже на Вселената, какво означава да вземеш за себе си славата дължаща се на Бога и след като ние, хората, сме се съгласили да бъдем негови клакьори, Божият Син Исус Христос трябвало да дойде на земята и да предаде един урок по смирение. И не само, че го направил, но и показал суетността на стремежа към слава. Оказало се, че удовлетворението на душата идва по съвсем друг път. Нека да разгледаме един от уроците на Исус по тази тема.
1. Човешкият стремеж към слава.
И така, какво точно представлява стремежът към слава? Това е желание да приковеш вниманието на другите към себе си, да влезеш в мислите им, да започнат другите да ти изказват похвали, да се стремят да заприличат на теб и да те търсят постоянно. В центъра на тези преживяване и стремеж стои моята собствена личност. Започвам да мисля, че ситуациите на живота трябва да се завъртат около мен, че около мен даже се върти целия свят и за мен той съществува.
Още от дефиницията трябва да усетим, че нещо не е наред. А става дума за едно от главните ни желания. Според Бертран Ръсел „от неограничените желания на човека най-главни са желанията за власт и слава. От практично съображение могат да се разглеждат като едно“. Много точно казано, нали? Желанието за слава е сред главните ни неограничени желания, т.е. изглежда сме обречени никога да не престанем да стремим към вниманието на другите върху нас.
В живота си и в пътя към търсенето на слава ние постоянно се сравняваме с другите. Някои психолози твърдят, че хората предпочитат да се сравняват с такива, които правят нещо по-зле от тях, но обичат да се свързват с такива, които правят нещо по-добре. А когато се сравним с такъв, който прави нещо по-добре от нас, започваме да се успокояваме, че това, което прави, всъщност не е толкова важно. Даже започваме да се нагаждаме към него, за да извлечем някаква полза от по-добрите му способности. Това се нарича „вмъкване в отражението на славата на другите“.
Ние се стремим непрестанно към слава, защото мислим, че по този начин бихме постигнали смисъла на съществуването си и бихме навлезли в едно неповторимо, блажено преживяване. Дали обаче славата носи трайно удовлетворение?
2. Исус и славата.
Нека да разгледаме един много интересен и малко труден за разбиране случай от живота на Исус. Намираме го в Йоан 7 гл.
„След това Исус ходеше из Галилея; Той не искаше да ходи из Юдея, понеже юдеите искаха да Го убият. А наближаваше юдейският празник Шатроразпъване“ (Йоан 7:1, 2).
Исус не искал да ходи из Юдея, защото там искали да Го убият заради случая с изцеления мъж описан в Йоан 5 гл.
Евангелист Йоан също така докладва, че е наближавал празника Шатроразпъване. Това бил последния празник от религиозния календар на евреите отличаващ се с голямо разнообразие и много поклонници. В новозаветен смисъл той е символ на събирането на всички спасени след Второто пришествие на Христос.
И какво точно станало тогава?
„Затова Неговите братя Му казаха: Замини оттук и иди в Юдея, така че и Твоите ученици да видят делата, които вършиш; защото никой, който сам иска да бъде известен, не върши нищо скришно. Щом вършиш тези дела, изяви Себе Си на света. Защото дори и братята Му не вярваха в Него“ (ст. 3-5).
Братята на Исус били хора със светско мислене. Виждали, че делата на Исус Му носят много слава. „А щом като някой прави нещо, което носи много слава“, смятали те, „значи той точно това търси“. Затова предложили на Исус да отиде на празника, на който се очаквало да дойдат много хора. Така Христос щял да може да се прослави. А и учениците Му щели да бъдат там и като видят делата и славата Му, щели да се привържат още повече към Него.
Какво обаче отговорил Исус?
„А Исус им каза: Моето време още не е дошло, а вашето време винаги е готово. Вас светът не може да мрази, а Мене мрази, защото Аз свидетелствам за него, че делата му са нечестиви. Идете вие на празника; Аз все още няма да отида на този празник, защото времето Ми още не се е изпълнило. И като им каза това, остана в Галилея“ (ст. 6-9).
Исус поканил братята Си да отидат, защото тяхното време винаги е готово. За търсещият слава човек времето е винаги готово за проявяване. Той непрекъснато се оглежда за възможности и ситуации, в които да се прослави.
Но Исус не споделя тези ценности: „Моето време още не е дошло“, казал Той. И на Него Му предстояло някаква слава, но в бъдещето. Той обаче бил много далеч от търсенето на такава слава, към каквато братята му се стремели. Христос изобличавал света за греховете му, с което Си спечелвал предимно неодобрение. Не може Той да е търсел славата на света. Който търси такава, говори приятно на хората, гали ушите им, за да го слушат и одобряват, за да спечели вниманието им. А Исус правил точно обратното.
Христос казал: „Моето време още не е дошло“. Като че ли говори за някакъв друг вид слава, която може да се прояви в друго време. Един случай от Неговия живот ни осветлява по този въпрос:
„И когато се свърши виното, майката на Исус Му каза: Нямат вино. А Исус ѝ отговори: Какво имаш ти с Мене, жено? Часът Ми още не е дошъл“ (Йоан 2:3, 4).
Вече се намираме на сватбата в Кана Галилейска и присъстваме на разговор между Исус и майка Му относно ранното привършване на виното за гощавката. Тук много ясно проличава стремежът на Мария да се реабилитира, да възстанови доброто си име. Цял живот са говорили по неин адрес. Цял живот са я обвинявали, че има дете от блудство. Цял живот са я сочили с пръст. Сега вече дошло времето да се реабилитира и всички да разберат истината. Ако само можел Исус да направи едно чудо пред всички! Та нали хората вярвали, че само праведниците могат да правят чудеса чрез Бога? Това веднага ще означава, че тя не е грешница. Не би могла да има син-чудотворец, чрез който работи Бог, ако била блудница. Да! Точно сега е подходящият момент! Но тя чула един неочакван отговор: „Часът Ми още не е дошъл“.
Това обаче не било всичко. Исус още казал: „Какво имаш ти с Мене?“ Сякаш Исус я попитал: „Каква точно слава търсиш?“ Двамата говорят за различни видове слава. Само думата е обща за тях, а иначе зад нея разбират съвсем различни неща.
И при братята на Исус, и при майка Му виждаме един познат човешки стремеж – „вмъкване в отражението на славата на другите“. Христос бил изкушаван от най-близките Си, за да потърси слава за Себе Си поради удивителните Си способности и по този начин самите те да извлекат някаква изгода. Това може да стане и при нас. И на нас най-близките ни могат да ни ласкаят и да ни шепнат на ухото, че сме най-добрите и че е време да заемем полагащото ни се място тук или там. Това е силно изкушение, което трябва да се посрещне така, както Исус го направил. Коя слава имал Той предвид в този разговор?
„И когато настойникът на угощението вкуси от водата, превърната на вино…“ (Йоан 2:9а).
Неферментиралото вино, което Исус направил на сватбата в Кана Галилейска, е много силен символ на чистата Му кръв. Вероятно тук Той имал предвид славата от жертвата Си – жертва, при която кръвта Му се проляла за всички хора. Кръстната смърт на Исус е наистина такова дело, поради което съществуват всички основания Той да бъде прославян в безкрайните векове. И ще бъде прославян!
Да се върнем на предната история. Сега достигаме до един труден за разбиране момент:
„А когато братята Му бяха отишли на празника, тогава и Той отиде, не явно, а някак си тайно“ (Йоан 7:10).
Става нещо странно. Христос като че ли си противоречи. Малко преди това Той казал на братята Си, че няма да отиде на този празник, а ето че отишъл. Думите на Исус сами обясняват привидното противоречие:
„Но когато празникът вече се преполовяваше, Исус се изкачи в храма и започна да поучава. Затова юдеите се чудеха и казваха: Как Този знае книга, като не се е учил? Тогава Исус им отговори: Моето учение не е Мое, а на Онзи, Който Ме е пратил. Ако някой иска да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря. Който говори от себе си, търси своята собствена прослава; а който търси славата на Онзи, Който Го е пратил, Той е истинен и в Него няма неправда“ (ст. 14-18).
Не се казва, какво точно е проповядвал Исус, но отговорът Му на учудването на юдеите обяснява този труден момент. Стремежът на Исус бил да издигне Отец в поученията Си, а не Себе Си, т.е. наистина не бил дошъл на празника да търси слава за Себе Си, както бил подканван. Братята Му Го карали да направи точно това. И Той им отговорил, че точно за това няма да слезе. Още не било дошло времето, когато във връзка със собствената Си слава да се появи пред хората. Така че това Негово появяване целящо Божията слава не противоречи на отговора Му, че няма да слезе в Ерусалим. Идването Му на празника изобщо не било свързано със слава за самия Него. Такава личност Исус от Назарет, Който да търси слава за Себе Си, там просто нямало. Имало един друг Исус, Който търсел слава само за Своя Отец.
Все пак Той отговорил, че ще дойде време, когато ще се яви и за собствената Си слава: „Моето време още не е дошло“ (ст. 6). Следователно, все някога ще дойде. Можем да приемем, че тук става дума за смъртта Му:
„И така, искаха да Го хванат; но никой не сложи ръка на Него, защото часът Му още не беше дошъл“ (ст. 30).
Тогава часът Му още не бил дошъл, но в края на мисията Си Христос вече казва нещо друго:
„А Исус им отговори: Дойде часът да се прослави Човешкият Син. Истина, истина ви казвам: Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то си остава само̀; но ако умре, дава много плод. Който обича живота си, ще го изгуби; а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот… И когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“ (Йоан 12:23-25, 32).
Часът на Христос идва, когато Той бива разпънат. И когато позорно увисне на кръста, Исус ще бъде прославен. Позорът ще Му донесе истинската слава! Но дори и тук при прославянето на Сина щял да се прослави и Отец:
„Като изрече това, Исус вдигна очите Си към небето и каза: Отче, настана часът; прославѝ Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти“ (Йоан 17:1).
Целта на Исус била Божията слава. Каквото и да правел, Той искал да насочи вниманието на хората към добрия Бог. Дори когато съвсем разбираемо погледите на мнозина трябвало да се насочат към Него и Той да бъде прославен, пак искал зад всичко това да се прослави Отец. Това е урок по смирение. Това показва, колко суетен е стремежът ни към слава.
Щом като на Исус предстояло да възлезе на този празник, но не било сега, тогава кога? Шатроразпъването е символ на триумфа на спасените при Второто пришествие. А Пришествието е събитие, в което Исус със сигурност ще дойде с много слава:
„Защото Човешкият Син ще дойде в славата на Своя Отец със Своите ангели; и тогава ще въздаде на всеки според делата му“ (Матей 16:27).
„Тогава ще се яви на небето знамението на Човешкия Син; и тогава ще заплачат всички земни племена, като видят Човешкия Син, идващ на небесните облаци със сила и голяма слава. Ще изпрати Своите ангели с гръмогласна тръба; и те ще съберат избраните Му от четирите ветрища, от единия край на небето до другия“ (Матей 24:30, 31).
Сигурно и това събитие имал предвид Христос, когато казал, че няма да слезе сега в Ерусалим. Може би за да противопостави слизането Му в Ерусалим целящо прославянето на Отец и завръщането Му в слава при Пришествието, Йоан описва идването на Исус на празника като тайно.
3. Исус задоволява човешката жажда за слава.
В земния Си живот Христос изобщо не търсел славата на света. Той имал съвсем друг стремеж:
„За Христос светът не бе място за спокоен живот и себеиздигане. Той не търсеше удобния момент, за да получи Неговата власт и слава. Светът нямаше такава награда за Него. Той бе мястото, където Отец Му Го бе изпратил. Христос бе отдаден за живота на света, за да проведе великия изкупителен план. Изпълняваше предназначението Си за падналото човечеството“ (Елън Уайт, „Животът на Исус“, с. 451).
За Исус било естествено да живее, за да издигне, облагороди и спаси другите. Стремежът към слава за самия Него не Му бил присъщ. А на човека е. Колкото и да твърдим обратното, на нас този стремеж ни е характерен. Няма човешко сърце, което да не потрепне от радостно блаженство при оказването на някаква похвала или комплимент. Оказва се, че на човека е присъщо нещо, което Господ мрази ужасно. Но Той не го мрази самоцелно. Той знае, че това не може да задоволи нуждите на човешкото сърце. Човек преследва славата отчаяно и настървено, защото мисли, че с нея ще може да реализира съществуването си, че тя е смисълът на живота – нещото, за което си заслужава да живееш. Но това не помага. Славата не разрешава човешките проблеми. Даже може да ги задълбочи.
Ако славата не е решението, тогава за какво си заслужава да живеем? Чуйте това – всъщност, опитате се да си го представите:
„А преди празника Пасха Исус, като знаеше, че е настанал часът Му да премине от този свят към Отца, като беше възлюбил Своите, които бяха на света, докрай ги възлюби. И когато беше готова вечерята, като дяволът вече беше внушил в сърцето на Юда Симонов Искариотски да Го предаде, Исус, като знаеше, че Отец е предал всичко в ръцете Му и че от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята, свали горните Си дрехи, взе престилка и я препаса. После наля вода в умивалника и започна да мие краката на учениците и да ги изтрива с престилката, с която беше препасан“ (Йоан 13:1-5).
Пример укротяващ неукротимия в нас стремеж за слава. Господарят на Вселената застанал до мръсните нозе на рибаря! Този случай трябва да ни смирява. И да ни удивява.
Веднъж един будистки монах помолил мисионера Джон Дибдал да предложи за рисуване сцена представляваща християнството. Художници трябвало да украсят една зала в манастира със стенописи и релефи представящи главните световни религии. След известно размишление мисионерът започнал да му чете Йоан 13 гл.
„Монахът не каза нищо, докато четях“, разказва мисионерът, „но почувствах, как странно, почтително замълча повлиян от текста описващ, как Исус измива нозете на учениците Си“.
А според местния обичай публичното обсъждане на каквото и да е свързано с нозете, се считало за проява на много лош вкус.
Когато спрял да чете, последвал миг на пълна тишина. Монахът погледнал мисионера с недоумение и казал: „Искаш да кажеш, че основателят на вашата религия е измил нозете на учениците Си?“
„Да“, отговорил мисионерът.
Обикновено спокойното лице подобно на месечина с избръснати вежди и глава се сгърчило от смущение и удивление. Той не можел да отрони дума, мисионерът също. Преглътнал с мъка няколко пъти. И двамата били потопени в драмата на описаната сцена.
Вглеждайки се в него мисионерът забелязал, как изразът на недоумение на лицето му се сменил с почтително благоговение. Исус, основателят на християнството, беше докоснал и измил мръсните нозе на рибаря!
След няколко минути той се овладял и се изправил: „Сега разбирам, какво е християнството“.
Това, което удивило будисткия монах, е отговорът на неспиращата в теб нужда за слава. Самият Бог оставил славата Си, за да може да стопли човешкото сърце, за да може да задоволи тази пареща жажда в човешката душа, за да може да изпълни със смисъл живота на човека. Исус най-добре познава нуждите на сърцето. Затова казва:
„А в последния ден, великия ден на празника, Исус застана, издигна глас и каза: Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както казва Писанието“ (Йоан 7:37, 38).
Много са жадните за слава хора. Не славата обаче е правилното питие. Само живата вода, която Христос дава на всеки безплатно, може да потуши пламъците в неспокойните ни души.
„Исус познаваше нуждите на душата. Блясък, богатство, слава не задоволяват сърцето. ‘Ако някой е жаден, нека дойде при Мен и да пие!’ Богатите, бедните, високопоставените, нискостоящите – всички са еднакво добре дошли. Той обещава да облекчи обременения ум, да утеши скърбящите и да обнадежди обезсърчените. Много от слушателите тъгуваха за несбъднати надежди, много таяха скръб, много се мъчеха да задоволят неспокойните си желания с нещата от този свят и с човешките похвали. Но дори когато придобиваха всичко това, намираха, че са се трудили само, за да придобият пропукана щерна, от която не могат да уталожат жаждата си. Сред блясъка на веселия празник те оставаха незадоволени и тъжни. Внезапният призив: ‘Ако някой е жаден’, ги стресна и изтръгна от печалните им мисли. Докато слушаха последвалите думи, в сърцата им се запали нова надежда. Святият Дух им изясни представения им символ и те видяха в него предложението да приемат безценния дар на спасението.
Христовият призив към жадната душа се носи все още по света. За нашите сърца той прозвучава с още по-голяма сила, отколкото за онези, които го чуха в храма в последния ден на празника. Изворът е отворен за всички“ (Елън Уайт, „Животът на Исус“, с. 454).
Жаден ли си? Разбра ли, кой може да ти даде живата вода? Тогава пий! Пий с големи глътки, защото точно това е, от което се нуждаеш!