Старание в ямата

Когато президентът Гарфийлд бил учител, при него дошъл един баща за съвет. „Аз желая моят син да вземе по възможно най-краткия начин своето образование и да завърши бързо. Можете ли да ми помогнете за това?“

„Да“, отговорил Гарфийлд. „Аз мога да го преведа през най-краткия път, но помнете, че за да порасне едно дърво, са необходими около 30 години, а една тиква пораства само за два месеца.“

По подобен начин много християни опитват да намерят най-краткия път към небето пренебрегвайки, опростявайки, дори прескачайки важни за духовния живот опитности, преживявания, добродетели и вместо да станат дървета посадени в Господната градина, се оформят само като обикновени тикви. Това не помага, напротив – води до духовна непълноценност и неподготвеност. Истината е, че преобразяването от несвятост в святост е нещо продължително. А щом като е такова, със сигурност трябва да намерим и точното си място в този процес. В 2 Петр. 1:5-11 апостол Петър ни обяснява точно това – как човекът сътрудничи на Бога в осъществяването на собственото му спасение.

1. Необходимост от човешко сътрудничество в осъществяването на спасението му.

Едно от нещата, които вярващият трябва да осъзнае много добре, е, че живее чрез Божията благодат – тя му осигурява всичко необходимо за физическия и духовния му живот. Разбира се, това е прекалено хубаво, за да не го изопачим. За съжаление, в разбирането на тази истина съществува една опасност – човек може дотолкова да отдаде всичко на Бога, че изобщо да не намери място за себе си да Му сътрудничи. Разбирайки че Божията благодат ни осигурява всичко, можем да започнем да мислим, че действията Му обхващат абсолютно всичко в процеса на спасението. И тогава очаквайки само Бог да взема инициативата, да решава вместо нас, да прави избор вместо нас, да действа вместо нас, тогава за нас няма да остане нищо за правене. И понеже в духовния свят няма вакуум, ако мислим така, тогава неизменно ще насочим мислите и живота си извън Бога и неминуемо ще се отклоним от Него.

Това е погрешно. Апостол Петър е убеден в централната роля на Божията благодат в спасението ни, но открива и място за човека да сътрудничи на Бога:

„Понеже Неговата божествена сила ни е подарила всичко, което е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила, чрез които се подариха скъпоценните ни и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в божественото естество, като сте избягали от произлязлото от похотта разложение в света; поради тази причина положете всяко старание и прибавете към вярата си добродетел, към добродетелта си – благоразумие“ (2 Петр. 1:3-5).

Понеже чрез познаването на Бога благодатта Му ни осигурява всичко за физическия и духовния ни живот и така преобразени трябва да избягаме от разложението в света, то всичко това е достатъчна причина ние да положим всяко старание и да сътрудничим на Бога в израстването ни. Не само че Божията благодат не отрича човешкото участие в осъществяването на спасението ни, но тъкмо обратното – благодатта е най-силното основание човека да положи всяко старание.

Има логика в това, нали? Не е възможно да се прави нещо в теб и ти да не сътрудничиш по някакъв начин, най-малкото – да се предоставиш да бъде извършено в теб. Не е възможно в осъществяването на спасението в човека и в християнското израстване, той да остане абсолютно безучастен. Затова истински важният въпрос, който стои пред нас, е: „Какво точно е моето участие? Аз имам някакъв дял, но какъв точно е той?“

Може би разглеждането на християнското израстване, както ни е представено от апостол Петър, ще ни даде някаква насока. Тук християнското израстване се описва като качества, които се прибавят от вярващия едно след друго. Популярният израз описващ този процес е „стълбата на християнското израстване“:

„Поради тази причина положете всяко старание и прибавете към вярата си добродетел, към добродетелта си – благоразумие, към благоразумието си – себеобуздание, към себеобузданието си – търпение, към търпението си – благочестие, към благочестието си – братолюбие, и към братолюбието си – любов“ (2 Петр. 1:5-7).

Може би е добре да уточним, че в други български преводи благоразумието е предадено като знание или познание, а себеобузданието – като въздържание. Изглежда тук ни е представен един план на нарастващи добродетели – придобиване на едно качество или състояние, което подготвя пътя да бъде прието следващото. Елън Уайт обяснява този процес така:

„Приеме ли евангелската вяра, следващото дело на вярващия е да прибави към своя характер добродетел и така да пречисти сърцето си и да приготви ума си за приемане на познанието за Бога. Това познание е основата на истинското възпитание и на всяка истинска служба. То е единствената истинска сигурност срещу изкушението и само то може да направи характера на човека подобен на Божия. Чрез познанието за Бога и за Неговия Син Исус Христос на вярващия се дава ‘всичко, което е потребно за живота и за благочестието’. Искрено желаещите да придобият Божията правда не са лишени от никакъв добър дар… Човешкият ум едва ли може да схване дълбочината и висотата на духовните постижения на този, който придобие това знание“ („Деяния на апостолите“, с. 530, 531).

Една интересна последователност в израстването, като изкачване на стълба, която в крайна сметка може да те доведе до неподозирани висоти. Всяко стъпало от тази стълба представлява част от познанието за Бога. Това е стълба, в изкачването на всяко стъпало на която не трябва да има застой. Всичко обаче се свежда до Исус, защото Той е нашата правда и освещение (1 Кор. 1:30). Като че ли само от теб зависи изкачването на стъпалата, но в крайна сметка трябва да бъде издигнат Исус – нашето освещение.

Наличието на тези добродетели е много важен показател:

„Защото ако тези добродетели се намират у вас и изобилстват, те не допускат да бъдете безделни, нито безплодни в познаването на нашия Господ Исус Христос“ (2 Петр. 1:8).

Ако притежаваме тези качества, това означава, че стремейки се да опознаваме Исус, ние не сме стояли пасивни. Всяко от изброените качества е част от познанието за Бога. Познаването на Бога осигурява благодатта Му в живота ни. Но това не е процес, при който ние сме пасивни. Ние полагаме всяко старание, за да прибавяме качества в характера си. Важно е човешкото сътрудничество.

Един по-различен план за придобиване на християнски характер ни е представен в толкова известния „плод на Духа“:

„А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание; против такива неща няма закон“ (Гал. 5:22, 23).

Изброените качества и състояния не са „плодове на Духа“, а „плод на Духа“, т.е. те всички заедно трябва да се намират у теб. Ако имаш само някои, а другите ги нямаш, значи всъщност нямаш нищо. А това означава, че за да имаш едновременно всичкото изброено добро, трябва да си в Христос; трябва да си ново създание, напълно нова личност, което е възможно, само ако си в Исус:

„Затова ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17).

Можеш да си ново създание, можеш да притежаваш всички качества от плода на Духа, само ако си в Христос. Все пак нещо подобно трябва да е и при апостол Петър. Комбинацията и връзките между тези качества са ни представени като отделни стъпала на стълбата и те наистина описват по някакъв начин последователността на израстването, но в крайна сметка трябва да ги имаш всичките. Само ако си в Христос, можеш да имаш и добродетел, и благоразумие, и въздържание, търпение и благочестие, братолюбие и любов. Всичко това ни насочва отново към пребъдването в Исус – израстване в Бога без пребъдване е невъзможно, както е невъзможно да стане нещо без човешко участие.

Ако се концентрираме прекалено много в човешкото участие обаче, също има опасност да отидем в крайност – така да започнем да наблягаме на него, че да забравим, че спасението ни е по благодат. Дали ще оставим всичко на Божията благодат и ще игнорираме всяко наше участие или пък ще се отдадем само на нашите действия и ще загърбим Божията благодат, това са все крайности, които не са нищо друго освен вредни.

Библейските автори използват силни изрази за човешкото участие в спасението, за да покажат, че той наистина има участие, но и че в никакъв случай не се спасява сам. Това участие винаги си има своето точно място и е в сътрудничество с Божията благодат, която всъщност ни спасява. Ето един от най-точните изрази в тази връзка:

„Затова, възлюбени мои, както сте били винаги послушни – не само в моето присъствие, но сега много повече при моето отсъствие, изработвайте спасението си със страх и трепет. Защото Бог е, Който, според благоволението Си, действа във вас и да желаете това, и да го изработвате“ (Фил. 2:12, 13).

На пръв поглед тук като че ли човекът изработва спасението си, но всъщност Господ действа отвътре това да може да стане. Акцентът е на човешкото участие, защото Божието е гарантирано, докато човешкото винаги е непостоянно и проблемно.

При апостол Петър човекът чрез старание прибавя качество след качество на характера си, но всичко това е в резултат на Божията благодат, която осигурява нужното за благочестието му. Не можем да имаме напредък в духовния си живот, без да знаем, какво точно е нашето място в осъществяването на спасението ни.

2. Състояние на непознаване на Исус.

Наличието в живота ни на качествата изброени от Петър – вяра, добродетел, благоразумие и т.н. – говори, че ние не сме безделни в познаването на Бога. А ако тези качества ни липсват, тогава това какво говори? Най-малкото, че не познаваме Бога. Но и още:

„Но онзи, у когото те не се намират, е сляп, късоглед и е забравил, че е бил очистен от старите си грехове“ (2 Петр. 1:9).

Сляп и забравлив. В това състояние не можеш да възприемаш точно и адекватно нещата около теб, не можеш да познаваш. Когато не виждаш добре или изобщо и забравяш всичко, което научаваш, значи ти липсва познание.

Не познаваш ли Бога, стоиш и безделен, и безплоден, и хубавите християнски качества ще липсват от характера ти. Работата е там, че посочените тук хора не са абсолютно безразлични към духовните неща. Техният проблем е, че не знаят, в какво се състои сътрудничеството им с Бога и в крайна сметка объркват метода. Ето как ги описва Елън Уайт:

„Има хора, които се опитват да се изкачат по стълбата на християнското съвършенство, но напредвайки, започват да се доверяват на човешка сила и скоро изгубват от погледа си Исус – Авторът и Завършителя на тяхната вяра. Резултатът е падение – загуба на всичко постигнато. Наистина тъжно е състоянието на онези, които, уморили се от пътя, позволяват на врага на душите да им ограби развитите вече в сърцето и в живота християнски добродетели“ („Деяния на апостолите“, с. 532).

Може да съм започнал много добре във вярата. Но ще е много жалко да съм в нея от дълго време, а годините да минават една след друга и в крайна сметка за мен да се установи, че съм загубил истинските християнски качества и даже нещо по-лошо – че ставам все по-зле и по-зле духовно. А това е нещо, което може лично аз да не осъзнавам.

Едно малко момиченце отишло с родителите си в църквата. Там проповедникът илюстрирал проповедта си с много интересни диапозитиви.

В тъмнината детето незабелязано се отдалечило от родителите си и отишло чак на първия ред, за да вижда всичко. Скоро те открили, че детето не е при тях и разтревожени започнали да го търсят тук и там. Обърнали се към един от служителите и той отишъл и прошепнал нещо на проповедника. Проповедникът прекъснал за момент словото си и съобщил: „Изгубено е момиченцето Марта. Ако е в салона, да отиде до вратата при родителите си!“ Никакъв отговор.

Когато в края лампите светнали, се оказало, че Марта си седи най-спокойно на първата редица, доволна и весела. Проповедникът й казал с упрек: „Не чу ли съобщението ми? Твоите родители се разтревожиха много. Защо не им се обади?“

„Но аз не съм изгубена“, отвърнало момичето с учудване.

Много ще е жалко, ако някой е изгубен – дори в църквата, а не знае това. Добре е навреме да осъзнаем състоянието, в което се намираме и да пожелаем да излезем от него. Добре е да положим старание да излезем от ямата, в която сме паднали.

Изразите окачествяващи такъв вярващ са „сляп“ или поне „късоглед“. Всички вярващи на последното време са обвинени в духовна слепота (Откр. 3:17). Наистина е проблем, когато очите са повредени. Навреме трябва да излезем от ямата.

3. Стремеж към затвърдяване на призванието.

Липсват ли ти изброените добродетели и качества, значи не познаваш Бога. А това означава, че си сляп и забравлив. А това пък е много лошо. Бог не желае никой човек да бъде такъв и затова апостолът настойчиво моли:

„Затова, братя, постарайте се още повече да затвърдявате вашето призвание и избиране; защото като вършите това, никога няма да отпаднете“ (2 Петр. 1:10).

Няма да отпаднеш от вярата, ако затвърдяваш призванието си. „Постарайте се още повече да затвърдявате вашето призвание!“ Как става това? Като не си безделен в познаването на Бога. А затвърдяваш ли призванието си по този начин, никога няма да отпаднеш.

Един от големите страхове на вярващите е да не отпаднат от вярата. Питаме: „Как да стоя за вярата, че да не отпадна?“ Петър отговаря: „Като затвърдяваш избирането си чрез активно познаване на Исус.“ А това не е нещо, което става за един миг. Всъщност е доста продължително. Необходимо е старание да затвърдяваш призванието си и да знаеш, че това няма да стане за един ден. Какъв ще е крайният резултат от всичко това?

„Понеже така ще ви се даде голям достъп във вечното царство на нашия Господ и Спасител Исус Христос“ (2 Петр. 1:11).

Получаваш достъп до небесното царство. С други думи, преживяваш спасението, сигурен си в спасението, радваш се на спасението още от сега и си съхранен в Бога за деня на съда и Пришествието. Елън Уайт го е казала прекрасно:

„В тези стихове ни е показана нашата застраховка за вечен живот. Затова нека да се заемем и направим всичко, за да живеем според този план на нарастващите добродетели, а Бог ще съдейства и работи в нас, за да ги преумножи. Той ще умножи в нас благодат и мир. Нека винаги гледаме към голготския кръст, за да виждаме жертвата на Христос, с която ни осигури тази застраховка за вечен живот“ („Поглед нагоре“, с. 267).

Ако живеем според плана на нарастващите добродетели, Господ ще ги преумножи в нас. Това е възможно, само ако гледаме на жертвата дадена за нас на голготския кръст. Важно е да намерим точно си място в осъществяването на спасението ни, как точно да сътрудничим на Бога за това и след като го открием, да Му съдействаме със старание. Само с голямо старание осъществявано в правилната посока може да се излезе от ямата.

Костенурка си вървяла през гората и внезапно чула викове: „Помощ! Помощ!“

Видяла, че жаба е паднала на дъното на дълбока яма.

„Какво се е случило?“, попитала костенурката.

„Не гледах, къде скачам и паднах в тази дупка“, изкрякала жабата. „Опитвам се, но просто не мога да скоча толкова високо, че да изляза.“ Костенурката проявила желание да помогне.

„Ако намериш пръчка и я спуснеш, бих могла да изляза.“ Костенурката се съгласила и бавно тръгнала да търси дълга пръчка.

След няколко часа се върнала с пръчка в уста, но видяла, че жабата плува в близкото езерце: „Какво се е случило? Мислех, че не можеш да излезеш от дупката?“

„Наистина не можех“, отговорила жабата, „но змия се промъкна вътре и просто се наложи да изскоча!“

Разбира се, че при нас е доста по-различно. Поради греха ние сме затънали в много дълбока яма и не можем да направим нищо да излезем от там. Но Господ ни е осигурил спасение, което става реалност за нас чрез точното ни и на място сътрудничество. Трябва да се положат правилните старания и ще можем да бъдем изкарани от ямата.

Колко е важно да го запомня – старание и излизане от ямата! Колко е важно да го запомня – старание, но правилното старание! Колко е важно да го запомня… Но защо само да го помня? Защо да не го направя?