Винсент искал да бъде художник повече от всичко на света. Опитвал и други най-различни видове работа, но винаги се завръщал към рисуването. За нещастие никой не харесвал картините му. Всъщност повечето хора се подигравали с него.
Братът на Винсент, Тео, търговец на картини, се опитвал да изложи някои от платната му в собствената си художествена галерия, но те били пренебрегвани от богатите колекционери, които предпочитали да си купуват платната на прочути художници. Винсент обаче не се обезкуражил. През последните пет години от живота си нарисувал повече от 800 картини.
Ден след ден се спирал край художествената галерия, надявайки се някой да е купил поне едно от платната му. Но Тео само поклащал глава отрицателно. Винсент приел това непрекъснато отхвърляне като чисто личен проблем. Дълбоко се депресирал и завършил живота си в заведение за душевно болни. Лекарите се опитвали да му помогнат, но в края той сам отнел живота си.
Толкова е тъжно, че Винсент не е жив днес, за да види, колко се е променило отношението към платната му. Малцина си спомнят някое от имената на онези тогавашни популярни художници, които излагали платната си в галерията на Тео. Но по-голямата част от света днес знае името на Винсент Ван Гог.
В Амстердам, Холандия, признателният народ е издигнал в негова чест музей на художествените изкуства. През 1990 г. платното на Винсент „Портрет на Доктор Гачет“ било продадено за 82,5 милиона долара (към днешна дата това са 161,4 милиона долара). Не малък успех за човек, който продал само едно-единствено платно през целия си живот.
Хората често са лоши ценители на стойностните неща в живота или оценяват нещо, едва когато го загубят. Онова, което считаме за ценно в даден момент, може да се счете за безполезно в следващия. И обратното – онова, което мислим, че нищо не струва, може да се окаже най-голямото богатство.
Не рядко се случва в духовния живот да се объркат стойностите и да започне да се пренебрегва нещо фундаментално за спасението и духовното израстване. Добре че библейските автори разглеждат обстойно този проблем, за да не бъдем в неведение и да се коригираме навреме. Да видим, как е направил това апостол Петър в 2 Петр. 1:1-4.
1. Достъпност на всеки до спасението.
В нашия свят има много скъпоценни неща. Нещо става ценно, ако се намира рядко и ако принася голяма полза на хората. Но кое все пак е най-ценното? Диамантите, златото, петролът? Кое? Този отговор можем да открием само в Библията. Апостол Петър насочва вниманието на всички към най-ценното нещо в живота още от самото начало на второто си послание:
„Симон Петър, слуга и апостол на Исус Христос, на вас, които чрез правдата на нашия Бог и Спасител Исус Христос сте получили еднаква с нас скъпоценна вяра“ (2 Петр. 1:1).
Според Библията най-ценното нещо в нашия свят е вярата. Това, което милиони са склонни да игнорират и не представлява никакъв приоритет в живота им, се оказва най-голямата ценност. Да, но коя вяра, вярата в какво? Има толкова много вери по света. В какво се изразява тази скъпоценна вяра?
„Благословен да бъде Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Който според голямата Си милост ни възроди за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите, за наследство – нетленно, неоскверняемо и което не повяхва, запазено на небесата за вас, които с Божията сила сте пазени чрез вяра за спасение, готово да се открие в последното време. В което се радвате, ако и за малко време да скърбите сега (ако е необходимо) в разни изпитания, с цел: изпитването на вашата вяра, което е по-скъпоценно от златото, което гине, но пак се изпитва чрез огън – да излезе за хвала и слава, и почест, когато се яви Исус Христос; Когото обичате, без да сте Го видели; в Когото, като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като получавате следствието на вярата си – спасението на душите си“ (1 Петр. 1:3-9).
Тук имаме много кратко, но и много точно описание на истинското обогатяване на живота на вярващия – вярата в Исус Христос. Показва се много точно, защо именно вярата в Исус е най-скъпоценното нещо на този свят. Преди човекът е бил духовно мъртъв, но чрез смъртта и възкресението на Исус той е съживен с Него и има жива надежда. Вярващият се надява на нетленна вечност, която му е гарантирана, защото Божията сила го пази, ако той постоянства във вярата. Това разбиране е блаженство за него; той се радва истински, дори когато страда, защото знае, че целта на страданието е да закали вярата му. В крайна сметка всичко в живота му е насочено към Исус Христос. Той не Го вижда, но Го поставя в центъра на живота си. Дори може да се радва в Него, поради което има и увереност в спасението си. Това е скъпоценната вяра на християнина.
И кой може да каже, че всичко това е безсмислено? Кой може да намери нещо по-ценно от тази вяра?
Сега е важно да разберем, за кого е всичко това – дали вярата не е само за ограничен кръг от привилегировани хора.
„Симон Петър, слуга и апостол на Исус Христос, на вас, които чрез правдата на нашия Бог и Спасител Исус Христос сте получили еднаква с нас скъпоценна вяра“ (2 Петр. 1:1).
Апостол Петър е убеден, че цялото това богатство е за всички хора. Той пише като евреин към повярвали езичници, но е убеден, че и те имат право на благословението на спасението. Някога той не вярвал в това и трябвало Господ да му даде едно драстично видение с една платнище (Деян. 10 гл.), за да разбере, че няма право да нарича никой мръсен или нечист (Деян. 10:28). Опознавайки правдата на Исус Петър се убедил, че спасението е достъпно за всеки. Това проповядвал и Павел, апостолът на езичниците:
„А сега и независимо от закона се яви Божията правда, за която свидетелстват законът и пророците, а именно Божията правда, чрез вяра в Исус Христос, за всички и на всички, които вярват; защото няма разлика. Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус“ (Римл. 3:21-24).
Каква радост! Аз имам достъп до спасението. Правдата на Исус прави така, че всички да имаме достъп до спасението. Независимо колко грешен, недостоен и непоправим се чувстваш, спасението е за теб, точно за теб. Ти имаш правото, свободата и възможността да преживяваш благословенията на скъпоценната вяра всеки ден. И това ако не е богатство!
2. Всепроникваща благодат.
Но това не е всичко. Връщайки се към разглеждания текст откриваме, че следва едно специално пожелание на апостола към вярващите. Пожелание? Но след като те имат такава скъпоценна вяра, какво повече може да се иска, какво още може да се очаква?
„Благодат и мир да ви се умножи чрез познаването на Бога и на Исус, нашия Господ“ (2 Петр. 1:2).
Апостолът е уверен, че мирът и благодатта на вярващите могат да се увеличават. Нещо повече – те могат да се умножават. Не просто да се радваш на една скъпоценна вяра, а умножаване на мира и удовлетворението от нея. Петър обяснява, как това става възможно – чрез познаването на Бога и на Исус. Това е ключът за воденето на пълноценен и успешен християнски живот. Чрез познаването на Бога благодатта Му в живота ти може да се умножава. Трябва да знаем, че всичко в духовния ни живот се свежда до това – познаваш ли Бога или не Го познаваш. Това също е нещо, което като че ли най-много пренебрегваме в живота си.
Но какво все пак означава да познаваш Бога? Всъщност Петър отговаря първо на един друг въпрос – какво означава благодат. Наистина, какво означава „благодат“? Незаслужена милост? Да, но Петър предпочита друга дефиниция:
„Понеже Неговата божествена сила ни е подарила всичко, което е потребно за живота и за благочестието…“ (ст. 3а).
„Благодатта“ според Петър е „божествената сила подаряваща всичко необходимо за воденето на физическия и духовния живот“. Небето дарява нужното, небето осигурява всички потребности на търсещите. Най-общо казано, това е благодатта. Значи Божията благодат не се ограничава само до духовните ни нужди, но обхваща целия ни земен живот. Бог желае да направи децата Си щастливи. Той иска техния мир да се умножава. Това става, когато физическия живот не върви за сметка на духовния, нито пък духовния да се развива за сметка на физическия. Бог не прави разлика между тези два живота. Ние сами си я правим и се ограничаваме. Но това не е правилно. Религията трябва да обхване всеки аспект на живота. Божията благодат изпълва всичко и снабдява всякаква нужда, а не е загрижена само за святостта ни. Господ се интересува от всичко в живота ни.
Имаш проблеми в живота си? Господ може да ги разреши. Имаш физически нужди? Господ може да ги задоволи. Чувстваш празнота и недостатъчност в духовния си живот? Господ може да го направи удовлетворяващ. Не си сигурен, дали си приет от Бога? Господ може да ти даде сигурност в спасението. Изобщо, Господ осигурява всичко необходимо, задоволява всяка нужда:
„А моят Бог ще снабди всяка ваша нужда според Своето богатство в слава в Христос Исус“ (Фил. 4:19).
В Христос всяка наша нужда е задоволена. Елън Уайт казва:
„Бог знае нашите нужди и вече се е погрижил за тях. Той има съкровищница от продоволствия за Своите деца и може да им даде това, от което се нуждаят при всякакви обстоятелства. Тогава защо не Му се доверяваме? Дал е скъпоценни обещания на Своите деца с единствено условие – да се подчиняват вярно на Неговите постановления. Няма товар, който Той да не може да премахне. Няма мрак, който да не може да се разпръсне. Няма слабост, на която да не е способен да придаде сили. Няма страх, който да не успокои. Няма достоен стремеж, който да не може да направлява“ („Да Го позная“, с. 224).
В Христос всяка наша нужда получава своето задоволяване, защото Христос е достатъчен за всичко. Това е Божията благодат – силата Му осигуряваща всичко за физическия и духовния ни живот като дар.
Но защо като че ли тази благодат ни убягва от живота? Според Словото тя е осигурена в невъобразими количества, а като че ли живеем и ходим на космически разстояния от нея. Защо това е така? Защото има едно важно условие, което винаги пропускаме мислейки го за нещо маловажно или като една крайна последица на всичко – познанието за Бога или по друг начин казано „познаването на Бога“, или ако щете „познанството с Бога“. Може би си мислим, че акцентът върху тази нужда ще ни доведе до пренебрегване на послушанието; че ако много се стремим към това, ще забравим задълженията си за покорство на Божията воля. Или пък смятаме, че познаването на Бога е нещо, което ще се случи, едва след като отдадем силите си да бъдем послушни; като някакъв краен резултат на успешния християнски живот, който трябва да водим със скърцане на зъбите. Но всъщност нещата стоят точно на обратно. Познанието за Бога прави послушанието приятно, а не го подценява. Познанието за Бога е условието и причината за успешния духовен живот, а не негова последица. Ето защо апостол Петър поставя в центъра на християнската опитност познаването на Бога. Това е нещото, към което трябва да се стремим непрестанно, да бъде наша върховна цел. Тогава и Божията благодат ще може да действа мощно и осезаемо в живота ни. Това е и акцентът на ст. 3 – важността на познаването на Бога, тя е условието благодатта Му да действа мощно в живота ни, като между другото се обяснява и какво означава „благодат“.
Познаването на Бога е нещо много лично:
„…чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила“ (2 Петр. 1:3б).
Може да знаем много за Бога, но личностното Му познаване е нещо различно. То започва чрез чуването на един много личен призив, един зов за нещо специално. Да, ние можем да знаем, че по принцип сме призовани за една специална служба в този свят:
„Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, народ, който Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина“ (1 Петр. 2:9).
Всички сме свещеници, всички сме проповедници на Божията любов. Всички можем да сме убедени, че сме нещо специално за Бога като народ. Но това, което е необходимо, за да познаем Бога лично, е да чуем Неговия личен призив към нас. А това е нещо по-специално. Тогава чуваш Неговия сладък глас до съзнанието ти, който те утешава и наставлява в живота; един глас, който постепенно се научаваш да разпознаваш и накрая ти става толкова близък и познат, като майчиния. Тогава можеш да разбереш по-добре, какво означава да познаваш Бога. Познанието, че Бог те обича лично, че е умрял за теб и те е приел като ти е простил греховете, е най-прекрасната духовна опитност, която може да преживее човек. Тогава си просветлен от светлината на Божието присъствие, очите ти са отворени, за да видиш истината и това те прави свободен. Тогава виждаш истинския смисъл в живота си – Бога. Това е опитност, която сме призовани всички да преживеем. Това дори е върховната ни нужда. Защото всичко се свежда до това – да познаваш Бога, да познаваш гласа Му, както познаваш нежния майчин глас.
3. Участие в божественото естество.
Личното познаване на Бога е едно благословение с много обхватно влияние. Тогава и Писанията започват да имат по-специално значение за теб:
„Чрез които се подариха скъпоценните ни и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в божественото естество, като сте избягали от произлязлото от похотта разложение в света“ (2 Петр. 1:4).
Тук апостолът обръща вниманието ни върху Божиите обещания. А тези обещания, които имат такова благотворно въздействие върху нас, откриваме в Писанието. Ние всички имаме достъп до Писанието, но означава ли това, че и всички се възползваме от тези обещания? Практиката показва, че нещо ни липсва. Какво ли?
На 03.02.1690 г. в щата Масачузетс за първи път използвали книжните пари. Те наричали всяко листче хартия „полица“. Това било обещание, че правителството ще обмени хартийката за определено количество злато. Когато хората купували и продавали с тези хартиени пари, трябвало да имат доверие в правителството, че то ще спазва обещанието си да ги разменя за злато. Самата хартия била без стойност. Хората трябвало да се научат да се доверяват на правителството.
Такива „полици“ от Бога са много в Библията – обещания, които Той ще изпълни. Но единственият начин, по който могат да ни бъдат от полза, е да вярваме в тях и в личността, която ги е дала. Да вярваш в Бога е все едно да имаш портфейл пълен със 100-доларови банкноти. Вярваш ли Му, ти си богат!
Това, което ни е нужно относно Божиите обещания, е вярата в тях и в Този, Който ни ги дава. Трябва да разберем, че Божиите обещания са една специфична изразност на Словото лично към нас. Елън Уайт говори за това:
„Точно така Бог ни е дал и скъпоценни обещания в цялото Си Слово. За нас Писанието е като Божия градина, а обещанията в него са като ухаещи цветя, цъфтящи навсякъде из него. Бог по особен начин обръща вниманието ни към тези от тях, които са специално за нас. Там можем да съзрем характера на Бога и да разберем любовта Му към нас. Те са основата, върху която се крепи силата на нашата вяра и надежда. Чрез тях душите ни ще се наслаждават в Бога и ще дишат небесен аромат. Чрез скъпоценните обещания Той отдръпва воала на бъдещето и ни дава да видим нещата приготвени за тези, които Го обичат…
Не бива да се отнасяме към тях небрежно и равнодушно. Но както бихме се спрели пред изящните цветя… които са наслада за окото ни и ни омайват със своята прелест и аромат, така трябва да погледнем отблизо, внимателно и от всяка страна Божиите обещания – едно по едно. Вземете от тяхното богатство и бъдете спокойни, утешени, насърчени и подкрепени. Бог е осигурил всякаква утеха, от която човешката душа се нуждае. Те са подходящи за този, който е без приятели, за сиромаха, богатия, болния, опечаления. Всички могат да получат подходяща помощ, ако погледнат към тях и се хванат с вяра за тях“ („Да Го позная„, с. 213).
Много насърчително, нали? Обещанията в Словото са голямо богатство, но те въздействат чрез лична опитност с Бога, чрез доверие в Него. А това вече означава, че си струва да ги изследваме специално.
Казват, че Джон Лоубъроу, един от пионерите на Адвентната църква, който е проповядвал до самата си смърт на 92-годишна възраст, е прочел Библията седемдесет пъти. На листче, намерено в една от неговите Библии, е записана със собствения му почерк следната бележка: „Общо 5891 обещания в Библията“.
Да можеше всеки от нас да потърси тези обещания, както е направил този пионер! Библията е едно богочовешко слово. Тя отразява славното естество на Бога и несъвършеното естество на човека. И най-интересното е, че когато се храниш със Словото, ти ставаш участник в Божието естество:
„Истина, истина ви казвам: Който вярва в Мен, има вечен живот. Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и въпреки това умряха. Този е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от този хляб, ще живее до века; да! И хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света“ (Йоан 6:47-51).
Живият Хляб е Исус. Той ни призовава всекидневно да се храним с плътта Му. Това става чрез Словото Му:
„Духът е, Който дава живот; плътта нищо не ползва; думите, които съм ви говорил, са дух и живот“ (ст. 63).
По този начин ставаме участници на божественото Му естество. Близкият и постоянен контакт със Словото ни прави да се храним с плътта на Христос, която ни дава живот и ставаме съучастници в Неговото естество. А тогава, как мислите, ще ни привлича ли разложението в света? Не, то произлиза от похотта, от страстите, от плътското – едно естество, което е напълно противоположно на божественото, в което сме станали вече участници:
„Понеже копнежът на плътта значи смърт, а копнежът на Духа значи живот и мир. Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може; и тези, които са плътски, не могат да угодят на Бога. Вие обаче не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но ако някой няма Христовия Дух, той не е Негов“ (Римл. 8:6-9).
Светският дух е духът на плътското. Без Бога то е много привлекателно, но когато станеш участник на божественото естество, е най-отблъскващото нещо и затова всеки християнин с готовност би избягал от произлязлото от похотта разложение в света. В основата на всичко това стои познаването на Бога. Имаме привилегията така да Го опознаем, както познаваме гласа на собствената си майка. А точно това е нещото, което е най-дълбоко запечатано в съзнанието ни. Учените твърдят, че детето започва да разпознава гласа на майка си още от утробата. Добра основа на познаването на Бога, нали – да Го познаваш като майчиния глас. И точно това може да ти донесе истинската свобода.
Преди години в Африка станала битка между две племена. Победителите взели много пленници. Наложили им тежък робски труд. Така минали години.
След време настанала втора битка. Сега предишните победители загубили. Дошло време пленниците да бъдат освободени и върнати в родината им. Близките им дошли да си ги приберат. Между многото била и една майка. Нейните двама сина били пленени от предишната битка. Тя не знаела, живи ли са или не. Дълго се взирала, но не могла да ги види. Всички били така обезобразени, така измъчени. Майката се отчаяла.
Но по едно време й дошло на ум да запее една песен, която пяла на децата си в тяхното детство. Запяла. Тогава между множеството две мъжки сърца трепнали. Двамата сина познали гласа на своята майка… Срещата била трогателна.
Представяш ли си да имаш възможност да познаваш Бога като гласа на собствената си майка? И точно това познание да ти осигурява изобилната Божия благодат, да направи обещанията в Словото реални за теб, да те изтръгне от ужасното разложение в този свят! Ама че скъпоценна вяра! Как тогава няма да направиш всичко, за да опознаеш Бога?