Стратегия за оцеляване

Всичко започнало в 9 часа сутринта на 9 ноември 1970 г., когато в Бенгалския залив югоизточно от Мадрас се образувала област на ниско атмосферно налягане. На другия ден това се развило в буря с ветрове със скорост около 55 мили в час. На следната сутрин бурята била само на 650 мили югоизточно от Читагонг.

По радиото били излъчени предупреждения за приближаващия ураган. Онези, които могли, намерили безопасно място за своите семейства, но повечето просто нямало къде да отидат. Ветровете летели със скорост по-голяма от 100 мили в час, когато достигнали устието на река Ганг. Огромни вълни залели островите и крайбрежните области. На 13 от островите не останала жива душа. Всички къщи били съборени, посевите – унищожени. Не останало нищо освен кал и разрушения. Стотици кораби били пометени в океана.

Когато бурята приближила съвсем, хората се втурнали към най-високите места на сушата, които могли да намерят. Някои се изкачили на дърветата, а други наблюдавали бурята от покривите на къщите. Но „убежищата“ на много хора били такива, че ураганът ги помел изпод нозете им.

И накрая каква била ужасната равносметка? От този циклон в Бангладеш загинали най-малко един милион души, понеже не могли да намерят прибежище. Заедно с тях загинали около един милион глави добитък. Когато след време водите се оттеглили, оставили навсякъде след себе си разлагащи се тела.

Къде бил проблемът? Хората нямали стратегия за оцеляване. Не помислили предварително, какво може и трябва да се направи при подобно бедствие. И затова загинали един милион души.

Но защо този случай ме кара да си мисля за бъдещето на Божия народ? На църквата и на всеки от нас по отделно ни предстои една сериозна буря във верския живот. А пък като че ли ние всекидневно преживяваме проблеми. Дали не се нуждаем и ние от стратегия за оцеляване? Какво може да ни подготви да посрещаме ежедневните проблеми и в бъдеще – сериозния изпит на вярата? Предлагам ви да разгледаме заедно една стратегия за оцеляване – Пс. 32.

1. Преодоляване на греха и вината.

Пс. 32 е един от шедьоврите на псалмите. Написан е след тежкото съгрешаване на Давид с Витсавее (2 Царе 11:2-12:25) и представлява едно великолепно насърчение и напътствие за вярващите, които се борят с греха.

„Блажен онзи, чието престъпление е простено, чийто грях е покрит. Блажен онзи човек, на когото Господ не вменява беззаконие и в чийто дух няма измама“ (Пс. 32:1, 2).

Това е една правоверна формулировка. Изглежда, че всичко е било преживяно и изпитано, всичко е било почувствано и като резултат Давид написва този псалм.

Тук се изказва благословение над две състояния. Първото е изразено по три различни начина – блажен е този, който има „простено престъпление“, „покрит грях“, „невменяване на беззаконие от Господа“. Въпреки че изглежда като ненужно повторение, всичко това съдържа една много дълбока идея. С тези три думи – „престъпление“, „грях“ и „беззаконие“ – се обхваща целостността на греха, в който са хората. С това разбираме, че проблемът на човека с греха е много сериозен. Но тук идва радостната вест, че Господ може да прости какъвто и да е грях:

„И Господ слезе в облака, застана там, до него, и прогласи Господнето Име. Господ мина пред него и прогласи: Господ, Господ, Бог жалостив и милосърден, дълготърпелив, Който изобилства с милост и вярност, Който показва милост към хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но не оневинява виновния, въздава беззаконието на бащите върху децата и върху внуците им до третото и до четвъртото поколение“ (Изх. 34:5-7).

Господ е Онзи, Който „прощава беззаконие, престъпление и грях“. Отново същите изрази, отново всеобхватност и отново в Божието прощение. Бог може да прости всичко, защото в лицето на Исус Христос е понесъл човешкия грях и е умрял за изкуплението на всички хора.

Една вечер в някакъв съветски военнопленнически лагер двайсетина души седели и както обикновено си говорели за дома. Възрастен лагерист споделил: „Копнежът по моето семейство почти ме убива.“ Младежът до него не трепнал. Той си нямал никой, който да го чака. Бъдеще, жена, деца – това били все неща, които той би имал само при условие, че се върне към живота и свободата. Кой би знаел, какви щели да бъдат последиците от този разговор?

Същата нощ голяма група от пленниците успяла да избяга. Наказанието било чудовищно – всеки десети трябвало да бъде разстрелян за назидание. Цял час ги държали строени на плаца, преди да се преброят и да узнаят страшния жребий. Сърцата им биели до пръсване. Кой ли от тях изживява сега последните си минути?

Преброяването започнало: „Първи, втори, трети… девети, десети!“ Бум! Всеки десети бил застрелян от коменданта на място, от упор. Младежът, за който вече споменахме, бързо пресметнал, че на стоящия до него възрастен баща се пада да бъде десети. „Седми, осми, девети…“ Смъртоносното число наближавало. И тогава… О, тогава младият блъснал стария, скочил на неговото място и извикал: „Десети!“ Офицерът видял това, но безразличен като камък, стрелял. Младежът бил покосен пред очите на другарите си. По-късно възрастният човек се завърнал у дома.

Исус умрял по подобен начин за нас. За да осигури достъпа ти до небесния дом на спасението, за да те освободи от полагащото ти се наказание – вечна смърт, Той застанал на твоето място, на моето място, на мястото на всеки осъден грешник. Той понесъл жестокия удар на греха и смъртта, за да имаме ние надежда за вечен живот. Така можем да бъдем оправдани от греха и да получим благословението на прощението вместо проклятие.

Ако това състояние го има у нас, ако ние сме получили Божието благословение на прощението на греха ни, неизбежно ще имаме и другото състояние – „дух, в който няма измама“. А това пък какво представлява?

Посоченото състояние е свързано с нашата искреност и честност. Човек лесно признава, че е грешен (по природа), но не и конкретен грях (че е направил нещо нередно). Лесно казваш, че си грешник, но трудно си признаваш, че си съгрешил. Човешка склонност е да се извиняваш с всеки друг, само не и да си признаеш вината. Наистина прехвърлянето на отговорността на някой друг не познава граници. Може да стигне много далеч. Дори до там, че да започнем да обвиняваме Бога:

„Никой, който бива изкушаван, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се не изкушава от зло и Той никого не изкушава“ (Яков 1:13).

Точно така, когато става дума за изкушение, сме готови да обвиняваме дори Бога. От къде ли пък сме го научили това? Ето кой ни е дал примера:

„Но Господ Бог повика човека и му каза: Къде си? А той отговори: Чух гласа Ти в градината и се уплаших, защото съм гол; и се скрих. А Бог му каза: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш? И човекът отвърна: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото и ядох“ (Бит. 3:9-12).

Ето от къде сме го научили – от нашият прадядо! Казват, че кръвта вода не става. Май е точно така. И прабабата не е кой знае колко честна и милостива към Бога:

„И Господ Бог каза на жената: Какво е това, което си сторила? А жената отговори: Змията ме подмами и ядох“ (ст. 13).

Всички играчи са тук. Виновна е жената (този човек), виновна е змията (онази старовременна змия, която се нарича дявол и Сатана), и накрая – виновен е Бог! Готови сме дори Бог да обвиним за грешките си, само не и себе си! О, това може да не е едно пряко обвинение, но начинът ни на живот, непрекъснатата намусеност и мрачност, изражението на лицата ни могат говорят всекидневно, че християнството и църквата са едва ли не най-отегчителните и обременяващи неща. Затова ни е даден съвет:

„Никой, който бива изкушаван, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог не се изкушава от зло и Той никого не изкушава. А всеки се изкушава, като се завлича и подлъгва от собствената си страст; и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът, като се развие напълно, ражда смърт. Не се заблуждавайте, любезни мои братя!“ (Яков 1:13-16).

Не се заблуждавай! Търси първо вината в себе си и я признай честно пред когото трябва. Ако трябва пред човек – пред човека, ако трябва пред Бога – пред Бога. Не търси оправдания! Те не помагат. Това може да се постигне с истинското покаяние, както е описано в Пс. 32.

Да продължим с псалма:

„Когато мълчах, овехтяха костите ми от охкането ми всеки ден; понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мене, влагата ми се превърна на лятна суша“ (Пс. 32:3, 4).

Тук ни се описва, как се преживява чувството за вина. Това е нещо познато на всеки, който има съвест и тя е проговаряла при извършване на нарушение. Душевното страдание е толкова силно, че започваш дори да охкаш. Цариградският превод превежда израза „охкането ми“ със „стенанието ми“. Ти буквално започваш да стенеш, когато чувството за вина започва да те мъчи. И други неща могат да се случат, когато съвестта проговори.

Младеж и девойка се запознали и много се обикнали. Всеки ден чувствали, че се доближават повече един към друг и затова имали сериозни намерения.

Един ден момичето отишло у момчето, но нещо се скарали. Момчето много се ядосало и в гнева си ударило момичето. За съжаление го направил така, че в крайна сметка то… умряло. Страшно се притеснил. Той изобщо не искал това да се случи. Не искал дори да й посегне, камо ли пък да я убие! Съвзел се и за да прикрие престъплението, заровил трупа в градината си.

Дните минавали. Започнали да търсят момичето. Накрая уликите стигнали до младежа. И той си признал. Посочил, къде заровил трупа, но го накарали сам да го изкопае. Той взел лопатата и започнал. Когато стигнал до мъртвото тяло на обичната си, цялата му коса побеляла.

Това е чувството за вина. Няма по-голяма душевна болка в този свят от чувството за вина. И ако не се намери някакво разрешение на проблема, това чувство може да убие човека. Има ли някакъв изход? Да, и той се нарича покаяние и изповед:

„Признах греха си пред Теб и беззаконието си не скрих. Казах: Ще изповядам на Господа престъпленията си; и Ти прости вината на греха ми“ (ст. 5).

Смазващата душата вина може да бъде премахната, само ако има искрено, сърдечно покаяние и изповед на греха. Затова и едно такова покаяние се нарича и спасително:

„Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние; но светската скръб докарва смърт“ (2 Кор. 7:10).

В какво се изразява истинското покаяние? Давид казва: „Признах греха си пред Теб“. Цариградският превод на Пс. 32:5 гласи: „Явих Ти греха си“. Създава се впечатлението за една откритост, за едно искрено изповядване на греха основано на дълбоко съжаление за стореното – дотолкова, че той вече е намразен и не искаш по никакъв начин повече да го повтаряш.

Искреното съжаление за греха е свързано с изповядването му. Той повече не може да бъде таен в сърцето, а трябва да излезе в искрена и смирена изповед. Давид се молел: „Казах: Ще изповядам на Господа престъпленията си“. И тук преводът на Цариградската версия е интересен: „Рекох: Господу ще изповядам престъпленията си“. Този превод е като че ли по-силен. Ще изповядам греха си само на Бога. Когато съгрешим, ни се ще да потънем вдън земя, да се скрием от Божиите очи от неудобство. Тогава искаме всичко друго, само не и да отидем при Бога. Така ли е? Но вестта на Библията е: „Когато съгрешиш, първата ти работа да бъде да търсиш Господа. Не бягай от Него! Той също те търси, за да ти прости!“

И ако направиш това, идва и сигурната последица: „И Ти прости вината на греха ми“. Дори и да не почувстваш веднага, че си простен, можеш да си сигурен, че прощението е вече дадено, че Господ е отнел вината от теб и те оправдава. Не чакай веднага да почувстваш нещо. Повярвай в това, защото Бог го е казал. Той е обещал и гарантирал прощение за всеки искренно покаял се и не може да не изпълни обещанието Си. Затова можеш да си сигурен, че си опростен!

2. Стратегия за оцеляване.

Най-интересното е, че покаянието има дългосрочен ефект върху нас. То не само променя живота ни и му дава нова насока, не само носи сигурност сега и освобождаване от вината сега, но носи и специални гаранции за защита и оцеляване в трудно време, в бъдещето. Да, покаянието е най-добрата стратегия за оцеляване. Чуйте това:

„За това нещо нека Ти се моли всеки благочестив – навреме, когато може да се намери то; наистина, когато големите води преливат, те няма да стигнат до него“ (Пс. 32:6).

Благочестивите са призовани към покаянието и то да го направят по-скоро. Забележете – говори се само за благочестивите. Не защото Господ не желае неправедните да се покаят. В никакъв случай:

„А Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят“ (Деян. 17:30).

Голямото Божие желание, не – Божията заповед е всички хора да се покаят. Но тук Давид обръща специално внимание на праведните. Защо? Защото и те се нуждаят непрекъснато от покаянието. Прощението на греха им отнема измамливия дух в тях, но после той пак може да се върне. Пак се случва праведникът да съгреши и да се нуждае отново от покаяние. Затова благочестивите са поканени да не се бавят с покаянието.

Ще дойде обаче време, когато покаяние няма да е възможно. Още от времето на Давид се е знаело, че благодатното време за хората ще има край и тогава спасението няма да е възможно – дали край на благовремието в личния живот, дали неговият край за земята като цяло, но спасителната възможност ще свърши. И ако тогава си бил покаян, ако тогава си бил уредил отношенията с хората и Бога, няма от какво да се страхуваш. Когато „големите води преливат, те няма да стигнат до теб“. Има цял един псалм написан точно за този момент. Ето един откъс от него:

„Който живее под покрива на Всевишния, той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия. Ще казвам за Господа: Той е прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото уповавам. Защото Той ще те избавя от примката на ловеца и от гибелен мор. С перата Си ще те покрива; и под крилете Му ще се скриеш; Неговата вярност е щит и закрила. Няма да се боиш от нощен страх, от стрелата, която лети денем, от мор, който идва в тъмнина, от погибел, която опустошава сред пладне. Хиляда души ще падат от страната ти и десет хиляди – до десницата ти, но при тебе няма да се приближи. Само с очите си ще гледаш и ще видиш възмездието на нечестивите“ (Пс. 91:1-8).

Наистина, когато „големите води преливат, те няма да стигнат до теб“. А ако това не е направено? Ако не съм търсил усърдно прощението? Тогава логично трябва да последва обратното – големите води до стигнат до мен и така да ме залеят, че да се удавя. Не можем да вземаме несериозно Бога и Неговите покани. Не можем да си играем с Него. А ако погледнем отговорно на Божия призив, тогава ще имаме най-чудната защита:

„Ти си прибежище мое; Ти ще ме пазиш от скръб; с песни на избавление ще ме окръжаваш“ (Пс. 32:7).

Господ ще е мое прибежище. Ще бъда обкръжен от особена защита – песни на избавление. Разбира се, че и в най-трудните моменти ще мога да пея и да славя Бога за избавлението, което ми е приготвил. Ако се покая навреме. Но и това няма да е всичко. Следва нещо още по-сладко.

3. Божествено откровение в прощението.

Точно така, Божието обещание за защита в усилно време не е всичко:

„Аз ще те вразумя и ще те науча на пътя, по който трябва да ходиш; ще те съветвам, като върху тебе ще бъде окото Ми“ (Пс. 32:8).

Един от най-трудните моменти в покаянието е Божието мълчание. Изповядваш се, а като че ли Той мълчи и не знаеш, приема ли изповедта ти или не, прощава ли ти или не. Именно затова е необходимо да вярваме, че го е направил, а не да разчитаме на усещанията си. Но ако и да сме се убедили, че чувствата могат да бъдат подвеждащи, това не значи, че не можем да имаме уверение в прощението. Тъкмо напротив.

Обещанието, което тук се дава на Давид е, че Господ ще се разкрие лично на покайващия се, лично ще му яви ръководството Си. Онези, които са го преживявали, знаят, колко е сладко уверението в прощението и насладата в познаването на Божия път. Какво чудесно обещание!

Чудили ли сте се, как да постъпите при тази или онзи ситуация, кой път да изберете? Тук е решението на проблема, отговорът на загадката – Господ обещава специално ръководство за този, който е много близо до Него. Това става, когато грехът, който стои между теб и Бог, бъде отстранен. А това е възможно, само когато преживееш истинското покаяние и обръщане. Това наистина е по-добрият път. Защото Господ може и по друг начин. Той не го препоръчва, но ние сме Му толкова мили, че в крайна сметка е готов да го приложи, за да ни държи все пак при Себе Си:

„Не бъдете като кон или като муле, които нямат разум; за чиито челюсти трябва оглавник и юзда, за да ги държат, иначе не биха се приближавали към Тебе“ (ст. 9).

„Защо трябва да сте като конете или като мулетата – казва Господ, – същества без разум? За да ги управляваш, трябва да им сложиш юзда и с подръпване да им показваш, накъде да ходят, защото не знаят намеренията ти. Нужно ли е да ви ръководя по този начин? Трябва ли болезнено да почувствате, че дадено нещо не добро за вас? Трябва ли непременно да дойде проблемът, за да разберете, че това нещо не трябва да се прави?“

Казват, че човек се учи от грешките си. И това, разбира се, е вярно донякъде. Но подобен подход е оправдан, само когато не знаеш друг да е правил подобна грешка и ти си първия експериментатор. Но когато знаеш, че дадено нещо не е добро, тогава защо се слагаш самичък да го почувстваш? Защо не се довериш на Божиите съвети и не послушаш Неговия глас? Експериментирането със забраненото е всичко друго, само не и мъдро поведение.

4. Радостта на праведниците.

Наистина, покаянието е една великолепна стратегия за оцеляване. Тези, които не го направят, ще минат през много скърби. А тези, които използват благодатното време правилно, ще бъдат съхранени:

„Много ще бъдат скърбите на нечестивия; но онзи, който уповава на Господа, милост ще го окръжи“ (Пс. 32:10).

Когато виждаш специалната Божия закрила в този момент, не можеш да не се зарадваш. Нещо повече, тогава виждаш, че веселието и радостта са основните неща, които са ти останали. Не е ли чудесно това – да е изчезнало притеснението и товара и да са ти останали само радостта и веселието?

„Веселете се в Господа и се радвайте, праведници, и викайте с радост всички, които сте с право сърце“ (ст. 11).

Спокойно можеш да викаш, защото си оправдан, измамливият дух в теб е победен, имаш право сърце пред Бога. Едва ли може да има по-добра стратегия за оцеляване от искреното, сърдечно покаяние.

През Средновековието, когато технологиите не били толкова развити, върху някакъв кораб плуващ в океана връхлетяла ужасна, свирепа буря. Бил сравнително близо до брега, когато това се случило. Всички пътници изпаднали в паника. Всеки прилагал своята стратегия за оцеляване – молел се за помощ на Дева Мария, на своя светец-закрилник, но… никой не се обаждал. Хората били в ужасна паника и притеснение.

На палубата близо до трюма имало една жена, която се държала съвсем различно от другите. Тя имала малко дете и точно в този момент го кърмела. На лицето й бил изписан съвършен мир. Държала се така, като че в момента се намирала на най-сигурното място в този свят.

Корабът не издържал на ударите на вълните и се разцепил. Всеки грабнал нещо, за да преплува и стигне до брега – кой сандък, кой някакво дърво. Жената също се хванала с едната ръка за счупена греда, а с другата държала детето си. Всички мислили, че тя първа ще потъне. Колко изненадани обаче останали, когато тя първа пристигнала на брега невредима и детето й невредимо. Оцеляла. Защото тя имала вярната стратегия за оцеляване – покаяние, уредени отношения с Бога, получила е прощението Му и небесния мир.

Това е средството за устояване в бурите на този живот. Това е средството за устояване в предстоящата за църквата буря. Това е вярната стратегия за оцеляване – покаянието и примиряването с Бога.

Ако не си мислил, каква стратегия за бъдещето да избереш, защо не се спреш на тази? Тя е изпробвана, сигурна. Тази наистина работи. Осигури живота си с вярната стратегия за оцеляване – покай се и живей в сигурност!