Може би сте чували тази история. Присъдата на осъден на смърт затворник скоро щяла да бъде приведена в изпълнение и при него отишъл пастор да му говори за голямата милост на Исус; за това, че макар и смъртта да властва в този живот, Той може да ни подари безсмъртие и вечен живот.
„Милост“, изсмял се затворникът. „Това са глупости. Не желая да ми се говори за милост. Какви са тези смехории? Не искам милост от никого.“
Пасторът си отишъл. На другия ден дошъл пак. Отново започнал да му говори за милостта и любовта на Исус. Затворникът се нахвърлил срещу него още по-подигравателно и казал, че не иска да слуша такива лигави работи. Накрая отказал всякакъв контакт с пастора.
Но на следващия ден пасторът дошъл пак. Този път затворникът го прогонил и заявил, че не иска да се среща с никого.
След известно време началникът на затвора повикал пастора и му казал: „Ти посещаваше онзи затворник, който не желаеше да те слуша за милост и помилване. Днес получих вест от губернатора на щата, който го е помилвал. Ето документа. Трябва в срок от 24 часа той да го подпише и да го върнем на губернатора. Занеси му го ти. Този път наистина му носиш вест на милост.“
Пасторът се разтичал, размахвайки документа, влязъл в килията и извикал: „Помилван си! Няма да умреш!“ Затворникът мрачно го прекъснал: „Стига с тези твои милости. Не искам никакви милости. Махай се и ме остави на мира!“ „Но този път е реалност“, казал пасторът. „Не ти говоря неща от Евангелието или от религиозна гледна точка. Ти наистина си помилван! Няма да умреш!“ Затворникът обаче си запушил ушите и го изритал от килията.
В деня на екзекуцията, както му е редът, му прочели присъдата, след това заповедта на губернатора за помилването и накрая съобщили отказа му да подпише документа, че приема помилването. Чак сега затворникът разбрал, какво е направил. Със сълзи на очи поискал да спрат екзекуцията, но било вече твърде късно. Срещу името в документа го нямало неговото съгласие.
Днес Бог предлага на всички спасението даром. Христовата смърт на кръста е достатъчна, за да спаси и най-големия грешник. Исус е осигурил всичко. Всеки може да има достъп до вечния живот. От човека се очаква само в разкаяние и смирение да приеме това спасение. Но това той трябва да направи! Може да изглежда нещо нищожно в сравнение с жертвата на Исус, но това той трябва да направи. Без покаяние спасението е осуетено.
1. Съгрешаване и съжаление.
Той беше успял мъж. Вече се беше закрепил здраво на трона и даже не беше необходимо самият той да воюва, въпреки че беше велик воин. Сега имаше възможност да се занимава с други неща – ласкателства, разкошен и спокоен живот, потапяне в блаженото чувство за личен успех. Можеше безпроблемно да се отдаде на самодоволството и себевеличаенето, дори лентяйство. Кога друг път беше спал следобед? Но сега можеше да си го позволи. Затова пък заспиваше трудно през нощта.
И тази вечер не му се спеше. Затова реши да се поразходи. Но как стана, че видя една красива жена да се къпе. Мъжката му страст се запали. Защо да няма и тази жена, ако и да беше съпруга на един от най-храбрите му и верни офицери? Та нали все още минаваше за несравним красавец – рус, с красиви очи, фотогеничен?
И тогава дойде проблема. Тя забременя и за да бъде покрито всичко, трябваше мъжът й да бъде убит. След това му стана жена и като че ли всичко се оправи, ако се изключат хорските шушукания, че царят завъртял страхотна интрига.
Сетихте ли се, коя е историята? В случай, че не си спомняте, къде точно беше, можете да я намерите в 2 Царе 11:2-12:25.
А спомняте ли си, какво било в Божиите очи това, което направил Давид?
„…Но делото, което Давид беше извършил, беше зло пред Господа“ (2 Царе 11:27б).
Дело зло пред Господа! Затова и Бог трябвало да се намеси. Той пратил пророк Натан при царя с нелеката задача да му изяви престъплението и Божията присъда. Понеже това вероятно означавало подписване на собствената му смъртна присъда, пророкът проявил съобразителност и решил да изпълни Божията воля като разкаже на царя една притча (2 Царе 12:1-4). Когато Натан стигнал до момента, в който богаташът взел женското агне от бедния човек, Давид реагирал бурно желаейки да възстанови справедливостта:
„…В името на живия Господ, човекът, който е направил това, заслужава смърт!“ (2 Царе 12:5б).
Тогава дошла и присъдата. Пророкът вдигнал ръката си и казал:
„…Ти си този човек!“ (2 Царе 12:7а).
Една много смела и рискована постъпка, но Божията правда трябвало да се изяви. Как реагирал Давид ли?
„…Съгреших пред Господа!“ (2 Царе 12:13а).
Никакво желание за извинение. Само една искрена изповед: „Съгреших пред Господа!“ И в резултат на тази изповед се родили два от най-хубавите псалми в Библията. Нека да разгледаме сега единия – Пс. 51.
2. Молба за освобождение от наказанието.
Псалмът представя Давид като обвиняем в един Божий съд, Бог е Съдията, а обвиняемият горещо моли за помилване:
„Смили се над мене, Боже, според милосърдието Си; според множеството на благите Си милости изличи беззаконията ми“ (Пс. 51:1).
Този стих вероятно представлява конструктивен паралелизъм – мисълта от първия ред е разширена и засилена във втория ред. Давид се моли на Бога-Съдията за смиляване поради нещо нередно у него. Но първия ред не показва, какъв точно е проблема. Вторият ред разширява и пояснява нещата: „Според множеството на благите Си милости изличи беззаконията ми!“
Проблемът на Давид са неговите беззакония. Той ги чувства толкова големи, че апелира към Бога осланяйки се на такава особеност на Неговата милост, която не се споменава в първия ред – „Според множеството на благите Си милости“. Това е засилване на идеята за Божията милост.
Наистина Бог е известен със Своята голяма милост. Така Той се и представил на Мойсей:
„И Господ слезе в облака, застана там, до него, и прогласи Господнето Име. Господ мина пред него и прогласи: Господ, Господ, Бог жалостив и милосърден, дълготърпелив, Който изобилства с милост и вярност, Който показва милост към хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях, но не оневинява виновния, въздава беззаконието на бащите върху децата и върху внуците им до третото и до четвъртото поколение“ (Изх. 34:5-7).
Божията милост е толкова характерно Негово качество, че мога да твърдя, че Го познавам, само ако познавам Неговата голяма милост:
„Така казва Господ: Мъдрият да не се хвали с мъдростта си, силният да не се хвали със силата си и богатият да не се хвали с богатството си; а който се хвали, нека се хвали с това, че разбира и познава Мене, че съм Господ, Който извършвам милост, правосъдие и правда на земята; понеже в това благоволя, казва Господ“ (Ерем. 9:23, 24).
За разлика от езическите богове Богът на Библията е един Бог на милостта. Давид познавал Бога като такъв и затова с доверие пледирал пред Неговата милост. Какво искал царят Бог да направи при смиляването Си? Да изличи беззаконията му – беззаконията, поради което трябвало да умре: „Моля Те, изличи беззаконията ми!“
„Измий ме съвършено от беззаконието ми и ме очисти от греха ми„ (Пс. 51:2).
Виновникът чувства греха си като телесната нечистота, която е толкова неприятна, че човек се нуждае да се окъпе, за да се освободи от така неприятното чувство. Давид прави и връзка с култовата нечистота по онова време – нещо, което те омърсява и трябва да бъдеш далеч от обществото, за да не омърсиш и него.
Но защо Давид е толкова склонен да поеме цялата вина и да не потърси никакво оправдание? Не е ли нормална човешка реакция да се опиташ да се извиниш по някакъв начин?
„Защото престъплението си аз признавам и грехът ми е винаги пред мене. Пред Тебе, само пред Тебе съгреших, и пред Тебе сторих това зло; признавам това, за да бъдеш оправдан, когато говориш, и да излезеш непорочен, когато съдиш“ (ст. 3, 4).
Една страшно искрена изповед, при която нищо не се укрива. Давид вижда греха си като нещо повече от нараняване на хора. Грехът му касае Бога – до толкова, че царят е склонен за момент да игнорира хората от проблема си. Бидейки обвиняем в този съд той не иска да се оправдава. Знае, че всяко негово оправдание може да усъмни свидетелите и присъстващите на процеса относно справедливостта на Божията присъда. А той не иска това. Това е повод Бог да бъде клеветен. Това е методът на Сатана. Затова и успява да привлече симпатизанти. Той категорично отхвърля думите, постановленията и присъдите на Бога. И това внася съмнение у ангелите – дали все пак Луцифер не е прав. Докато не дошло най-неопровержимото доказателство – смъртта на Божия Син.
Давид не искал да се оправдава. Той бил абсолютно сигурен във виновността си: „На Теб, само на Теб сторих това зло!“ Кое прави възможна една такава искрена изповед? Когато приемем нещата чрез вяра в Голготския кръст и видим греховете си надвиснали над жертвата, кървяща в слабост и безпомощност на него; когато разберем, че това е Бог вечният Отец, Князът на Мира, ние не можем да търсим оправдания за постъпките си. Единственото, което може да се появи, е едно огромно съжаление за стореното и признаване на Божията справедливост. И тогава Господ наистина е готов да ни очисти от греха, да ни освободи от обвинението.
Един висш офицер от войската на Наполеон бил обвинен в държавна измяна. Било заловено и писмо, което доказвало предателството. Присъдата била строга – смърт.
Щом научила, съпругата на осъдения отишла при Наполеон да моли за милост. Той отказал давайки обяснението, че това е най-тежкото престъпление – измяна на родината. Извадил писмото: „Госпожо, това подписът на Вашият съпруг ли е?“
„Да, Ваше Величество.“
„А това не е ли неговият почерк?“
„Да.“
„Тогава Вие виждате, че имам неоспоримо доказателство за неговата вина.“
Съпругата обаче така трогателно го умолявала, така вълнуващо защитавала своят мъж, че Наполеон не устоял. Съвсем изненадващо той поднесъл писмото към свещника, който бил поставен наблизо и го държал, докато изгоряло напълно. След това се обърнал към дамата: „Госпожо, Вашият съпруг е свободен. Аз нямам никакви доказателства за неговата вина.“
Когато се изповядаме в Христовото име и оставим греха си, пред Бога няма никакви доказателства за нашата вина. Тя вече е понесена от Исус на дървения кръст и ние можем да бъдем освободени от нея.
Да продължим с разглеждането на псалма:
„Ето, родих се в нечестие и в грях ме зачена майка ми“ (Пс. 51:5).
Давид вижда цялата си същност като греховна от самото начало на съществуването си. Когато бебето излезе от утробата на майката, това не може да не е момент на голяма радост. Но заедно с това и момент на ужасната констатация, че това дете носи грешно естество и че за да бъде спасено, трябва да се роди отново – този път не от плътта, а от горе, от Духа (Йоан 3:3-5). Бог няма внуци. Той няма да спаси децата на Своите деца, само защото те са такива. Всички трябва да станат Негови деца чрез новорождението, защото „в грях ме зачена майка ми и се родих в нечестие“.
„Ето, понеже желаеш искреност вътре в човека, научи ме на мъдрост в скришното на сърцето ми„ (Пс. 51:6).
Давид е убеден, че Бог не иска от нас оправдания, а искрено признаване на вината. Не: „Този е виновен!“ или „Онази е виновна!“, а „Аз съм виновен!“
Лесно ли се казват обаче тези думи? Давид вижда своята безпомощност. Иска да е искрен винаги, но чувства, как в устата му веднага нахлуват оправдания и извинения. Затова Давид се нуждае от помощ в поддържането на искреността. Макар и трудно това все пак е постижимо.
За съжаление най-често срещаното нещо в нашия свят са оправданията. Ако случайно има някакво извинение и признание, то е с половин уста и даже, когато се прави, не можеш да разбереш, какво точно се прави. И това не може да не ни усъмни, дали все пак искреното изповядване на вината е нещо възможно. Слава Богу, да! Това е възможно. Давид го е доказал.
3. Нужда от очистване и възвръщане на увереността в спасението.
След признаването на вината покайващият се човек изпитва една непреодолима нужда да бъде очистен – беззаконието му да бъде отстранено от него така, че да няма никакъв досег повече до него. Толкова много го е намразил!
„Поръси ме с исоп и ще бъда чист; измий ме и ще стана по-бял от сняг“ (Пс. 51:7).
Това е алюзия (напомняне) към ритуалните очиствания. „Господи, страшно искам да бъде очистен и да стоя в Твоето присъствие свят, в бяло облекло!“
„Дай ми да чуя радост и веселие, за да се зарадват костите, които си строшил. Отвърни лицето Си от греховете ми и всичките ми беззакония изличи“ (ст. 8, 9).
Давид чувства изобличителното Божие присъствие. То е толкова силно, че като че ли Господ е насочил видимо лицето Си точно към греховете му.
Лицето е тази част от тялото, която най-добре изявява личността, открива характера и нагласите. Когато искаме да опознаем някой, ние не гледаме в краката му, а в лицето и най-вече в очите – там човекът се познава, какъв е. Откриването на Божието лице е една от най-силните картини изразяваща същинското, ясно и осезаемо разкриване на Бога. Само че Давид не вижда това лице радостно към себе си, а изобличаващо греховете му. И това го подтиска. Наистина, така се чувства Божията правда, след като съгрешиш. И тогава се появява една особена нужда:
„Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене“ (ст. 10).
Тук намираме една от най-хубавите молитви в Библията – желанието да имаш чисто сърце. Тази не е като молитвата на Ориген, който казвал в младостта си: „Господи, дай ми чисто сърце, но… не сега!“ Давид казва: „Това е, Господи, от което се нуждая точно сега – чисто сърце!“ Така достигаме кулминацията на едно покаяние – желанието да предадеш волята си на Бога и да живееш според Неговите изисквания за святостта.
Покаянието на Давид е едно великолепно описание на това, какво трябва да преживее покайващият се човек.
„Давидовото покаяние бе искрено и дълбоко. То не бе усилие да се смекчи престъплението. Никакво желание да избегне заплашващата го съдба не вдъхновяваше молитвата. Но той видя, колко огромно бе престъплението против Бога; разбра, че бе опетнил душата си. Отврати се от греха си. Молеше се не само за прощение, а за чистота на сърцето“ (Е. Уайт, „Патриарси и пророци“, с. 725).
С това се характеризира истинското покаяние. Питаш ли: „Аз покаян човек ли съм?“ Отговорът е тук – ако си преживял подобна сърдечна скръб за греха, значи си покаян.
„Да не ме отхвърлиш от присъствието Си, нито да отнемеш от мене Святия Си Дух“ (Пс. 51:11).
Опростеният и примирен с Бога човек иска само едно – да е колкото се може по-близо до Бога. Давид иска да не му се отнеме Святия Дух. Той Го получил, когато бил помазан от пророк Самуил (1 Царе 16:11-13). Спомнял си удовлетворението, когато Божият Дух бил над него. Затова не можел да си представи, че от тук нататък ще живее без подкрепящата сила на Духа.
При кръщението ние също биваме помазани с Духа, когато кръщаващият ни издигне ръка над главата ни. За съжаление, и след кръщението съгрешаваме. Дори и да не искаме, пак се случва. Затова сега покайвайки се имаме нужда от тази молба към Бога: „Не искам да загубя помазването си. Наистина съгреших и заслужвам да бъда отхвърлен от Духа Ти! Но, о, Господи, недей го прави! Моля Те, не го прави!“
„Върни ми радостта на спасението Си; и освобождаващият Дух нека ме подкрепи“ (Пс. 51:12).
Копнеж по най-възвишената радост – радостта от спасението сега. Понякога гледаме на спасението само като на едно бъдещо събитие – ще получа мира и сигурността, едва когато премина бисерната порта на Новия Ерусалим. Но аз имам привилегията сега да преживявам сигурността на спасението; сега да се радвам в заслугите на спасителната жертва на Исус и да се ползвам от резултатите й. Това може да стане и със сигурност ще стане, когато се покая. Тогава наистина ще мога да се радвам в сигурността на спасението сега, да пребъдвам в сладкото уверение, което Божият Дух ми нашепва в сърцето, че наистина съм Божий син или Божия дъщеря.
4. Поклонение в дух и истина.
В повечето от съгрешаванията ми грехът ми има отношение към другите хора. А как ще се отрази покаянието ми на другите? Как ще им служа оттук нататък? Как ще служа вече на Бога?
„Тогава ще науча престъпниците на Твоите пътища и грешници ще се обърнат към Теб“ (Пс. 51:13).
След покаянието се появява едно огромно желание за свидетелстване. Не мога да не горя от желание да споделя с другите огромната милост, която Бог ми е оказал.
„Избави ме от виновността за кръвта, Боже, Боже на спасението ми; и езикът ми ще пее високо за Твоята правда“ (ст. 14).
Хваление. Давид иска да хвали Бога. Осъзная ли, че съм освободен от смъртното наказание, което ми налага святия Божий закон, в мен се поражда нуждата да пея от радост и да хваля Бога.
„Господи, отвори устните ми; и устата ми ще разгласяват Твоята хвала“ (ст. 15).
Бог ще поеме напътствието в свидетелстването ми, ключовият момент при което е обърнатото и разкаяно сърце. Когато се примирим с Бога, можем да вършим въздействаща служба за Него.
„Защото не искаш да Ти принеса жертва; всеизгаряния не са Ти угодни“ (ст. 16).
Тук Давид се занимава с формалността на един религиозен живот – кое как да протече и в какъв ред. Разбира се, че то е напълно безсмислено, когато се извършва без покаяние, с едно сърце непримирено с Бога и хората. Тогава цялата обредност и църковен ред стават безмислени. И това е един голям проблем. Но той има разрешение:
„Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш“ (ст. 17).
Ето коя е истинската жертва! Това е богослужението, което Бог приема. Съкрушеното и разкаяно сърце трябва да е в основата на всяко лично и публично богослужение. И то веднага ще получи Божието благословение:
„Стори добро на Сион според благоволението Си; съгради стените на Ерусалим“ (ст. 18).
Една молитва, едно огромно желание за благословение над Божия народ. Когато си примирен с Бога, не можеш да мислиш злото на църквата си, не можеш да я критикуваш и осъждаш, а с цялата си искреност да работиш за нейния просперитет. Тогава ще използваш всичките си духовни дарби за израстването на църквата и постигането на нейната мисия.
„Тогава благоволението Ти ще бъде в жертви на правда, в приноси и всеизгаряния; тогава ще принасят телета на жертвеника Ти“ (ст. 19).
Сега вече църковният ред има смисъл. Не може без църковен ред. Но той няма как вече да изпадне във формалност, както става много често, защото поклонниците принасят пред Бога своите съкрушени сърца като, естествено, обличат това поклонение в някаква форма според местната култура. Тогава поклонението е прието от Бога.
Такива са великолепните резултати на едно истинско покаяние. Те отиват много далеч. Въздействието на едно такова покаяние стига дори до небесната съдебна зала. И вместо да се произнесе справедливата осъдителна присъда, става нещо съвсем друго. Когато Давид бил изобличен, той в разкаянието си признал: „Съгреших пред Господа!“ А какъв бил Божият отговор тогава? Каква присъда дошла от небесния съд?
„Тогава Давид каза на Натан: Съгреших пред Господа. А Натан отговори на Давид: И Господ отстрани греха ти; няма да умреш“ (2 Царе 12:13).
Няма да умреш! Това е вестта към теб. Господ отстрани греха ти, няма да умреш! Преживееш ли покаянието така, както е описано в този псалм, не се бой, няма да умреш, защото Господ отстрани греха ти!
Единадесетгодишният Алън Франсис Гардинър слушал възбудено всяка новина от Лондон. Било 1805 г. и могъщият Наполеон се подготвял да завоюва Англия. Алън не бил на себе си от вълнение, когато новината за британската победа край Трафалгар достигнала до ушите му, но с тъга научил, че любимият му герой – Адмирал Нелсън – е убит в битката.
Изпълнен с дълбока скръб той решил, че като своя кумир – лорд Нелсън, ще стане морски офицер и ще патрулира из моретата, за да дарява свобода на всички. Три години по-късно, на четиринадесетгодишна възраст, Гардинър постъпил във флота – едно от най-суровите училища за момчетата в началото на деветнадесети век. Той бързо се издигнал, а на двадесет години също станал герой, като заловил американската фрегата „Есекс“ и я ескортирал до Портсмут. Бил повишен в чин „лейтенант“ и скоро след това в „капитан“.
Като дете Алън бил възпитаван от своите родители-християни да обича Бога и да живее образцов живот. Една година след като пътувал из моретата, той получил писмо с черни ивици по краищата, което го информирало за ранната смърт на майка му. Скръбта се обърнала в гняв и бунт. Връзката с майчиното му сърце била връзка с чистотата и добродетелта. Сега тя била прекъсната изцяло. Той отхвърлил вярата на своята набожна майка и си позволил да се подчини на дивите си импулси. Осмивал християнството и обявил Библията за пълна глупост.
По-късно Алън бил потресен от внезапната смърт на свой млад приятел. Разхождайки се по улиците на Портсмут и преосмисляйки всичко, той решил да си купи Библия. В книжарницата имало и други клиенти. Младежът избягал надолу по улицата и зачакал магазинът да се изпразни, защото се срамувал при мисълта, че хората ще го видят, как пита за Книгата, която осмивал. Но когато някой клиент излизал, друг влизал вътре.
След дълго обикаляне насам-натам по улицата му провървяло. Той се втурнал в книжарницата и бързо купил една Библия. През остатъка от деня Алън размишлявал върху едно-единствено нещо: „Какво ли си е помислил продавачът за мен?“
Не след дълго, когато неговият плавателен съд бил на котва в протока Малака, получил известие от възрастна дама, близка приятелка на майка му. Този ден станал повратната точка в живота му. Годината е 1820 и Алън Гардинър бил на 26 години. „Аз не бих желала да те съдя, нито да те поучавам – започвало писмото, – но моля те заради майка ти, прочети внимателно моето писмо.“
Жената предупреждавала Алън за резултатите от греха и му припомняла, как Христос е дошъл и умрял заради хората. По-нататък тя споделяла с него молитвата на Давид в Пс. 51:10: „Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене!“ „Новата душа е подарък от Бога“, обяснявала тя. „Никой друг освен Него не може да я създаде. Тя трябва да бъде получена през този живот, тъй като няма прошка и покаяние след смъртта.“
В заключение пишело: „Вероятно, скъпи Алън, ние с теб няма да се видим никога отново на тази земя, но вярвам, че ще се срещнем на онова място, където всички трябва да се надяват, че ще бъдат, облечени в съвършената праведност на Спасителя.“
Алън четял писмото отново и отново. Силата на пасажа от Свещеното писание и сериозният зов стигнали до сърцето му. Той се покаял и повярвал в Исус. За своята промяна Гардинър пише: „След години на непризнателност, богохулство и бунт, аз най-накрая бях ‘стопен’. Уви, колко бавно и упорито допусках божествения Гост, Който стоеше и хлопаше отвън! Въпреки че не винаги Му отваряме, не приготвя ли Той сам пътя?“
Младежът си направил копие от писмото на приятелката на майка си и го поставил между страниците на Библията. Той го носел със себе си през всички следващи пътувания. Винаги след това казвал, че получаването на тези напътствия са най-важната повратна точка в живота му.
По-късно командващият Алън Франсис Гардинър се оттеглил от своята мисия във флота, за да стане пионер-мисионер. След всичко, което направил за разпространението на евангелието, през 1850 г. заедно с шестима други мъже той отплавал за Тиера дел Фуего, за да покръства племената, които живеят там. След няколко месеца Гардинър и останалите негови другари загинали от глад и изтощение. Но тяхната смърт вдъхновила други за мисионерска работа сред индианците от покрайнините на Южна Америка. През 1854 г. шхуната наименувана „Алън Гардинър“ отплавала от Бристол. Това е първият мисионерски кораб на методистите. Новата група имала успех в делото си сред индианските племена.
Скъпи приятелю, сърдечното покаяние – такова, каквото било покаянието на Давид, може да промени живота ти. То може да промени и божествената присъда в справедливия Му съд над греха. Вместо да чуеш: „Виновен!“, можеш да чуеш от Божията уста: „Невинен си! Няма да умреш!“ Искаш ли това да бъде казано за теб? Приеми божествената милост и се покай!