Един ден в Париж минавала религиозна процесия, начело на която имало разпятие. Процесията минала край Волтер и негов приятел. Волтер си свалил шапката. Приятелят му изненадан възкликнал: „Какво? Да не си се примирил с Бога?“
Философът отвърнал с характерната си ирония: „Ние само се поздравяваме с Него, но не си говорим!“
Не мислите ли, че много хора в нашия свят са като Волтер? Те се „поздравяват с Бога“ (не могат да отрекат Неговото съществуване), но „не си говорят с Него“ (нямат лична връзка с Бога). За тях Божеството не е нищо повече от една погребална процесия – не можеш да вземеш нищо от там.
Но защо съществува такова голямо объркване по въпроса за Бога? Как става така, че можеш до голяма степен да си убеден в съществуването Му, а не си в състояние да знаеш нещо повече за Него? Ако Бог го има, защо не направи нещо, за да стане познат и разбираем на човека?
1. Неразбиране на Бога.
Човекът се определя като религиозно същество, даже като неизлечимо религиозен. Значи когато мислим за човека, не трябва да забравяме, че една от характеристиките му е, че е религиозен по естество. И въпреки всички опити на идеологии и политически системи да премахнат това начало в него, религиозната му склонност си остава.
Религиозността наистина може да е всадена в човека, но различните хора я проявяват по толкова различни и объркващи начини. И сякаш в повечето случаи нещо не се получава. Търсиш Божеството, проявяваш някакъв стремеж към Него, а резултатът е съвсем различен от очакваното. Като че ли човешките опити Бог да бъде достигнат и обяснен са напълно обречени.
„Множеството теории опитващи се да обяснят Бога и многото аргументи за и против Неговото съществуване показват, че човешката мъдрост не може да проникне в божествената. Опитът да се изучи Бог на базата на човешката мъдрост е подобен на изследване на съзвездията с увеличително стъкло“ („Адвентистите от седмия ден вярват…“, с. 21).
Доколко е разумно да изследваш звездите и галактиките с една лупа? Напълно е безсмислено! Доколко е разумно да обясниш Божеството с твоя начин на мислене и опит? Напълно е безсмислено! Нищо чудно, че се намираме в един космос от становища и възгледи за Бога. Едни Го виждат като добродушен, белобрад старец, Който е готов да прости всяко зло, само че е твърде немощен и безсилен да направи нещо. За други Бог е кръвожаден звяр, Който непрекъснато трябва да бъде умилостивяван с жертви и добри дела. И май това е по-често срещаното виждане.
Очевидно мисловният ни капацитет не е достатъчен, за да разберем Бога. Не остава друг вариант, освен Бог сам да ни се разкрие. И Той го направил.
2. Разкриване на Бога в слава.
Ако ви кажат, че днес Бог ще ви се покаже, как мислите, че това ще стане? Разбира се, този въпрос е уловка, защото ако не сме в състояние да разберем Бога, то и представата ни за Неговото разкриване няма да е точна. И все пак някакво предположение? Ще се опитам да отгатна. Мислите си за слава, за много слава и величие, нали? Поне аз това си представям.
Но знаете ли, че веднъж това наистина се случило? Дошъл един момент, в който Господ трябвало да се разкрие на голяма група хора и Той демонстрирал именно огромната Си слава:
„А сутринта на третия ден имаше гръм и светкавици, и гъст облак на планината, и много силен тръбен глас; и целият народ, който беше в стана, потрепери. Тогава Моисей изведе народа от стана, за да посрещнат Бога; и застанаха под планината. А Синайската планина беше цялата в дим, защото Господ слезе в огън на нея; и димът ѝ се вдигаше като дим от пещ и цялата планина се тресеше силно. И когато тръбният глас се усилваше, Моисей извика и Бог му отговори с глас. Господ слезе на върха на Синайската планина…“ (Изх. 19:16-20а).
Господ слязъл в Своето могъщество и слава на планината Синай, за да се покаже пред евреите, които бил освободил от робство. Те страшно много искали да видят, какъв е този Бог, Който ги спасил. И сега Го видели.
Нещо повече. Те не само видели славата Му, но чули и гласа Му. Бог проговорил на цялото събрано множество:
„Тогава Бог изговори всички тези думи…“ (Изх. 20:1).
В цялото това величие израилтяните чули и Божия глас.
Какво мислите станало с хората, когато видели Божията слава и чули гласа Му? Ако си представяте малки деца тичащи към своя баща, за да се хвърлят на врата му и да го разцелуват, не може да сте по-далеч от истината:
„И целият народ гледаше и слушаше гръмотевиците, светкавиците, тръбния глас и димящата планина; и като видя това, народът се оттегли и застана надалеч. Те казаха на Моисей: Ти говорѝ на нас и ние ще слушаме; а Бог да не ни говори, за да не умрем. Но Моисей каза на народа: Не се бойте; Бог дойде да ви изпита и за да имате страх от Него и да не съгрешавате. Така народът стоеше надалеч. А Моисей се приближи до гъстия мрак, където беше Бог“ (Изх. 20:18-21).
И така, хората искали да видят Бога и когато Той дошъл, те избягали. Само аз ли долавям иронията тук? Евреите искали да разберат нещо повече за Спасителя си, но видели такова величие и слава, че не им останало нищо друго освен да обърнат гръб и да избягат колкото се може по-надалеч.
Вече се чудя, дали това е бил най-добрия начин, по който Бог можел да се разкрие. Дали пък няма и някакъв друг, чрез който Той да стане достъпен и разбираем без да всява страх у хората? Не може да няма!
3. Достъпното разкриване на Бога пред хората.
Наистина Господ намерил решение на проблема и той се нарича „въплъщение“:
„И без противоречие велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът…“ (1 Тим. 3:16 – ЦП).
Единственият начин Бог да бъде достъпен за хората, е да се яви в човешки образ и да заживее сред тях; да може да бъде видян, чут и попипан; да можеш да влезеш спокойно в Неговото присъствие и да говориш с Него без притеснение; да няма наоколо гръмотевици и гърмежи; да няма нищо, което би смутило интимното общуване на душата с Божеството. Точно от това се нуждае най-много наранената човешка душа. И затова Бог направил едно чудо – родил се на земята като човек.
По принцип самото раждане е едно чудо. Д-р Елмар Сакала казва:
„Израждал съм хиляди бебета, но все още съм удивен от това, как Бог е създал този удивителен процес наречен раждане“ („Изпълнени с енергия“, кн. 1, с. 108).
Раждането е чудо, но тук имаме нещо много по-голямо, защото самият Бог трябвало да мине през един болезнен процес на уеднаквяване с човека. Но това било единственото, което можел да стори. Това направило Бог разбираем за човека:
„В начало беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То в начало беше у Бога. Всичко това стана чрез Него; и без Него не е станало нищо от това, което е станало… И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина… Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви“ (Йоан 1:1-3, 14, 18).
Великият Бог, небесният Отец бил изявен чрез Своя Син, въплътеното Божество – Исус Христос. В тази връзка най-превежданата религиозна писателка в света казва:
„Само Христос е способен да представи Божеството. Сам Бог трябва да се разкрие на човечеството. За да направи това, нашият Спасител облякъл Своята божественост с човечност. Той възприел облика на хората, защото само по този начин може да бъде разбран от тях. Само хуманност може да достигне хуманност. Той претворил характера на Бога в човешкото тяло – тяло, което Отец Му приготвил.
Ако Христос беше дошъл в божествения Си вид, хората нямаше да издържат гледката. Контрастът би бил прекалено болезнен, славата – прекалено поразителна. Човечеството не би издържало присъствието дори на един от чистите ангели поради славата му. Затова Христос не облякъл Себе Си в облеклото на ангелите, а дошъл като човек.
Гледайки Го ние виждаме невидимия Бог, Който облякъл божествеността Си с човечност, за да може чрез човечността да покаже една прикрита и омекотена слава, така че да могат очите ни да Го погледнат и душите ни да не бъдат унищожени от Неговото безгранично величие. Ние гледаме Бога чрез Христос, нашия Създател и Спасител. Наша привилегия е да съзираме Исус чрез вяра и да Го виждаме стоящ между човечеството и вечния престол. Той е нашият Ходатай представящ молитвите и жертвуванията ни като духовни жертви пред Бога. Исус е великото безгрешно умилостивение и чрез Неговите заслуги Бог и човек могат заедно да разговарят“ (Елън Уайт, „Да Го позная“, с. 25).
Значи в лицето на Исус Христос ние срещаме самия Бог, но така, че това да не ни изплаши, а да ни привлече към Него. Обаятелността на Исус Христос неудържимо ни тегли към Него. И колкото и да е странно, това, което най-много привлича хората към Исус, е Неговата смърт на кръста:
„И когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при Себе Си“ (Йоан 12:32).
Когато приемем нещата чрез вяра в Голготския кръст и видим греховете си надвиснали над жертвата, кървяща в слабост и безпомощност на него; когато разберем, че това е Бог вечният Отец, Князът на мира, ние сме подтикнати да отидем при Него в смирение и да останем при Него за винаги.
4. Резултати на въплъщението и реалност на смъртта.
Въплъщението на Божеството в човешко естество постига няколко неща. И всички те са важни за нас.
Първо, то дава правилно разбиране за Бога. До този момент само някои имали правилна представа за Него. Човечеството като цяло обаче тънело в тъмнина относно Неговия характер и воля. С идването на Исус Христос над непрогледната тъмнина надвиснала над човешките умове изгряла светлина силно огряваща и разкриваща истината за Бога.
Второ, чрез въплъщението Си Исус могъл да умре понасяйки греховете на хората. Смъртта на Христос била единственият начин хората да бъдат примирени с Бога и спасени. А това можело да се осъществи само чрез въплъщението на Божия Син:
„…Бог в Христос примири света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им…“ (2 Кор. 5:19).
За да може Исус да стане заместник на човека и да поеме вместо него заслуженото наказание за греха, Той трябвало да стане човек. Така чрез въплъщението Си Той ни примирява с Бога.
Трето, въплъщението на Исус, Неговото раждане и смърт примиряват и хората помежду им. Не само, че Бог и човек могат да бъдат вече заедно, но и човек с човек. В нашия свят има толкова междуличностни конфликти, толкова омраза, толкова много хора, които не могат да се гледат. Но жертвата на Исус сдобрява и събира хората:
„Защото Той е нашият мир, Който направи двата отдела едно и събори средната стена, която ги разделяше, като в плътта Си унищожи враждата, т. е. закона със заповедите Му, изразени в постановления, за да създаде в Себе Си от двата един нов човек и така да въдвори мир, и в едно тяло да примири и двата с Бога чрез кръста, като уби на него враждата“ (Ефес. 2:14-16).
Въплъщението и смъртта на Исус имат силата да сплотяват хората. Те могат да направят кръвни врагове приятели.
Добре, Исус се родил на тази земя като всички хора, но дали и Неговата смърт е била реалност? Или може би е била просто един театър, с който да се замажат очите на хората, без да има никакъв сериозен риск за съществуването на Божия Син?
Поради греховете си ние трябва да умрем с вечната смърт – смъртта, от която няма възкресение, няма изход – едно пълно унищожение. Но Божията благодат е такава, че Исус понесъл тази смърт вместо нас. Той умрял с вечната смърт, която ние с вас трябваше заслужено да претърпим. Точно за това и говори Неговия вик на кръста:
„…Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?“ (Матей 27:46б).
И това ако е театър! И това ако е липса на риск! Тук се усеща една безнадеждност, едно очакване за вечно разделяне, за вечно заличаване поради справедливостта на Божия гняв към омразния грях. Но и едно голямо желание хората да бъдат спасени, каквото и да коства това на Божия Син! Да спаси хората, дори това да означава, че няма никога повече да бъде със Своя небесен Баща. Христос понесъл цялата проклетия на вечната смърт, с която трябва да се накаже греха! Исус умрял с ясното съзнание, че грехът на човечеството може да Го е отделил завинаги от Отец и Той да не бъде възкресен – да Си остане мъртъв завинаги!
Дете пострадало сериозно при нещастен случай. Веднага било откарано в болницата. Наложила се операция по спешност, но нямало кръв от подходяща група. Единствено полезно можело да бъде малкото му братче. То обаче много се страхувало.
Тогава лекарят му казал: „Виж, миличко, ако ти не дадеш от твоята кръв, братчето ти ще умре.“
При тези думи детето се съгласило. Взели му кръв, прелели я на братчето, всичко минало успешно.
В напрежението и паниката никой от медицинския персонал не се сетил да обърне внимание на кръводарителя. Чак в края на всички процедури го забелязали – детето лежало неподвижно на същото място, където го поставили, за да му вземат кръв.
„Всичко свърши. Защо не ставаш?“, го запитал лекарят.
„Но нали сега трябва аз да умра вместо моето братче?“, попитало детето.
На всички станало ясно, че то било готово да се пожертва за своя брат.
Преди 2000 години Божият Син влязъл в нашия свят и със Своят първи плач като малко детенце извикал на всички: „Нали Аз трябва да умра?“
Висейки на кръста 33 години по-късно Исус отново извикал: „Нали Аз трябва да умра?“
В началото и в края на живота Си Христос задал един и същ въпрос. Всъщност Той продължава да го задава. Съзнавайки, че може да спаси теб и мен само като умре, Исус ни пита всички днес: „Нали Аз трябваше да умра?“
Не би ли желал да приемеш тази смърт за себе си? Как ще отговориш на Христос?