Нечистите храни и някои библейски текстове – II

Начало » Други доктринални и библейски въпроси » Нечистите храни и някои библейски текстове – II

Група от чисти животниСвободата има привлекателна сила, неустоимо привлекателна сила. Свободата е не само ключова категория в Християнството, но и негова реалност. Вярващият приел Христос за Спасител неизбежно вкусва свободата, започва да се стреми към нея и да я желае и за другите хора.

Когато обаче желанието за свобода не се поддържа с постоянство в освобождаващата власт на Бога, може да открие своето неправилно изражение и дори да излезе извън контрол. В стремежа да се придобие свобода може да се разрушат ограничения, които имат за цел да осигурят свободата.

Нещо такова се случва и по въпроса за диетата на новозаветните вярващи. Полагат се наистина големи усилия, за да се докаже, че последователите на Христос са получили свободата ядат всичко, което поискат. И се представят дори библейски стихове в подкрепа. В статията Нечистите храни и някои библейски текстове – I вече разгледахме някои от най-популярните. Но с тях походът към свобода в диетата не приключва. Ето още един текст от арсенала:

“Всичко, що се продава на месарницата, яжте без да изпитвате за него заради съвестта си, защото ‘Господна е земята и всичко що има в нея’. Ако някой от невярващите ви покани на угощение и вие желаете да отидете, яжте каквото сложат пред вас, без да изпитвате за него заради съвестта си” (1 Кор. 10:25-27).

При така прочетен този текст и така изящно стоящ извън контекст, как няма да заключиш, че християните са свободни да си купуват и ядат всичко? Нека към глътката свобода да прибавим и още една:

“Един вярва, че може всичко да яде, а който е слаб във вярата, яде само зеленчук. Който яде, да не презира този, който не яде, и който не яде, да не осъжда този, който яде, защото Бог го е приел” (Римл. 14:2, 3).

Това какво е, ако не свобода да избирам сам, какво да ям, за което никой няма право да ме съди? Старозаветната класификация на животните на чисти и нечисти не може да е актуална днес. Смъртта на Христос ни освобождава от подобни ограничения.

Това ли е наистина нещото, което тези два текста учат? Свободата в Христос означава ли свобода за ядене на всичко, което един незаинтересован от Исус би ял?

1. Ключът на дебата.

Някои от най-често използваните аргументи срещу актуалността на класификацията на чистите и нечистите храни в Новия завет (и специално 1 Кор. 10:25-27 и Римл. 14:2, 3) трябва да бъдат разгледани не само в контекст, но и в контекста на едно събитие, което държи ключа на дебата. И това е апостолският събор описан в Деян. 15 гл.

Историята ни отвежда в около 49 г.сл.Хр., в град Антиохия, в който Павел и Варнава разказали на вярващите, как Бог бил отворил “за езичниците врата, за да повярват” (Деян. 14:27). И тогава се случило нещо:

“А някои слязоха от Юдея и учеха братята казвайки: Ако се не обрежете според Мойсеевия обред, не можете да се спасите” (Деян. 15:1).

Божият Дух действал мощно върху езичниците и много от тях приели Христос за свой Спасител. Увеличеният брой езичници обаче обезпокоил някои от юдейските християни и те поставили като условие на новоповярвалите да се обрежат. Павел и Варнава били убедени, че подобно нещо е ненужно и се стигнало до разгорещен дебат. И тъй като той не можел да бъде решен на място, въпросът бил отнесен до авторитетното тяло на апостолите и старейшините в Ерусалим (ст. 2).

Случаят бил представен, от което изложение става ясно, че не само обрязването е било поставено от юдеите като условие за езичниците, но и изобщо спазването на Мойсеевия закон (ст. 4, 5). Тогава апостолите и старейшините започнали разискване (ст. 6), към края на което апостол Петър взел думата. Тъй като бил първият използван за занасянето на благовестието до езичниците (ст. 7), имал, какво да каже. Апостолът бил убеден, че Бог не правел разлика между юдеин и езичник, че и сърцата на езичниците били очистени чрез вяра и че и на езичниците Господ дал Духа Си (ст. 8, 9). Тъй като спасението е по благодат за всички, съблюдаването на Мойсеевия закон и в частност – обрязването, не трябва да бъдат изисквани от езичниците (ст. 10, 11).

Тогава Яков взел думата и посочил обръщането на езичниците във вярата като изпълнение на едно пророчество (ст. 13-18). И ето какво предложил той:

“Затуй аз съм на мнение да не отегчаваме тия измежду езичниците, които се обръщат към Бога, но да им пишем да се въздържат от оскверненията чрез идоли, чрез блудство и чрез ядене удавено и кръв. Защото още от старо време по всичките градове е имало такива, които са проповядвали Мойсеевия закон, който се и прочита всяка събота в синагогите” (Деян. 15:19-21).

Задълбоченият дебат бил към своя край, различните гледни точки били изложени и Яков вече можел да формулира решение. От Мойсеевия закон се чело всяка събота в еврейските синагоги, които езичниците посещавали. Те били запознати с неговите изисквания. Само някои неща обаче от описаното в него можели да бъдат актуални за тях и те били свързани с осквернението. Затова Яков предложил да се заръча на езичниците в писмен вид да се въздържат от осквернение чрез идоли, чрез блудство и чрез яденето на удавено и кръв.

Събранието веднага одобрило тази формулировка и решило да информира езичниците за това решение чрез Павел и Варнава и чрез двама свои представители (ст. 22). Ето какво представлява интересната за нас част от решението на събора в писмен вид:

“…От апостолите и по-старите братя, поздрав до братята, които са от езичниците в Антиохия, Сирия и Киликия… Защото се видя добре на Светия Дух и на нас да ви не налагаме никоя друга тегота, освен следните необходими неща: да се въздържате от ядене идоложертвено, кръв и удавено, тоже и от блудство, от които ако се пазите, добре ще ви бъде. Здравейте” (Деян. 15:23, 28, 29).

Присъстващите на събора били убедени, че решението им е ръководено и одобрено от Светия Дух. И в писмената му формулировка виждаме отново идеята изразена от Яков, с уточнението, че осквернението чрез идоли, за което говорил (ст. 20), се отнася за яденето на това, което било принесено в жертва на идоли (ст. 29). И съвсем логично, защото макар и езичници, обърнатите към Христос са знаели, че повече не могат да служат на предишните си езически богове. Докато консумирането на храна жертвана на идол е нещо, което лесно можело да бъде пренебрегнато (и което се оказало проблем в някои църкви в следващите години) и затова трябвало ясно да бъде упоменато.

Това решение на апостолския събор не само успокоило християните от езически произход (ст. 30, 31), но дало и много ясни насоки за това, кои практики на израилтяните останали като валидни за новозаветните вярващи и кои – отпаднали. И четирите проблема изброени от събора – оскверняването чрез идоли, яденето на кръв и удавено и блудството, могат да бъдат открити в същата последователност в Левит 17 и 18 гл. – храна принесена на идоли (Лев. 17:3-9), забрана за ядене на кръв (Лев. 17:10-14), въздържане от яденето на месо от удушени (умрели без проливане на кръв) животни (Лев. 17:15, 16) и въздържане от сексуална неморалност (Лев. 18:1-30).

Също е интересно да се отбележи, че всички тези изисквания се отнасят не само за израилтяните, но са изрично приложени и за “заселените между тях пришелци” (Лев. 17:8, 10, 12, 13, 15; 18:26), което е указание, че дори и при актуалността на тези изисквания във времето на Израил, те са били валидни за широк спектър хора.

Повече от ясно било, че нито юдейските, нито езически християни трябвало да принасят жертви, тъй като жертвата на Христос елиминирала тази нужда. Не било необходимо и обрязване, защото Божият народ вече включвал хора от различни националности. Добре, но извън жертването и обрязването, какво от сложната религиозна система на Израил било останало валидно? Явно в насоките от Лев. 17 и 18 гл. апостолите и старейшините видели много точни указания за вечната валидност на някои морални и здравни принципи, които били приложими както за тях, юдеите, така и за езичниците. А поне един от тези принципи е в пряка връзка с диетичните закони на евреите – неяденето на кръвта (Лев. 17:10-14; 3:17). И именно в описанието на начина, по който това изискване може да се спази, се съдържа още една връзка с диетичните закони:

“И ако някой от израилтяните или от заселените между тях пришелци отиде на лов и улови животно или птица, що бива да се яде, нека излее кръвта й, па да я покрие с пръст” (Лев. 17:13).

Консумирането на кръв трябва да се избягва, но също така се допуска, че животното, от което тя трябва да бъде източена, е такова, което “бива да се яде”. Щом като има животни, които са разрешени да се ядат, трябва да има и такива, които не са. Съвсем вярно. Списъкът с тези животни е даден в Лев. 11 гл. и Втор. 14 гл. и сме го разгледали в статията Чисти и нечисти храни.

Във формулирането на изискванията към християните от езически произход позоваването на Лев. 17 и 18 гл. от страна на апостолите означава, че те са приемали като валидна класификацията на животните като чисти и нечисти и са очаквали като такава да я възприемат и техни братя от езически произход. Това ще рече, че всички новозаветни текстове възникнали след апостолския събор, в които се говори за храна и хранене, трябва да се разглеждат в светлината на това апостолско решение, което утвърждава класификацията на чистите и нечистите храни. Именно то е ключът на дебата за актуалността на тази класификация в Новия завет и затова всеки аргумент по въпроса трябва да бъде разглеждан през неговата призма.

2. Яденето на идоложертвено месо в Коринт.

Около осем години след апостолския събор в една църква се появил проблем. Споменаваме го, не защото непременно искаме да проследим нещо от църковната история, а защото именно описанието на този проблем се използва като доказателство, че в Новия завет вече няма разделяне на храните на чисти и нечисти. Което е достатъчно сериозно основание да му обърнем внимание.

Апостол Павел бил верен на решението на апостолския събор и в почти всяко свое послание отделял място да разисква, как да се прилагат решенията му. В две от посланията си той се занимал с много деликатен аспект от приложението на първото решение на събора – яденето на идоложертвено. Теологията му по въпроса започнала в Първото послание към коринтяните:

“А относно идоложертвеното: Знаем, че ние всички уж имаме знание да разрешим въпроса. Но знанието възгордява, а любовта назидава” (1 Кор. 8:1).

След разсъждаване върху много от проблемите на коринтската църква Павел стигнал и до въпроса за яденето на идоложертвено месо. Защото някои от коринтяните яли такова месо. Апостолът започнал със закачка към възгорделите се вярващи, които смятали, че знаели достатъчно, за да решават трудните въпроси и конкретно този. Разбира се, този, който решил проблема, бил апостолът, не те. В началото Павел обърнал вниманието на читателите си към съществуването на истинския Бог:

“Прочее, относно яденето от идоложертвеното, знаем, че никакъв бог, изобразен от идол, няма на света, и че няма друг Бог освен един. Защото ако и да има така наричани богове, било на небето или на земята (както има много богове и господари много), но за нас има само един Бог, Отец, от Когото е всичко, и ние за Него, и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него” (1 Кор. 8:4-6).

Макар и в човешката култура да има много богове, на които хората се покланят, на практика има само един Бог. Това само по себе си означава, че поклонението на другите, измислени богове, е действие изпразнено от съдържание. И тъй като Павел обвързва идеята за единствения Бог с яденето на идоложертвено месо, логично е да се заключи, че той бил убеден, че ако се яде от месо пожертвано на несъществуващ бог, не би трябвало да има голямо значение. И сякаш очаквал читателите му да се съгласят с него.

Тук като че ли наблюдаваме някакъв обрат спрямо решението на апостолския събор. Списъкът му със забранени за християните от езически произход неща започвал с яденето на идоложертвено (Деян. 15:29). Защо тогава коринтяните си позволили да го правят? И по-важното, защо апостол Павел просто не цитирал решението на събора и не казал ясно, че никой не трябва да участва в ядене на идоложертвено? Не само не го направил, а сякаш дори се съгласявал с коринтяните. Може би защото решението на събора било тясно обвързано със самата идолопоклонска практика. Когато Яков го предложил, той говорил за поклонение на идоли (Деян. 15:20). А и текстът от Лев. 17:3-9, на който е основано това решение, се отнася до правилното жертване на истинския Бог срещу жертването на несъществуващи богове (което на практика представлявало храна предлагана на идоли). Може би някои от коринтяните били наистина убедени, че вече нямат нищо общо с измислените богове, на които преди служели. От друга страна било много разпространено да бъдат канени от своите езически приятели на гощавки, в които се консумирало месо принесено на идоли. Те не искали да отказват поканите, а и в същото време изобщо не смятали себе си като участващи в идолско поклонение. Така че може би те виждали разбирането си за яденето на идоложертвено месо не като нарушение на решението на апостолския събор и изглежда Павел бил съгласен с тях.

Проблемът бил, че не всички от коринтяните разбирали нещата по този начин. Макар съзнанието, че има само един Бог, да е толкова базисно за християнската вяра, не всички коринтски християни се чувствали комфортно от идеята за несъществуване на други богове:

“Но това знание го няма у всички и някои, като и до сега имат съзнание за идолите, ядат месото като жертва на идолите, и съвестта им като слаба се осквернява” (1 Кор. 8:7).

Някои от коринтяните имали слаба съвест и се смущавали да ядат месо принесено на идоли. Те самите доскоро се покланяли на идоли, жертвали им и яли от принесеното им месо и сега една подобна практика им се струвала като връщане към тяхното езическо минало. И точно това разминаване в разбиранията водело вярващите до напрежение и конфликти. Затова апостолът препоръчва на тези от коринтяните, които не виждали проблем в яденето на идоложертвено месо, да не го ядат в присъствието на вярващите със слаба съвест, защото това ще ги съблазни:

“А това, що ядем, не ще ни препоръчва на Бога. Нито ако не ядем, губим нещо, нито ако ядем, печелим нещо. Но внимавайте да не би по някакъв начин тая ваша свобода да стане спънка на слабите. Защото ако някой види, че ти, който имаш знание, седиш на трапеза в идолско капище, не ще ли съвестта му да се одързости, ако е слаб, та и той да яде идоложертвено? И поради твоето знание слабият погива – братът, за когото е умрял Христос” (1 Кор. 8:8-11).

Павел уверява ядящите идоложертвено, че това действие няма да им донесе някаква голяма полза, докато със сигурност ще създаде конфликт в някои от братята им. Защото и те ще посегнат към идоложертвеното, но съвестта им ще се “одързости” и ще го изядат със “съзнание за идолите”. В крайна сметка това, което ще направят, е описано като “погиване”. Няма как тогава яденето на идоложертвено в присъствието на вярващ със слаба съвест да не се превърне в съгрешаване (ст. 12). Затова апостолът посочва, каква трябва да е позицията на силните:

“Затуй ако това, що ям, съблазнява брата ми, аз няма да ям месо до века, за да не съблазня брата си” (1 Кор. 8:13).

Истински силният вярващ се характеризира с готовност да се въздържа дори от неща, които смята за безобидни, за да не съблазни по-слабия си брат.

Добре, но тук съвсем ясно се говори за яденето на идоложертвено. Защо е необходимо да се минава през този древен за църквата спор? Защото именно това е контекстът, в който трябва да се разглеждат някои текстове, които се посочват като доказателство за невалидността на класификацията на чистите и нечистите храни в Новия завет.

Стъпвайки на нуждата от себеотрицание, за да се съхранят по-слабите вярващи (1 Кор. 8:13), Павел посочва своето себеотрицание в Божието дело по отношение на заплащането и други удобства (1 Кор. 9:4-18) и във връзка с достигането на различните групи (ст. 19-25). След това посочва историята на Израил като пример, до какво води липсата на въздържание и себеотрицание (1 Кор. 10:1-11). И тук той отправя важно предупреждение за опасността от идолопоклонството (ст. 14). Коринтяните не трябва да се чувстват в пълна безопасност, защото с идеята, че има само един Бог, а боговете измислени от хора не съществуват, въпросът не се изчерпва. Апостолът пак уточнява, че яденето от идоложертвено месо може да се приеме като безобидна практика:

“Казвам ли аз, че идоложертвеното е нещо или че идолът е нещо? Не” (1 Кор. 10:19).

Идоложертвеното е нищо и все пак, участието в идолопоклонски ритуал може да доведе до свързване с една сила. Само че тя не е небесна:

“Но казвам, че онова, което жертват езичниците, жертват го на бесовете, а не на Бога. Но аз не желая вие да имате общение с бесовете” (1 Кор. 10:20).

Жертването на езически бог в крайна сметка не е неутрална практика. Това е начин да се влезе в контакт с демон. Затова и всички придружаващи едно такова поклонение действия (защо не и яденето на идоложертвено месо), могат и да се определят като стъпване на опасна територия. Тази възможност съществува.

Павел отново призовава към себеотрицание и заинтересованост от добруването на другите (ст. 23, 24). И точно тук се появява едно поучение, което редовно се ползва като доказателство, че за новозаветните вярващи вече няма забранени храни:

“Всичко, що се продава на месарницата, яжте без да изпитвате за него заради съвестта си, защото ‘Господна е земята и всичко що има в нея'” (1 Кор. 10:25, 26).

Обичайното ползване на този текст е да бъде посочен извън контекст и да се изтълкува като указание, че абсолютно всичко, което Господ е създал и може да бъде намерено в магазина, може да се яде, и това не трябва да води до изобличение на съвестта. Както виждаме обаче, това поучение си има своя контекст и той е яденето на идоложертвено, а не на нечисто месо. Има и своя по-широк контекст, който е решението на апостолския събор, което утвърждава разделението на храните на чисти и нечисти. Така че тук в никакъв случай не трябва да виждаме указание за свобода да се яде всичко, което зъбите могат да сдъвчат и стомахът да смели.

Можем да сме сигурни, че гърците са принасяли в жертва чисти животни (Деян. 14:11-13). Обичайна практика е била остатъците от пренесеното в жертва да бъде продадено или предложено като храна на угощение. Идеята на апостола е, че християните не трябва да се притесняват, когато влизат в месарския магазин. Дори и в него да се продават нечисти меса, със сигурност ще има и чисти, от които те могат да си купят. И не бива да се смущават от това, дали са били принесени в жертва, защото това не е проблем. Изобщо дори не трябва да питат.

Подобен трябва да е подходът на християните и когато бъдат поканени на угощение:

“Ако някой от невярващите ви покани на угощение и вие желаете да отидете, яжте каквото сложат пред вас, без да изпитвате за него заради съвестта си. Но ако някой ви рече: Това е било принесено в жертва, не яжте заради този, който ви е известил, и заради съвестта – съвест, казвам, не твоята, но на другия (понеже защо да се съди моята свобода от друга съвест?)” (1 Кор. 10:27-29).

Когато ти сервират и месото е чисто според библейската класификация за чистите животни, не питай, дали е било принесено в жертва. Може да е било принесено, може и да не е било. Това няма значение. Един такъв въпрос само ще усложни ситуация и излишно ще нагнети положението. Ако обаче има изрично споменаване, че месото е било част от жертва на езически бог, тогава учтиво ще трябва да откажеш. Първата причина за това е самият домакин. Много е възможно с предлагането на месото за храна той да има за цел да направи и теб съпричастен на поклонението си, а това е нещо, което трябва задължително да се откаже. Втората причина е, че сред гостите може да има и вярващ със слаба съвест, който трябва да бъде пазен да не се съблазни и да не изпадне в осъждане на действието ти (ст. 30).

Поведението на вярващия както на трапезата, така и навсякъде другаде, трябва да бъде водено от мотива Бог да бъде прославян и да не служи за съблазън на другите хора:

“И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията слава. Не ставайте съблазън ни на юдеи, ни на гърци, нито на Божията църква, както и аз угаждам на всички във всичко, като търся не своята си полза, но ползата на мнозина, за да се спасят” (1 Кор. 10:31-33).

Павел е убеден, че чрез ядене на идоложертвено не само вярващите, но дори и невярващите могат да бъдат съблазнени. Затова въздържанието и мисленето на доброто на другите трябва да бъде водещата нагласа на всеки последовател на Христос.

Както можем да видим, често ползваният като аргумент текст от 1 Кор. 10:25-27 не дава разрешение да се яде всичко, а се отнася до яденето на идоложертвено месо, което е чисто според вечно актуалната библейска класификация на храните.

3. Яденето на идоложертвено месо в Рим.

Коринтската църква не била единствената, която имала проблем с идоложертвеното. Същият го имала и римската. Затова няколко месеца по-късно, когато пише известното си послание към римляните, апостол Павел разглежда и този въпрос. Причината да се спрем и на него е, че и от това поучение се използват текстове, за да се докаже свободата на християните да ядат всичко, което поискат.

Когато разглежда въпроса за яденето на идоложертвено месо пред римляните, Павел не го споменава изрично, защото вече го е направил в Първото послание до коринтяните. Той дори използва аргументация сходна с тази от писмото към коринтската църква, така че връзката между двете е силно установена. Сякаш апостолът е очаквал римляните да са вече запознати с поучението му към коринтяните и затова при тях може да мине директно към определен вид съвети и дори да надгради казаното вече.

И в това си послание Павел призовава да се обръща внимание на слабите във вярата и те да бъдат приемани (Римл. 14:1). И тук следва текстът, за който се твърди, че доказва наличието на пълна свобода за християните по отношение на диетата им:

“Един вярва, че може всичко да яде, а който е слаб във вярата, яде само зеленчук. Който яде, да не презира този, който не яде, и който не яде, да не осъжда този, който яде, защото Бог го е приел” (Римл. 14:2, 3).

Твърди се, че въз основа на този текст можем да приемем, че диетата на християнина е личен избор и към нея не трябва да се подхожда с осъждане. Ако някой иска да яде всичко, нека да го направи. Този, който мисли по друг начин, не трябва да осъжда.

Въпросът е, че този текст се занимава със съвсем различен проблем, а именно – яденето на чисто идоложертвено месо. Това е, което някои смятали, че могат да ядат, докато други виждали в това участие в идолопоклонска практика. В незрялостта си и несигурността си по отношение на месото, което могат да консумират, те стигали до крайност и предпочитали да се въздържат от всякакво месо. Докато някои техни братя във вярата заели противоположната позиция и ядели без проблем месо принесено в жертва на който и да е бог. Но и двете действия били еднакво приети от Бога, защото изразявали действия съобразени с разбирания по непринципни въпроси. С други думи, ако имаш съмнения относно идоложертвеното месо, не го яж. Всичко е наред. Ако пък убеждението за съществуването само на един Бог, на Който служиш, разглежда месото жертвано на несъществуващ бог просто като храна и нищо повече, пак е добре. Действай според разбиранията си. И двете ситуации са приети от Бога.

Но тези две групи вярващи били в една църква и се появил конфликт. Ядящите от идоложертвеното презирали неядящите поради слабостта им. Неядящите пък осъждали ядящите като вероотстъпници (ст. 3). И това водело до напрежение. Използваният език допуска идеята, че също като при коринтяните се е случвало тези две групи да бъдат заедно, когато е имало възможност да се консумира идоложертвено месо, което сигурно се е случвало на събирания с техни езически приятели. И това трябва да е водело до още по-голямо напрежение. Защото едно е да знаеш, че някой се разминава с твоите разбирания за храненето, което той прави вкъщи, друго е всичко да се случва, когато вярващите с различни разбирания са заедно.

Съденето и конфликтите се пораждали и от друга подобна дилема – пазенето на ден за Господа (Римл. 14:5, 6), която сме разгледали в статията Пазене на ден за Господа. Никой от случаите тук не стои на универсални за всички вярващи принципи, а представляват непринципни въпроси, които се решават от съвестта на всеки по отделно. Затова и никое от поученията тук не може да се ползва като аргумент на позицията срещу разпределението на храните на чисти и нечисти.

И с това писание целта на апостол Павел била да посочи решение на този конфликт. Той не позволил на никоя от групите да проявява негативното си отношение (ст. 10-12). И отново изтъкнал, че мотивацията зад всички действия на вярващите, дори и на тези, които са оставени на тяхната съвест, трябва да бъде желанието да не съблазниш брат си (ст. 13). Тогава апостолът казва нещо, което помага мисълта му да се разбере още по-добре:

“Зная и уверен съм в Господ Исус, че нищо не е само по себе си нечисто (гр. “койнос”), с това изключение, че за този, който счита нещо за нечисто (гр. “койнос”), нему е нечисто (гр. “койнос”)” (Римл. 14:14).

От статията Нечистите храни и някои библейски текстове – I разбрахме, че когато Новият завет иска да изрази равинското учение за оскверняване чрез контакт, си служи с думата “койнос”. Точно това е и думата, която Павел използва тук. Той иска да каже, че никоя храна не може да се оскверни от контакта си с някакъв идол, защото идолът е нищо. Никой не бива да се притеснява да яде идоложертвено месо, защото няма как то да се оскверни по някакъв начин. Но ако имаш съзнание за идолите и счетеш дадена храна за нечиста, тя става такава за теб. Дебатът отново се свежда до разбирания за осквернението, които не са залегнали в учението на Библията, а се откриват в писанията на равини.

Решението, което апостолът предлага, трябвало да доведе до “мир и взаимно назидание” (ст. 19) и за целта трябвало тези, които считат, че са по-силни във вярата и си позволяват да ядат идоложертвено месо, да приемат по-слабите (ст. 1) и да не ги съблазняват (ст. 13) като не ядат от месото (ст. 15, 21), а по-слабите пък не трябвало да съдят другите (ст. 3, 4, 13). Яденето на идоложертвено е въпрос на лична съвест и наистина не може да се окачестви като участие в забранена практика (ст. 14), но ако това наскърбява и съблазнява по-слабия във вярата, значи причинява щета, която не трябва да се причинява (ст. 15). В крайна сметка не плътски неща като яденето и пиенето са важните в християнската вяра, а духовните (ст. 17). По-силните вярващи трябва да могат да контролират апетита си и да не позволяват желанието им да ядат определени храни да послужи като съблазън за по-слабите (ст. 20, 21). Убеждението, което по-силният има за безвредността на идоложертвеното, трябва да си остане в него, а не да прави нещо, с което да накара по-слабия да действа срещу собствените си разбирания и така да съгрешава (ст. 22, 23).

Така че и в това поучение на апостол Павел не можем да видим каквото и да е разрешение да се консумира всичко. Щом като той разглежда един непринципен въпрос като яденето на идоложертвено, разсъжденията му не трябва да се прехвърлят върху въпрос, който е от съвсем друго естество, и да се прави поучението му да казва нещо, което то изобщо не казва.

Свободата е нещо прекрасно, но само когато е дефинирана от Бога. Истинската свобода в диетата идва при съобразяване с това, което Господ е определил като разрешено за ядене, защото Той е Творецът и знае най-добре.

Някои от най-използваните аргументи защитаващи тезата, че християните са свободни да ядат всичко, което поискат, се позовават на текстове, които се занимават с яденето на идоложертвено, а не на нечисто месо. Диетата на последователите на Христос не трябва да включва нечисти храни.

Прочетете и статията Нечистите храни и някои библейски текстове – III, в която разглеждаме и други библейски текстове, които могат да се използват в защита на тезата, че християните са свободни да ядат всичко, което поискат.

Оставете коментар
Моля, имайте предвид, че ще бъдат публикувани само коментари написани на кирилица! Поради защитата на сайта от спам коментарите се публикуват с известно закъснение. Благодарим ви за разбирането!
Всички полета са задължителни. За повече информация относно правенето на коментари прочетете Условия за ползване.