Господната вечеря

Хлябът и виното на Господната вечеряАко следваме указанията на Новия завет, ще установим, че животът на Християнската църква е фокусиран върху христоцентричното живеене на вярващите и е почти изцяло лишен от обреди. Един от малкото е Господната вечеря – обрядът установен лично от Христос при прощалната вечеря с учениците Му. Въпреки, че значението му и начинът му на извършване са много ясно описани в Библията, през годините са се появили сериозни отклонения от простотата му. А не е за подценяване и положението, при което една църква може да следва много прецизно практикуването му, но самите участващи да не отдават подобаващото отношение към този обряд.

Затова е нужно да отделим време да изследваме въпроса за Господната вечеря. За целта ще е най-добре да се съобразим с начина, по който той е развит в Новия завет. Това ще рече, че ще трябва да започнем с най-ранните документи, които го засягат и да приключим с най-късните. По този начин ще можем по-лесно да открием точното значение на обряда и правилното му практикуване и да го разграничим от появилите се по-късно негови изопачения. Ще ни помогне да разберем и предизвикателствата, които са стоели пред ранните християни в тази връзка и да ги съпоставим с нашите. А това от своя страна трябва да ни даде идея, как по-правилно да извършваме и участваме в този свещен обред.

1. Докладът на Марко.

Най-ранният доклад свързан с Господната вечеря се намира в най-ранния новозаветен документ – Евангелието на Марко. Той отразява разбирането за Господната вечеря на християните-читатели на това евангелие само около десетина-петнайсет години след учредяването й:

“А на първия ден на празника на безквасните хлябове, когато колеха жертви за Пасхата, учениците Му казаха: Где искаш да отидем и приготвим, за да ядеш Пасхата? И Той изпраща двама от учениците Си и казва им: Идете в града и ще ви срещне човек, който носи стомна с вода; вървете подир него. И дето влезе, речете на стопанина на тая къща: Учителят казва: Где е приготвената за Мен приемна стая, гдето ще ям Пасхата с учениците Си? И той ще ви посочи една голяма горна стая, постлана и готова. Там ни пригответе. И тъй, учениците излязоха и дойдоха в града; и намериха, както им беше казал; и приготвиха Пасхата… И когато ядяха, Исус взе хляб и като благослови, разчупи, даде им и рече: Вземете, [яжте]. Това е Моето тяло. Взе и чашата, благослови и даде им; и те всички пиха от нея. И рече им: Това е Моята кръв на [новия] завет, която се пролива за мнозина. Истина ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата до оня ден, когато ще го пия нов във Божието царство” (Марко 14:12-16, 22-25).

Докладът на евангелист Марко за Господната вечеря е много сбит. Освен известния разговор за предателя на Исус (Марко 14:18-21), той посочва само най-важните моменти от обряда, които откриват значението му.

Текстът е много ясен, че Господната вечеря се случва по време на празнуването на Пасхата (Марко 14:12, 14, 16, 17). Пасхата и свързаният с него Празник на безквасните хлябове са първият и вторият от годишните религиозни празници на Израил напомнящи за освобождението на евреите от Египетското робство (Изх. 12:1-27, 42-49; Лев. 23:4-8), но поради тясното им обвързване често се разглеждат само като един празник. Символиката им сочи на Божия Агнец, Който поема греха на света (Йоан 1:29) и чрез саможертвата Си прокарва път за спасение от греха и смъртта за всяка вярваща душа (1 Кор. 5:7, 8). Тъй като само няколко часа след срещата на Исус с учениците Му в Горницата Пасхата щяла да срещне своето изпълнение в жертвата на Христос на кръста, тя щяла и да престане да бъде валидна за изпълнение от страна на последователите на Исус. На нейно място Спасителят постановил Господната вечеря, която трябвало да бъде празнувана от християните. Така в доклада на Марко намираме най-ранното указание за учредяването на Господната вечеря.

Само два елемента от пасхалното меню щели да бъдат нужни за празнуването на Господната вечеря, които щели да носят и нейната символика и значение – хлябът и виното. Тъй като изискването за Пасхата било на трапезата да няма квас (Изх. 12:15, 19, 20), не е трудно да заключим, че хлябът на тази Господна вечеря е бил без мая, а виното – неферментирало, гроздов сок. Не случайно Христос казал на учениците Си, че нямало вече да пие от “плода на лозата” до оня ден, когато ще го пие нов във Божието царство (Марко 14:25). Това наистина е бил плодът на лозата в течно състояние – гроздов сок, неферментирало вино. С такъв хляб и с такова вино би следвало последователите на Христос да празнуват този обряд – хляб и вино, които не са минали през никаква ферментация. Само по този начин те могат да изразят изключително богатото значение, което имат.

Какво точно се случило и какво означава Господната вечеря, ни го посочва самия текст. Първо Христос взел от безквасния хляб, благословил го (изказал молитва на благодарност), разчупил хляба на малки парченца и раздал парченцата на учениците Си. След това ги подканил да изядат хляба с мисълта, че това е символ на Неговото тяло (Марко 14:22). Хлябът, в който нямало квас (мая), който понякога е бил използван като символ на греха (1 Кор. 5:6-8; Гал. 5:9), е брилянтен символ на Христовите тяло и личност, която не могла да бъде обвинена в грях (Йоан 8:46; 1 Петр. 2:22).

Разбира се, фактът, че Исус присъствал физически, когато раздавал хляба, трябва да означава, че този хляб не може да се възприема като нещо повече от символ на Христовото тяло преломено, за да даде живот на света. Така както Неговото тяло ще пострада и ще бъде умъртвено и с това ще донесе вечен живот на мнозина, така и хлябът се разчупва на малки парченца, които се изяждат от участващите в Господната вечеря и по този начин поглъщащите с вяра хляба в символичен смисъл се съединяват с пожертвалия се Спасител, Хлябът на живота (Йоан 6:35), Който дава вечен живот.

Следващото нещо, което Исус направил, било да вземе чашата с гроздовия сок, да изкаже благодарност и за нея и да я даде на учениците да отпият от нея. Това те трябвало да направят с мисълта, че виното символизира кръвта на Христос, с която Той изкупва човечеството и с която сключва един нов завет с тези, които я приемат и се възползват от осигуреното от Него спасение (Марко 14:23, 24). Да, виното трябва да е неферментирало. Това може да е само гроздов сок, защото само това вино е в състояние да изпълни значението си като символ и да представи точно очистващата кръв на Спасителя пролята за изкуплението на човечеството.

След това Христос насочил мисълта на всички към славното Божие царство. И там ще има едно отпразнуване на Господната вечеря, което ще е по-различно. В него лично ще участва и самият Исус (Марко 14:25).

Както разбираме, Господната вечеря не само наследява Пасхата, но възприема и част от менюто на този празник, което трябва да бъде стриктно съблюдавано. Но в празнуването на Господната вечеря бива преплетен и един друг обичай – Прощалната вечеря. В онова време в Ориента е имало обичай, когато някой отивал на дълъг път и е било възможно да не се види повече с близките си или пък заминавал на опасен път, при който е можело да загуби живота си и да не се върне повече, отиващият си е събирал роднините и приятелите си и е давал тържествена вечеря на прощаване. Освен другата храна, която се е намирала на вечерята, хлябът и гроздовият сок били задължителни. Заминаващият е разчупвал хляба и раздавал на всеки от гостите по едно парченце. Разбира се, при консумирането му хлябът се абсорбирал и превръщал в част от организма на консумиращия. Така всеки от присъстващите е отнасял със себе си по парченце от цялото, от хляба, който символизирал връзката и любовта между заминаващия и оставащите негови приятели. По този начин образно всеки взимал в себе си парченце от своя близък и приятел и от неговата любов. В този елемент на обичая не е трудно да се разпознае прощаването на Христос с Неговите ученици предвид “пътуването”, което Му предстояло (виж Йоан 14:1-4). Той искал частица от Него да остане във всеки от учениците Му и така да бъдат заедно.

Чашата с гроздовия сок при този обичай пък била символ на завет. Пиенето от една и съща чаша с гроздов сок означавало сключване на завет между пиещите. Затова когато Христос казал, че във виното трябва да се вижда Неговата кръв на Новия завет, това не било нещо напълно непознато за учениците Му. Разбира се, заветът, на който виното от Господната вечеря било символ, бил много по-възвишен от другите завети сключвани между хора. Христовият е направил възможно спасението на безброй хора.

Изобщо, едно такова хранене и пиене заедно означавало много. Ето как и този добре познат обичай бил преплетен в празнуването на Господната вечеря, но Христос му придал конкретно значение и го превърнал в практика, която трябвало да стане част от живота на църквата Му на земята. Това е, което можем да научим от доклада на евангелист Марко.

2. Докладът на Павел.

Стегнатото и ясно описание на Марко на празнуването на Господната вечеря разкрива, че неговите читатели не са имали някакви проблеми с разбирането на значението й или с практикуването й. Само петнайсетина години по-късно обаче картината е вече различна. И това го установяваме от доклада на апостол Павел.

1) Изчистване на теологията

Не може да е изненада, че великият теолог на Новия завет внася по-голяма светлина относно значението на Господната вечеря:

“Чашата, която биде благословена и която ние благославяме, не е ли това да имаме общение в Христовата кръв? Хлябът, който пречупваме, не е ли да имаме общение в Христовото тяло? Тъй като ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участваме” (1 Кор. 10:16, 17).

Разбирането на Павел, че чрез пиенето на виното и яденето на хляба вярващите имат “общение” с Христовите кръв и тяло, не е съвсем ново. Според Марко хлябът е символ на тялото на Исус, така че ядящите хляба неизбежно влизат в “общение” с Христовото тяло. Пък и значението на обичаите преплетени в празнуването на Господната вечеря съдържат тази идея. Но ето че в доклада на Павел я имаме вече ясно изразена и с думи. Участващите в този обряд изразяват вярата си в спасяващата сила на Господа, имат “общение” с Христовите тяло и кръв и трябва да имат съзнание за възвишеността му. Очевидно към него не може да се подхожда с безразличие и безотговорност. Освен това в практикуването му задължително трябва да се следва начина, по който Христос го е направил в началото. Разчупването на хляба, изказването на благодарност и молитва за благословение – всичко трябва да се прави по примера на Исус.

Ясно изразената теология на апостол Павел за Господната вечеря помага да се изяснят някои разминавания между църквите за значението на този обряд. Някои църкви отиват много далеч в разбирането си за естеството на “общението” с Христос при въпросното практикуване. Те смятат, че когато обрядът се извършва от специален служител и според делегираната му власт от определена църква, вярващият поглъща истинското тяло и кръв на Христос, с което изкуплението Му придобива специално значение. Принадлежността към определена църква и редовното участие в този обряд извършван от неин служител е път към спасението. Спасението задължително минава през точно това практикуване на обряда. Но това разбиране не отразява точно идеята на установеното от Христос. Хлябът и виното, които Спасителят държал в ръцете Си, не били Неговите истински тяло и кръв. Те не могат да бъдат нещо повече от символ. В този обряд няма нищо магическо или свръхестествено. Всъщност това разбиране представлява съществена част от отстъплението на Средновековната църква (прочети статията Мерзостта на запустението). Духовното присъствие на Исус на този обряд, с което Той насърчава събралите се да участват в тялото и кръвта Му, не трябва да се възприема като свръхестествено превръщане на хляба и виното в истинските тяло и кръв на Христос, при което Исус умира отново за греховете. Спасителят е умрял само веднъж за греховете на хората (Евр. 9:24-28). Само веднъж Неговото тяло е било наранено и само веднъж кръвта Му е била пролята. Жертвата Му не се повтаря буквално при всяко празнуване на Господната вечеря. Това разбиране изразява неверие в случилото се на кръста. То е изключително сериозно отклонение от теологията и практиката на Господната вечеря и дори злоупотреба с нея.

Сред протестантите, които търсят реформа в практикуването на Господната вечеря и връщането й към първоначалния образец, обрядът бива наричан “Господна вечеря” (1 Кор. 11:20), “Господна трапеза” (1 Кор. 10:21) или “разчупване/преломяване на хляба” (Деян. 20:7; 2:42). Понятието “Евхаристия” не е изключено, ако се има предвид, че зад него не се разбират средновековните схващания за обряда, а просто се посочват благодарствените му аспекти. С това уточнение българските изрази “Причастие” и “Светопричастна служба” също могат да се използват – при условие, че се има предвид здравата теология по въпроса.

Апостол Павел се спира и на друга страна в празнуването на Господната вечеря, която също може да бъде установена от доклада на Марко, но апостолът я изразява в думи. Участващите в Господната вечеря не просто имат “общение” с Христовите тяло и кръв. Те имат общение и помежду си. Поглъщайки парченцата хляб “всички в единия хляб участваме” (1 Кор. 10:17). Ние сме “мнозина”, но всъщност сме “един хляб, едно тяло”. Това превръща обряда не само в изразяване на специално отношение към Спасителя, но и към другите спасени в Неговата кръв, с които формираме едно общество. Отговорността ни не се свежда само до нагласите ни спрямо Христос, но и до тези спрямо членовете на църквата Му. Защото и спрямо тях можем да се провиним при практикуването на обряда.

Напълно е възможно да се участва в Господната вечеря с поддържането на някакъв компромис в морално и теологично отношение. При коринтските християни това било факт:

“Не можете да пиете Господната чаша и бесовската чаша, не можете да участвате в Господната трапеза и в бесовската трапеза” (1 Кор. 10:21).

Непоследователността в християнските обхода и верую формира сериозен проблем при участие в Господната вечеря. Тя може да намери израз и в някаква форма на отчуждаване от останалите вярващи. Точно в тази връзка продължава и докладът на апостол Павел.

2) Невъзможност да се яде Господната вечеря

Църквата в Коринт имала сериозен проблем:

“А като ви заръчвам следното, не ви похвалявам, защото се събирате не за по-добро, но за по-лошо. Защото, първо, слушам, че когато се събирате в църква, ставали разделения помежду ви (и отчасти вярвам това, защото е нужно да има и разцепление между вас, за да се яви, кои са одобрените помежду ви)” (1 Кор. 11:17-19).

Основният проблем предизвикал написването на Първото послание към коринтяните бил ужасното разделение в Коринтската църква. С много такт и вещина боговдъхновеният апостол се опитал да обясни на тези християни, че каквито и да са различията помежду им, те трябва да бъдат единни.

Разцепленията ставали, когато коринтските християни се събирали в църква. Тук е важно да се направи едно уточнение. Ранните християни се събирали по домовете си, в домашни църкви. Тяхната система на служене била центробежна – полаганите усилия били насочени навън, към погиващите, а не да се събират колкото се може повече хора на едно място. Събирали са се всички заедно само при особени случаи – идването на някой важен гост или апостол или празнуването на Господната вечеря. Понеже не са имали храмове, това ставало в някоя къща. Те не били малко на брой и затова къщата трябвало да бъде голяма. А такива обикновено били къщите на по-богатите християни. Така те се събирали в домовете на по-заможните, за да празнуват по-специални богослужения всички заедно. Джером Мърфи О’Конър описва историческата обстановка на коринтяните в книгата си “Павловият Коринт” така:

“При разкопки в Коринт била открита къща от времето на ап. Павел. Това е било жилище на заможен коринтянин. В такива къщи са се събирали църквите. Малката трапезария е побирала 9 души. Продължавала е с двор, който можел да събере около 30-40 човека.”

Богослужение в домашна обстановка. Сякаш не е възможно да се очакват някакви проблеми. Дали обаче било така?

“Прочее когато така се събирате заедно, не е възможно да ядете Господната вечеря” (ст. 20).

Павел бил категоричен, че когато вярващите се събирали заедно, не просто не можели да се покланят заедно, а не можели да вземат Господна вечеря. Защо?

“Защото на яденето всеки бърза да вземе своята вечеря преди другиго и така един остава гладен, а друг се напива. Що? Къщи ли нямате, гдето да ядете и пиете? Или презирате Божията църква и посрамяте тия, които нямат нищо? Що да ви кажа? Да ви похваля ли за това? Не ви похвалвам” (ст. 21, 22).

Събиранията на ранните християни започвали с т.нар. “Агапе вечери”. Апостол Юда ги нарича “дружелюбни гощавки” (Юда 12). Ученият Hulitt Gloer ни дава повече светлина за тези събирания:

“Това е общо братско ядене на църквата преди празника Господната вечеря. Празникът на любовта или ‘Агапе’ е важен пример на братство и поклонение в ранната църквата. Като конкретна изява на послушанието към Господната заповед да се обичаме един друг, той служи като практично изразяване на общението, което характеризира живота на църквата…

Павловото обсъждане на Господната вечеря (1 Кор. 11:17-34) също намеква за връзката между церемониалното действие и общото ядене…

Произходът на празника на любовта вероятно се намира в религиозните, приятелски вечери, които са обикновена практика сред евреите от I век…

Възможно е да се предположи, че Исус и учениците Му са образували точно такива приятелска група и че тези братски вечери на ранната църква, станали известни като ‘агапай’ или празници на любовта, са продължение на масата на приятелството, което характеризира живота им заедно и служи като конкретна изява на благодатта на Божието царство, обявено от Исус.

Последната вечер на Исус с учениците Му може да представлява един специфичен пример за такова приятелско ядене, предизвиквайки някого да проследи произхода на празниците на любовта директно до това събитие.”

И така, в Господната вечеря имаме не само наследник на Пасхата и преплитане с обичая на Прощалната вечеря, но също преплитане с вечерите “Агапе”. Всичко е започвало с едно такова братско събиране “Агапе”, което прераствало в обреда Господна вечеря, без, може би, да е имало някаква точно обособена разлика. Следователно, още от самото начало на трапезите е имало по-голямо количество храна. И точно тук се явява проблема. Нека да оставим отново Джером О’Конър да ни го разясни:

“Малката трапезария е побирала 9 души. Продължавала е с двор, който можел да събере около 30-40 човека. Домакинът е оставал в трапезарията с вътрешен кръг от приятели, докато другите са сядали навън в двора.

Това архитектурно разграничение е било последвано и от разлика в менюто. Римският обичай е изисквал да се сервират различен тип ястия в зависимост от социалното положение на гостите. Приятелите на домакина, хора от високо социално ниво, са разполагали с повече свободно време и са можели да идват по-рано и да се радват на по-голямо количество храна. Членовете на по-нисшите класи, специално робите, е трябвало първо да изпълнят своите задължения, преди да вземат участие в църковните събирания” (“Павловият Коринт”).

Значи издигнатите в обществото идвали рано и ядели повече. Но бедните, и особено робите, закъснявали – не защото били неточни, а поради многото работа, която имали. Така те идвали уморени и прегладнели. И си оставали гладни. Дори сигурно не са можели да вземат от символите на Христовото тяло и кръв. В крайна сметка истинската причина предизвикала негодуванието на апостола е презиране на определени хора и групи в църквата, в частност – бедните и робите.

Целият този исторически контекст е много важен, за да извлечем нужните уроци за нас. Обикновено ние не празнуваме вечери “Агапе”. Освен това раздаването на храната на Господната вечеря става много стриктно – хлябът и виното са точно разпределени, така че да има за всеки, без да е за сметка на друг. Ситуациите, при които желаещ да участва в обряда да не може поради недостиг, са сведени до изключителен минимум. Видът организация, който е въведен при празнуване на Господната вечеря в протестантските църкви, ни го гарантира. Но въпреки това проблемът на коринтските християни може да бъде и нашия. Подобно на тези ранни християни и ние можем да се провиним в презиране на някой друг, в питаене на горчиви чувства към някой. И с тази определено погрешна нагласа да посегнем към светите символи. Не е задължително този някой да е непременно беден, но със сигурност е някой, който не ни е симпатичен. Така ние се провиняваме в греха на коринтяните.

3) Неодобряване на презирането

Съвсем разбираемо, апостол Павел не бил готов да похвали коринтяните за това, което правили:

“…Що да ви кажа? Да ви похваля ли за това? Не ви похвалвам” (1 Кор. 11:22б).

Коя е причината за тази оценка?

“Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох, че Господ Исус през нощта, когато беше предаден, взе хляб и като благодари, разчупи и рече: Това е Моето тяло, което е [разчупено] за вас; туй правете за Мое възпоминание. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е Новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоминание” (ст. 23-25).

Павел казал, че “от Господа приех това”. Той не бил сред апостолите по време на учредяването на Господната вечеря. Но понеже също бил призован лично от Исус за апостол (макар и по-късно), трябвало да знае, какво се е случило. Затова Христос му го открил във видение. Така Павел можал да види, какво се било случило в нощта, когато “Господ Исус бе предаден”, като свидетел присъстващ на това събиране.

При коринтяните били презирани тези, които били ощетени, именно робите. Господната вечеря е обредът, при който си припомняме, че с Исус е било злоупотребено. Затова не трябва да се допуска презиране и горчиви чувства, към който и да било (виж Пр. 14:21). Това е равнозначно на прехвърляне на нашата ненавист върху Исус – все едно че Него мразим. А може ли да има нещо по-ужасно?

Апостол Павел дава още светлина относно Господната вечеря. Участието в хляба и виното е с цел “възпоменание”. Това е един спомен за случилото се в онази нощ, не само в Горницата, но и малко след това в Гетсимания, а след това – и на Голгота. Христос стигнал до най-големите дълбини на смирение, унижение и презрение. Дори умрял от най-унизителната смърт за спасението на всички ни:

“Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа…” (1 Кор. 11:26а).

Празнуването на Господната вечеря е и възвестяване на Христовата смърт. Възпоменание и възвестяване. За много съвременни вярващи участието в този обряд е равнозначно на подновяване на завета им сключен с Исус при кръщението. Спасителят наистина посочил определена връзка между кръщението и Господната вечеря (Йоан 13:10), но може би разбирането за подновяване на завета (което само по себе си съдържа идеята, че той е бил нарушен) не е най-точното. Празнуването на Господната вечеря ни кара да насочим мисълта си към смъртта на Христос, която ни е осигурила вечно спасение. Повече от разбираемо ще е желанието ни да възвестяваме тази смърт. Павел бил прав. А ако нещо може да бъде подновено при този обряд, това е обещанието ни за лоялност към Господа, не самият завет с Него сключен при кръщението.

3. Докладът на Лука.

Няколко години след написването на Първото послание към коринтяните възниква Евангелието от Лука. Лука е автор, който прави много обстойно изследване за книгите си (Лука 1:1-4). Тъй като е бил съработник на Павел, не е трудно да се заключи, че великият апостол е имал най-голямо влияние над него. В евангелието си Лука описва по-ясно това, което се било случило на Господната вечеря. То вероятно е било видяно от Павел във видение и предадено на Лука, така както апостолът го прави и на коринтяните. Как Лука описва Господната вечеря (извън разговора за предателя на Исус)?

“И като дойде часът, Той седна на трапезата, и апостолите с Него. И рече им: Твърде много съм желал да ям тази Пасха с вас преди да пострадам, защото ви казвам, че няма вече да я ям, докле се не изпълни в Божието царство. И като прие чаша, благодари и рече: Вземете това и разделете го помежду си, защото ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата, докато не дойде Божието царство. И взе хляб и като благодари, разчупи го, даде им и рече: Това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мое възпоминание. Така взе и чашата подир вечерята и рече: Тази чаша е Новият завет в Моята кръв, която за вас се пролива… Стана още и препирня помежду им, кой от тях се счита за по-голям” (Лука 22:14-20, 24).

Лука започва с темата, с която Марко приключва – копнежът на Христос по Господната вечеря в Божието царство, в която ще участва самият Той. Лука дава и някои детайли по въпроса пропуснати от Марко. Но има и нещо по-важно – той описва една препирня между апостолите. Те спорели, кой е по-големият (Лука 22:24). Исус разкрил един от най-великите Си уроци относно Божието царство, а Неговите ученици се карали. Отново се сблъскваме с проблема за презирането, гневните чувства и ненавистта. Това предизвикало поредното поучение на Христос относно смирението и служенето на другите (ст. 25-27).

Фактът, че Лука включва този момент в историята си, говори за една оформила се вече тенденция сред ранните християни да подхождат към Господната вечеря с неправилен дух и нагласи. Вместо смирение и покаяние, приемащите хляба и виното питаели в сърцата си съперничество и желание за първенствуване. Затова и Лука трябвало да вземе отношение и да изобличи случващото се.

Защо не трябва да се подхожда към Господната вечеря по този начин? Да се върнем към написаното от Павел:

“Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Кор. 11:26).

Възвестяването на смъртта на Христос, което се случва при празнуването на Господната вечеря, става “докато дойде Той”. Много са причините за завръщането на Исус, когато извоюваното изкупление на човечеството ще бъде окончателно реализирано. Едната от тях е освобождението на потиснатите, угнетените и презрените (Яков 5:1-9). Възможно е да не съм в такава социална прослойка, че да бъда презиран, но ако някой по друга причина ме презре, вече попадам под специалната закрила на Христос.

Тези думи на Павел разкриват новозаветния възглед за света. Те изразяват специфичното линеарно мислене на Библията – гледане напред към едно събитие (Второто пришествие), което ще промени настоящия свят, ще освободи презрените, потиснатите и онеправданите и ще възтържествува правдата. Животът не е, както е според гръцкото и източното мислене – един кръг, в който всичко се повтаря. Той е линия, както е според еврейското мислене – има лошо, но скоро ще дойде добро, което ще ликвидира завинаги лошото и ще се възцари вечна правда.

Така трябва и ние да гледаме – само напред, без да се връщаме в миналото и да си припомняме, кой какво ни е направил и казал. Трябва да гледаме напред, към Пришествието. Тогава ще се открият тайните работи и ще се въздаде на всеки според делата му. Нашата работа е да гледаме към Пришествието. Тогава ще бъдем окончателно освободени от вплитащия ни непрестанно грях. Тук можем да се скараме, разсърдим, дори разделим. Но Божията благодат ни помага да се съединим отново, да излекуваме раните си, да забравим всичко лошо. А вече при Пришествието ще бъдем освободени и от възможността, силата и изкушението да се презираме, караме и разделяме. Господната вечеря е правилният момент за овладяване на това мислене.

4. Необходимост от себеизпитване.

Ето защо е необходима една специална подготовка за участие в Господната вечеря. Апостол Павел продължава с разглеждането на проблема:

“Затова който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа” (1 Кор. 11:27).

Какво значи недостойно ядене на хляба и пиене на чашата?

“Но да изпитва човек себе си и така да яде от хляба и да пие от чашата, защото който яде и пие без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си” (ст. 28, 29).

Да вземеш от светите символи недостойно, означава да го направиш, без да си се изпитал. Себеизпитването винаги трябва да предшества участието в Господната вечеря. А какво точно трябва да изпитвам в себе си? Павел говори за опасността, някой да “яде и пие без да разпознае тяло” (ст. 29). Разбира се, контекстът говори за неразпознаване на тялото на Господа (ст. 27), но думата “тяло” в ст. 29 може да се отнася и за тялото, което църквата формира и с което участва в “единия хляб” (1 Кор. 10:17). Неразпознаването на църковното тяло може да се изразява в презиране брата, питаене на горчиви чувства към сестрата. Пък и целият контекст засяга този проблем. Така че себеизпитването, което апостолът препоръчва, не е просто търсене на конкретни действия, с които съм съгрешил през изминалото време. То е много повече. То е проверка на това, какви чувства и мисли владеят сърцето ми, и специално спрямо братята и сестрите ми. А това е нещо много важно. Ако се пренебрегне, може да се стигне до следното:

“Защото който яде и пие без да разпознае Господното тяло, той яде и пие осъждане на себе си” (1 Кор. 11:29).

С течение на времето вярващите са силно изкушени да пристъпват към Господната вечеря по навик, с пренебрегване на себеизпитването, с умове завладени от земни неща, със сърца обхванати от горчиви чувства спрямо други вярващи. А това ги вкарва в опасност. Светостта и значението на този обряд не са се изгубили през годините. Усетът за това не трябва да се губи и от вярващите. Защото участието в Господната вечеря с неподготвеност и неправилна нагласа може да доведе до “осъждане”, което има сериозни последици:

“По тая причина мнозина между вас са слаби и болнави, а доста и са починали” (ст. 30).

Макар и да звучи суеверно, посягането към хляба и виното с негативна нагласа към ближния може да донесе “осъждане”. И това осъждане може да се прояви във влошаване на физическото здраве. Разбира се, едно влошаване на здравето може да се случи по много причини – наследствено предразположение, недобри навици в храненето и начина на живот, контакт с някакъв заразоносител. Но има и още една – получено осъждане поради недостойно участие в Господната вечеря. Макар и да звучи страшно, това се явява като нещо много необходимо:

“Но ако разпознавахме сами себе си, не щяхме да бъдем съдени” (ст. 31).

Важно е да познаваме добре вътрешния ни човек. Ако това наистина ставаше, щяхме да бъдем много бдителни и винаги щяхме да вземаме мерки, за да не стигаме до там, че да си навличаме Божието осъждане. Но като че ли това не се прави. Обикновено различаваме злото, едва след като сме го извършили. Но дали това не означава, че за нас вече няма никаква милост? Дали вече не сме загубени?

“А когато биваме съдени от Господа, с това се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света” (ст. 32).

Едно такова осъждане от Бога в крайна сметка може да е за добро. Възможно е преди да не сме успели да се вгледаме достатъчно добре в себе си и да сме подходили така към Господната вечеря. Възможно е това да е донесло Божието осъждане върху физическото ни здраве. Но все още не е късно. Краят още не е дошъл. Имаме шанс да се поправим. Ако по безболезнения начин чрез едно добро и честно себеизпитване не сме познали, че не ходим във верния път, това може да стане по един по-болезнен начин. Но измерено с вечните стойности, това пак е добре. То е дори нищо. Защото имаме шанс да се оправим навреме.

Едно такова празнуване на Господната вечеря може да донесе удивителни благословения, процъфтяване на физическото и духовно здраве, сдобряване на врагове, просперитет на църквата. Трябва да следваме съвета на Павел:

“Затова, братя мои, когато се събирате да ядете, чакайте се един друг. Ако някой е гладен, нека яде у дома си, за да не бъде събирането ви за осъждане…” (ст. 33, 34а).

С други думи Павел казва: “Направете всичко необходимо този проблем да не се случва, когато празнувате Господната вечеря. Не презирай брата си, сестра си! От къщи настрой сърцето си така, че да вземеш Господна вечеря по достоен начин.”

5. Докладът на Йоан.

Последен засягащ обряда на Господната вечеря е апостол Йоан. Неговият доклад обаче е наистина странен:

“А преди празника на Пасхата, Исус, знаейки, че е настанал часът Му да премине от този свят към Отец, като беше възлюбил Своите, които бяха на света, до край ги възлюби. И когато беше готова вечерята (като вече дяволът беше внушил в сърцето на Юда Симонов Искариотски да Го предаде), като знаеше Исус, че Отец е предал всичко в ръцете Му и че от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята, сложи мантията Си, взе престилка и се препаса. После наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги изтрива с престилката, с която бе препасан. И тъй дохожда при Симон Петър. Той Му казва: Господи, Ти ли ще ми умиеш нозете? Исус в отговор му рече: Това, което Аз правя, ти сега не знаеш, но отпосле ще разбереш. Петър Му каза: Ти няма да умиеш моите нозе до века. Исус му отговори: Ако не те умия, нямаш дял с Мен. Симон Петър Му казва: Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата. Исус му казва: Който се е окъпал, няма нужда да умие друго освен нозете си, но е цял чист; и вие сте чисти, но не всички. Защото Той знаеше онзи, който щеше да Го предаде; затова и рече: Не всички сте чисти. А като уми нозете им и си взе мантията, седна пак и рече им: Знаете ли какво ви сторих? Вие Ме наричате Учител и Господ. И добре казвате, защото съм такъв. И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни един на друг да си миете нозете. Защото ви дадох пример да правите и вие както Аз направих на вас. Истина, истина ви казвам, слугата не е по-горен от господаря си, нито пратеникът е по-горен от онзи, който го е изпратил. Като знаете това, блажени сте, ако го изпълнявате” (Йоан 13:1-17).

Описвайки момента на празнуването на Господната вечеря Йоан разказва история, която никой от другите евангелисти не разказва и в същото време не повтаря нищо от това, което другите казват, поне не по техния начин. Явно в края на I-ви век, когато той пише евангелието си, не е имало какво повече да се добави по отношение на обряда свързан с раздаването на хляба и виното. Дори евангелист Матей, който пише книгата си приблизително по същото време като Лука, не предава доклад много по-различен от този на Марко (виж Матей 26:17-30). Защо обаче Йоан представя една съвсем различна история, при която Исус умива нозете на учениците Си, с което и постановява една служба на умиване на нозете, която трябва да предшества приемането на хляба и виното (Йоан 13:15-17)?

Един от основните принципи във възникването на библейския текст е, че по въпроси, по които няма проблеми, не се говори. Библейският текст съществува, за да задоволява определени нужди (виж Ефес. 4:29; Кол. 4:6). И това трябва да се има предвид в тълкуването. Това, че Марко, Павел, Лука и Матей не споменават нищо за случая, в който Христос умил нозете на учениците Си, означава, че по тяхно време не е имало проблем с умиването на нозете. Всички са го правили и евангелистите и апостолът не са виждали нужда да казват нещо в тази връзка. Йоан обаче живее в края на I-ви век и пише на второ и трето поколение християни от езически произход (еврейският корен в църквата вече е започнал да се изгубва). Тази служба на умиване на нозете сигурно вече била започнала да изглежда непривлекателна и ненужна. Много вярващи просто са били престанали да я практикуват. А тя била важна. Още от времето, когато Павел написал Първото послание към коринтяните, се виждало, че християните са склонни да участват в Господната вечеря неподготвени, поддържащи неподходящ дух и нагласи, имало първенствуване, нежелание за служене, презиране на братя и сестри в църквата. По времето на Йоан този проблем бил станал още по-сериозен. А когато системно подхождаш към Господната вечеря по такъв начин, е само въпрос на време службата за измиване на нозете да стане непривлекателна и ненужна. Така че апостол Йоан трябвало да се изправи и да напомни на всички, че към хляба и виното, символите на Христовите тяло и кръв, трябва да се подхожда с правилната нагласа, за която службата за измиване на нозете допринася много. Наистина в това е нейния смисъл. Христос бил между учениците Си като такъв, “който слугува” (Лука 22:27). Той бил готов да стигне до най-големите низини на смирението и унижението, да стане слуга и да измие прашните нозе на учениците Си. Духът на първенствуване, който владял бавно учещите Му се ученици, бил прекалено силен (ст. 24). Спасителят трябвало да отклони вниманието им от суетните им желания и да го насочи към възвишеното. Макар и временно, успял, но за да го постигне, трябвало да направи нещо драстично – да вземе ролята на слуга и да умие нозете им, дори нозете на предателя Си (Йоан 13:4, 5). Учениците трябвало да разберат, че имат нужда да бъдат умити (ст. 8-10) и че това може да го направи само Христос.

Макар и Йоан да не описал специално взимането на хляба и виното, е повече от ясно, че умиването на нозете на учениците се е случило по време на Господната вечеря и че тази служба принадлежи към обряда (виж Йоан 13:21, 22). Излишно е да казваме, колко полезно е тази служба наистина да бъде извършвана преди взимането на хляба и виното. Средата на служене, която тя осигурява, е подходящият контекст за откъсване от себичното и за обединяване на сърцата на вярващите в любов, спомага за искрено себеизпитване, покаяние, прощение и очистване, за да се посегне към хляба и виното с правилната нагласа. Затова е съвсем основателно да приемем, че службата за измиването на нозете заедно с тази на раздаването на хляба и виното съставляват обряда Господна вечеря. Всички влезли в заветна връзка с Христос са призовани да участват в нея (Йоан 13:15-17) и така да изразяват желанието си да служат на другите вярващи, както и да позволяват и на тях да им бъде послужено.

Нужно е да се отбележи и това, че позицията на Господната вечеря като един вид наследник на Пасхата в Новия завет, не означава, че тя трябва да се празнува само веднъж годишно, както се е празнувала Пасхата. Поне не така са го разбирали ранните християни (Деян. 2:46, 47). Писанието не изисква празнуването на Господната вечеря да се съобразява с годишния цикъл на Израйлевите празници. Това може да става по-често и е дори препоръчително да става по-често.

Службите за умиването на нозете и на раздаването на хляба и виното съставляват обряда на Господната вечеря. Чрез него символично се взима участие в Христовите тяло и кръв, възпоменава се и се възвестява смъртта на Спасителя, докато Той се завърне. Участието в обряда трябва да е достойно, което изисква подготовка и себеизпитване, за да не се посяга към хляба и виното с горчиви чувства към някого.

Оставете коментар
Моля, имайте предвид, че ще бъдат публикувани само коментари написани на кирилица! Поради защитата на сайта от спам коментарите се публикуват с известно закъснение. Благодарим ви за разбирането!
Всички полета са задължителни. За повече информация относно правенето на коментари прочетете Условия за ползване.