Вечно наказание или вечно наказване

Начало/Други доктринални и библейски въпроси/Вечно наказание или вечно наказване

Горящ огънДа установиш, че нещо изключително важно, в което си вярвал, не е истина, е шокиращо, дори травмиращо преживяване. И тъй като никой не обича болката, дали това не е достатъчна причина да предпочетем да останем с погрешното си разбиране? Или въпреки всичко е по-добре да приемем истината, макар и да е болезнена?

За някои се оказва наистина трудно да се съгласят с библейското учение за човешкото естество, смъртта и изхода от нея, защото то е много различно от популярното разбиране, че всички притежаваме безсмъртни души, които се отделят от тялото при смъртта му. В съпротивата си срещу него обаче тези хора пропускат факта, че Писанието не ограбва от мечтата за изход от смъртта. Напротив. Чрез учението за възкресението на тялото то всажда в сърцето истинската надежда за победа над смъртта.

Но въпреки това има последователи на Христос, които се притесняват да се разделят с вярата си в безсмъртието на душата. Като се има предвид, колко дълбоки корени е пуснало въпросното учение в човешките разбирания, това сигурно не трябва да ни учудва. Но в изследването ни на тази тема неизбежно стигаме и до други, чувствителни за тези хора, въпроси. С риск да нараним нечии чувства се налага да задълбаем по-надълбоко и да преценим чрез Библията истинността на някои широко разпространени вярвания.

Популярното сред християните разбиране за смъртта е, че след като умрат, душите на праведните отиват при Бога в рая, за да заживеят с Него вечно, а на неправедните – в ада (или пъкъла), за да бъдат цяла вечност наказвани за греховете си. И въпреки, че има различни вариации, като според някои дори душите на праведните прекарват известно време в мъки докато се очистят в чистилището, като цяло това е идеята – след смъртта си добрите получават вечен живот с Бога, а лошите – вечно наказване и мъки.

В анализа ни на въпросите за човешкото естество, смъртта и изхода от нея в статиите Естеството на човека – I, Смърт и възкресение, Две възкресения и Безсмъртието на душата установихме, че човекът е холистично същество и в него не съществуват душа или дух, които, като съзнателна същност, да се отделят при смъртта. Единственият начин да оживее някой, който е мъртъв, е да бъде възкресен в тяло. В такъв случай не е никак трудно да заключим, че няма как популярното разбиране за рая и пъкъла да е вярно. Но тъй като е широко разпространено и дори се посочват библейски стихове, чрез които се прави опит то да се докаже, ще трябва да го разгледаме обстойно.

И така, има ли според Библията вечно горящ пъкъл, в който душите на неправедните отиват на вечни мъки след смъртта им? Каква според Свещеното писание е съдбата на отхвърлилите спасението чрез Христос? Кога точно верните на Бога получават наградата на вечния живот?

1. Ад.

Когато чуем думата “ад”, асоциацията, която се поражда в ума ни, е само една – място, където грешниците биват измъчвани с огън през цялата вечност. Библията наистина говори за ада, но дали картината, която описва за него, е такава?

Думата “ад” е превод на гръцката дума “хадес”, която се споменава 10 пъти в Новия завет. В Мала Азия тази дума често се е срещала върху надгробните камъни. Така близките на покойника са посочвали, че умрелият почива в гроба. Няма как те да са искали да отбележат, че любимият им в момента се пържи в ада. Никой не прави това. Те са подчертавали, че той или тя почиват в този гроб. И наистина, думата “хадес” означава именно това – гроб. Ето как я е разбирал новозаветният автор Лука:

“Защото няма да оставиш душата ми в ада (“хадес”), нито ще допуснеш Твоят Светият да види изтление… Той предвиждаше това, говори за възкресението на Христос, че нито Той беше оставен в ада (“хадес”), нито плътта Му видя изтление” (Деян. 2:27, 31).

Очевидно адът е място, в което покойникът бива полаган и където след това плътта му изгнива. Това не може да е нищо по-различно от гроба. Много трудно можем да свържем тази картина с място, където душите на умрелите се мъчат в огън.

Нещо повече. Тук се казва, че самият Христос е бил в ада. При Него обаче изобщо не се стигнало да изгниването на плътта Му, защото Той бил възкресен. Като оставим настрана това изключение трябва да приемем ада просто като друга дума, с която изразяваме идеята за гроба, в който полагаме тялото на покойника и то изгнива.

От голяма помощ би било да отбележим, че гръцката дума “хадес” е еквивалента на еврейската “шеол”, която се среща 66 пъти в Стария завет. Тя също се отнася за мястото, където мъртвите биват полагани. Не става дума само за неправедните мъртви, а за всички:

“И всичките му синове, и всичките му дъщери станаха, за да го утешават, но той не искаше да се утеши, защото казваше: С жалеене ще сляза при сина си в гроба (“шеол”). И баща му го оплакваше” (Бит. 37:35).

След като му било казано, че синът му Йосиф е убит, патриархът Яков бил толкова покрусен, че смятал, че скръбта му ще го вкара в “шеол”, в “ада”, където вече бил синът му. Той вярвал, че щом като Йосиф е мъртъв, значи вече е в “шеол”/”ада” и след като и самият той умре, и той ще отиде там.

Значи дори хора, които са вярвали в истинския Бог и са имали надеждата на вечния живот, са приемали, че при смъртта си ще отидат в ада. И в това няма нищо учудващо, защото адът не е място на мъчение с огън, а просто гроба, в който вярващият в живия Бог бива положен; гробът, където тялото му изгнива и където “очаква” възкресението на тялото си при Пришествието на Христос.

Наистина, “шеол”/”адът” е мястото, където и праведни, и неправедни отиват при смъртта си:

“Всичко, що намери ръката ти да прави според силата ти, направи го, защото няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба (“шеол”), гдето отиваш” (Екл. 9:10).

“Шеол”/”адът” е място, където няма никаква мисъл, никаква активност, никакво знание. Следователно това не може да е място, където неправедните страдат от наказание с огън. Това дори не е място, което е определено само за неправедните. Там отиват всички (Пс. 89:48).

Когато става дума за ада, би било добре да се освободим от асоциацията с вечно горящия огън, в който грешниците биват измъчвани. За ада трябва да мислим като за гроб. Всеки път, когато видим гробище, ние всъщност виждаме ада. Там се намират и праведни, и неправедни. Разликата в съдбите им се появява едва при възкресението, когато всички ще излязат от ада (гробовете си).

2. Пъкъл.

“Пъкъл” е друга дума, с която популярното разбиране обозначава онова място, където душите на грешниците отиват след смъртта им, за да бъдат измъчвани цяла вечност. В защита на учението за вечно горящия пъкъл често се предлага аргумента, че самият Христос е учел за наличието на пъкъл, в който хората могат да бъдат хвърлени. Това, разбира се, е съвсем вярно. Нека обаче да видим, какво точно е учел Исус по този въпрос:

“Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият. Но по-скоро бойте се от Онзи, Който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла” (Матей 10:28).

“Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и хвърли го, защото по-добре е за теб да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъла. И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и хвърли я, защото по-добре е за теб да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да отиде в пъкъла” (Матей 5:29, 30).

“И ако те съблазни окото, извади го и хвърли го. По-добре е за теб да влезеш в живота с едно око, отколкото да имаш две очи и да бъдеш хвърлен в огнения пъкъл” (Матей 18:9).

Тук Исус наистина говори за пъкъла и то за огнен пъкъл, в който отричащият се от Бога или обичащият греха може да бъде хвърлен. Това, което прави впечатление обаче е, че този пъкъл не се обитава от душите на умрелите неправедни. Бог погубва в него човека в неговото тяло. Така че не може да става дума за място, в което душите на неправедните отиват веднага след смъртта. Щом като е свързано с наказание, което някои хора изтърпяват в телата си, значи това трябва да се отнася за времето, когато неправедните ще бъдат възкресени в тяло, за да получат своята съдба (Йоан 5:28, 29; Откр. 20:13-15). А това е едно бъдещо събитие. Тук Исус не говори за реалност от Неговото време или пък съществуваща в момента, а за една бъдеща от наша гледна точка реалност, която ще се случи след Неговото пришествие (виж Матей 13:40-42, 49, 50).

Ще придобием по-добра представа за това, което говори Исус, ако проучим думата, която тук е използвана да опише мястото на наказанието и която е преведена като “пъкъл”. Това е думата “геена”, която се използва 12 пъти в Новия завет. “Геена” е гръцката форма на “ге хином”, “долината на Хином”/”долината на Еном”, която се намирала южно от Ерусалим. Там израилтяните провеждали езическия обряд на изгаряне на деца пред бог Молох (2 Лет. 28:3; 33:1, 6; Ерем. 7:31). Тя била позната също и като долината на клането, където били погребвани мъртвите тела на убитите израилтяни, а когато нямало повече място, непогребаните трупове ставали храна на птиците (Ерем. 7:32, 33; 19:6). На нея се гледало като на място на осъждане на нечестивите, място на отвращение, наказание и срам. Равинската традиция след времето на Еремия го нарича място за изгаряне на смет и мъртви тела.

Това е думата, която е използвана при предаването на същото Христово поучение на други места в Новия завет или при докладването на други подобни поучения на Исус – Лука 12:5; Матей 5:22; 23:15, 33. Христос използвал тази позната на евреите картина, за да опише крайната участ на неправедните и унищожаващия огън на последния съд. Тази участ обаче не може да се осъществи преди Пришествието Му. Както вече сме разглеждали в статията Две възкресения, именно Неговото завръщане отключва събитията, които ще доведат до възкресяването на неправедните и осъществяването на тяхното наказание. Така че пъкълът лежи в бъдещето, той не съществува в момента.

Тъй като понятието “пъкъл” (или “геена”) се асоциира с огън и със сигурност касае едно бъдещо от наша гледна точка събитие случващо се след Второто пришествие и тъй като определено има отношение към Съда, то най-добре може да бъде разбрано в контекста на Откр. 20 гл. Там се описва огненото езеро, в което биват хвърлени и унищожени всички, които са участвали във второто възкресение – възкресението на неправедните (прочети статията Две възкресения). Това е пъкълът, за който Исус ни предупреждава.

Дали обаче той протича вечно? Дали след Второто пришествие Господ ще запали един вечно горящ пъкъл, който никога няма да загасне и ще бъде място за непрестанно страдание на неправедните?

3. Вечен огън и вечно наказание.

Сега вече достигаме до един по-сложен въпрос и до малко по-трудни за тълкуване библейски текстове. Какво трябва да означават онези стихове, които говорят за вечен огън и вечно наказание на грешниците? Не трябва ли да приемем, че според тях пъкълът е вечен и в него неправедните ще бъдат наказвани безкрайно?

Ето някои от тези текстове:

“Ако те съблазни ръката ти или ногата ти, отсечи я и хвърли я. По-добре е за теб да влезеш в живота куц или недъгав, отколкото с две ръце или с две нозе да бъдеш хвърлен във вечния (гр. “айониос”) огън” (Матей 18:8).

“Тогава ще рече и на тия, които са от лявата Му страна: Идете си от Мен, вие проклети, във вечния (“айониос”) огън, приготвен за дявола и за неговите ангели… И тия ще отидат във вечно (“айониос”) наказание, а праведните във вечен (“айониос”) живот” (Матей 25:41, 46).

За разбирането на тези текстове познаването на оригиналния език е от голяма полза. Гръцката дума “айониос”, която е преведена тук с “вечен”, е с по-широко значение, отколкото сигурно предполагаме. Всъщност това е относителна дума и значението й се определя от думата, към която се отнася. Тя може да опише нещо или някой съществуващи без начало и без край. Например когато бива използвана във връзка с Бога (Римл. 16:26), тя означава “неограничено съществуване”, защото Бог е безсмъртен (1 Тим. 1:17). Може да опише и нещо или някой, които имат начало, но нямат край. При използването й относно вечният живот на спасените (Йоан 3:16; 5:24), тя означава точно това, защото този живот има начало, но няма да има край (1 Йоан 3:14; 5:13; Откр. 21:3, 4), тъй като спасените получават безсмъртие при възкресението си (1 Кор. 15:51-55).

“Айониос” обаче може да се използва и относно нещо, което има начало и край. Например за смъртни човешки същества. Връщането на роба при господаря му и оставането му при него е наречено “завинаги”/”айониос” (Филимон 15), но се подразбира, че това ще продължи най-много, докато единият от двамата умре. А това ще се случи, защото всички хора умират (Римл. 5:12). В случаи като този “айониос” се използва в смисъла на “известно време”, “докато човек живее” или “докато предметите съществуват”.

Щом като продължителността на “айониос” се определя от природата на лицето или нещата, които описва, най-точното дефиниране на значението на “айониос” е “траещ за известен период, до последна възможност”.

Тъй като в един текст на Новия завет срещаме думата “айониос” във връзка с огън и горене, това е много добра възможност да си изясним, какво представлява вечния огън, за който говори Христос:

“Както и Содом, Гомор и околните им градове, които, подобно на тях, се предадоха на блудство и изпадваха в противоестествени пороци, са поставени за пример като носят наказанието на вечния (“айониос”) огън” (Юда 7).

Апостол Юда говори за унищожението на Содом и Гомор, предизвикано от нечестието на жителите им. Според него тези градове “носят наказанието на вечния огън”. Апостол Петър също говори за тях, но казва, че са превърнати в пепел (2 Петр. 2:6), което трябва да означава, че този вечен огън е угаснал. Логичното заключение е, че “вечният огън” може да изгасне. Това не е огън, който гори непрекъснато през вековете на вечността, а огън, който гори, докато изпълни предназначението си, докато не остане нищо за горене и после угасва. Важни са резултатите от него, те са вечните. Както Юда, така и Петър обръщат внимание на последиците от този огън – той служи като пример за това, каква ще е съдбата на тези, които се отдават на нечестие и постоянстват в греха. И този огън наистина е изпълнил предназначението си, защото и до днес съдбата на Содом и Гомор служи за предупреждение срещу греха. Това е резултатът на вечния огън, с който са били унищожени.

По същия начин трябва да разбираме и по-горе цитираните думи на Исус. Апостол Павел изяснява, че Христовите неприятели ще бъдат сполетени от вечна погибел:

“А на вас, оскърбените, да даде утеха (както и на нас), когато се яви Господ Исус от небето със Своите силни ангели, в пламенен огън да даде възмездие на ония, които не познават Бога и на ония, които не се покоряват на благовестието на нашия Господ Исус. Такива ще приемат за наказание вечна (“айониос”) погибел от присъствието на Господа и от славното явление на Неговата сила” (2 Сол. 1:7-9).

Приемането за наказание “вечна погибел” означава, че непокаяните ще бъдат погубени завинаги. Няма да има възможност да бъдат възкресени. Унищожението им ще е перманентно. Това ще стане, след като те бъдат хвърлени във “вечния огън” според думите на Христос. След като изгорят напълно, огънят ще угасне, те никога повече няма да бъдат възвърнати към живот, а наказанието им ще има вечни последици. Завинаги ще се помни, каква е съдбата на тези, които се бунтуват срещу Бога. Защото тези хора са били унищожени във “вечния огън” и са приели за наказание “вечна погибел”.

Друга особеност на този огън е, че не подлежи на контрол от страна на човека или друго творение. Той не може да бъде загасен, докато не свърши работата си. Точно това е идеята на друга версия на поучението на Христос за пъкъла:

“И ако те съблазни ръката ти, отсечи я. По-добре е за теб да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън, [дето ‘червеят им не умира, и огънят не угасва’]. И ако ногата ти те съблазни, отсечи я. По-добре е за теб да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла, [дето ‘червеят им не умира и огънят не угасва’]. И ако окото ти те съблазни, извади го. По-добре е за теб да влезеш в Божието царство с едно око, отколкото да имаш двете си очи и да бъдеш хвърлен в пъкъла, дето ‘червеят им не умира, и огънят не угасва'” (Марко 9:43-48).

Естествено, че пъкълът не може да бъде място, където освен че има непрестанно гниене и изяждане от червеи, гори и “неугасим огън”. Това са две несъвместими условия. С изразите “неугасим огън” (виж и Матей 3:12) и “огънят не угасва” не се има предвид, че този огън няма никога да угасне, а че не подлежи на загасяне. Нито човешките умения, нито свръх силата на Сатана ще успее да потуши пламъците му (виж Исая 47:14). Той ще гори, докато нечестивите не изгорят напълно. След това ще угасне.

Следователно, когато в Библията се говори за “вечен огън”, в който неправедните биват хвърлени, тя няма предвид някакво място в недрата на земята или в някой отдалечен край на Всемира, където грешните биват измъчвани цяла вечност. С този израз тя акцентира на необратимостта на резултатите от наказанието. Ударението е върху тяхната неизменност, а не върху безкрайно продължаващия процес. Огънят е наречен “айониос” (“вечен”), а не животът хвърлен в него. Точно затова Исус не казва, че това е “вечно наказване”, а “вечно наказание” (Матей 25:46). Много е важно това да бъде подчертано. Учението за измъчваните в пъкъла грешници през цялата вечност съдържа идеята за вечно наказване. Библията обаче учи за вечно наказание на неправедните, което се изразява в пълното им унищожаване, необратимостта на това пълно унищожаване и резултатите от него, които ще се прострат през цялата вечност. Не процесът на наказването е вечен, а резултатите от него. Когато Библията говори за “вечно изкупление” (Евр. 9:12), тя няма предвид един вечен процес на изкупване, а вечните резултати на извършеното чрез Христос изкупление. Също така когато говори за “вечен съд” (Евр. 6:2), тя не учи за провеждането на съд през цялата вечност, а за вечните резултати на този съд, който ще се проведе в определено време. По същия начин и когато говори за “вечно наказание”, Писанието има предвид неговите вечни резултати, а не процеса на наказването. Смъртта, от която нечестивите ще умрат, ще бъде окончателна и вечна.

Старият завет разглежда концепцията за “вечно” и “завинаги” по абсолютно същия начин. Ето как пророк Еремия описва съдбата на Ерусалим, ако жителите му продължат с оскверняването на съботата:

“Но ако не Ме послушате да освещавате съботния ден и да не носите товар, нито да влизате с такъв през ерусалимските порти в съботен ден, тогава ще запаля огън в портите му, който ще пояде ерусалимските палати и няма да угасне” (Ерем. 17:27).

Съвременниците на Еремия обърнали гръб на предупреждението му, продължили с оскверняването на съботата и Ерусалим наистина бил превзет от вражеска армия и портите и палатите му наистина били подпалени. Но щом като се казва, че запаленият там огън “няма да угасне”, дали това не означава, че те все още трябва да горят? Естествено, че не. На друго място в Стария завет се дава доклада за случилото се с Ерусалим:

“И изгориха Божия дом, и събориха стената на Ерусалим, и всичките му палати изгориха с огън, и всичките му скъпоценни вещи унищожиха” (2 Лет. 36:19).

Според този текст храмът и палатите на Ерусалим са били изгорени. Но този огън не продължава все още да гори. Идеята е, че при запалването му той не е бил подложен на потушаване, така че например част от портите или сградите да оцелее. Той е унищожил в пламъците си този материал и след това е угаснал. И за това събитие вече се говори в минало време. Огънят унищожил Ерусалим е неугасим и вечен, което значи, че той угаснал с изгарянето на материала, но последиците му се простират напред във времето. И днес ние знаем, каква ще е крайната съдба на един град или народ, който осквернява съботния ден.

Тъй като гръцките думи в Новия завет често имат за цел да преведат еврейски понятия от Стария, нека да проверим, как Стария завет използва думите “вечен” и “завинаги”.

Уреждайки отношенията между господар и слуга Мойсей дал нареждането слугата да не бъде задържан да работи повече от шест години, след което трябвало да бъде пуснат (Изх. 21:1-4). Ако обаче след тези шест години слугата пожелаел да остане да работи за господаря си, трябвало да се направи следното:

“Но ако робът изрично каже: Обичам господаря си, жена си и чадата си; не желая да изляза свободен, тогава господарят му ще го заведе пред съдиите и като го приведе при вратата или при стълба на вратата, господарят му ще му промуши ухото с шило; и той ще му бъде роб завинаги” (Изх. 21:5, 6).

Ако слугата изрично заявявал, че не иска да напусне господаря си, се преминавало през една процедура, след което той оставал при него “завинаги”. Колко дълго е това “завинаги”? Естествено, докато единият от двамата умре. Това може да са само няколко месеца или няколко години, но със сигурност не е цяла вечност.

След като сирийският военачалник Нееман бил излекуван от проказа, той поискал да изрази благодарността си към Елисей чрез даването на голям дар. Пророкът отказал, но слугата му Гиезий се полакомил и го взел. Отгоре на всичко излъгал господаря си. Затова трябвало да се сблъска с последиците на недостойното си поведение. Елисей му казал:

“Затова Неемановата проказа ще се залепи за теб и за рода ти до века. И той излезе от присъствието му прокажен, бял като сняг” (4 Царе 5:27).

Дали Гиезий е все още прокажен? Естествено, че не. Тук най-разумният превод на израза “до века” е “докато Гиезий умре”.

Както виждаме, тези текстове позволяват сами да заключим, какво трябва да е значението на изразите “завинаги” и “до века”. Други пък направо ни го дават.

Пророк Йона се молел горещо от вътрешността на рибата, която го погълнала:

“В скръбта си извиках към Господа и Той ме послуша. Из вътрешността на преизподнята извиках и Ти чу гласа ми… Слязох до дъното на планините, земните лостове ме затвориха завинаги. Но пак, Ти, Господи Боже мой, си избавил живота ми из рова” (Йона 2:2, 6).

Как би могъл Йона да твърди, че е затворен завинаги и в същото време да хвали Бога, че го е избавил, което съвсем естествено трябва да се изразява в прекъсването на затворничеството му? Явно “завинаги” е времето, което Йона е прекарал във вътрешността на рибата. Колко е било това време? Според самата книга на Йона, това са били “три дни и три нощи” (Йона 1:17). Христос потвърдил истинността на този разказ (Матей 12:40). Ето как нищожно краткия период от три дни бива определен като вечност. При ужасните условия на рибешката вътрешност тези три дни сигурно са се сторили на Йона като цяла вечност и все пак те си остават изключително кратък период от време. И това е определено като “завинаги”.

Друго подобно изясняване на концепцията “завинаги” имаме при случая с детето Самуил:

“Но Анна не отиде, защото рече на мъжа си: Не ща да отида, докато не се отбие детето. Тогава ще го занеса, за да се яви пред Господа и да живее там завинаги… Затова и аз го дадох на Господа. През всичките дни на живота си ще бъде посветен на Господа. И той се поклони там на Господа” (1 Царе 1:22, 28).

Изключително ясна картина. Когато Самуил стане на определена възраст, неговата майка Анна ще го занесе в светилището и ще го остави да живее там “завинаги”. Колко е това завинаги? Самата Анна го уточнява – през всичките дни на неговия живот.

Старият и Новият завети използват 57 пъти думите “вечно” и “завинаги” като относителни във връзка с нещо, което вече е приключило. С други думи, библейските понятия “вечно” и “завинаги” не означават всеки път “безкрайно”. Продължителността на дадения период варира, но стига до някакъв край. Всъщност дори и ние в нашия език имаме подобно виждане за тези думи. Ние казваме: “Ще те обичам винаги”, но имаме предвид, че ще обичаме, докато сме живи. Може да кажем: “Тук съм живял винаги”, но имаме предвид периода от раждането ни до момента на говоренето. А това могат да са само 20 години. Така че би трябвало да сме в състояние да разберем без особени проблеми казаното в Библията за вечния огън и вечното наказание. Просто не бива да забравяме за относителността на използваните думи и на какво точно те акцентират.

4. Мъчени до вечни векове.

Новият завет съдържа наистина силни изрази по отношение наказанието на нечестивите. И макар вече да разбрахме, какво се има предвид под “вечен огън” и “вечно наказание”, като че ли някои от използваните изрази наистина загатват за вечна продължителност на наказването на грешниците:

“И дяволът, който ги мамеше, биде хвърлен в огненото жупелно езеро, гдето са и звярът и лъжепророкът; и ще бъдат мъчени денем и нощем до вечни векове” (Откр. 20:10).

“И втори път рекоха: Алилуя! И димът й се издига до вечни векове” (Откр. 19:3).

“И друг, трети ангел вървеше подир тях и казваше със силен глас: Ако някой се поклони на звяра и на неговия образ и приеме белег на челото си или на ръката си, той ще и да пие от виното на Божия гняв, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му. И ще бъде мъчен с огън и жупел пред светите ангели и пред Агнето. И димът от тяхното мъчение ще се издига до вечни векове. И ония, които се покланят на звяра и образа му, не ще имат отдих ни денем, нито нощем, нито кой да е, който приема белега на името му” (Откр. 14:9-11).

Тук ни се казва, че дяволът, звярът, лъжепророкът, както и всички, които се покланят на звяра и носят неговия белег, ще трябва да изтърпят Божия гняв като бъдат хвърлени в огненото жупелно езеро. Там ще бъдат мъчени денем и нощем до вечни векове пред очите на ангелите и Христос. Димът предизвикан от това огнено мъчение също ще се издига до вечни векове. Не е ли това прекалено ясна картина на един вечно горящ пъкъл?

Макар при прочитането на този текст на нашия език да оставаме с такова впечатление, ако имаме предвид гръцката дума, която е използвана в израза “до вечни векове”, няма да стигнем до такъв извод. Тук в превод на израза “вечни векове” е използвана думата “айон”, която, както сами можем да се досетим, е производна на “айониос”, която разгледахме по-горе, близка по значение и носи същите характеристики.

Идеята е, че непокаяните ще бъдат хвърлени в огненото жупелно езеро и ще останат там, докато не изгорят. Това ще е много мъчително изживяване. Те няма да имат отдих “ни денем, нито нощем”, което не само означава, че става дума за дни и нощи, а не за цяла вечност, но означава и че в наказанието няма да има прекъсвания или възможност наказваните да излязат от него. При налагането на наказание или мъчение от хора, винаги има някакъв момент на прекъсване или почивка, най-малкото поради ограничеността на мъчителите. Идеята на библейските изрази е, че изгарянето на бунтуващите се срещу Бога няма да бъде прекъсвано от нищо, докато не приключи окончателно.

Всъщност това може лесно да бъде разбрано, след като установим, на кои старозаветни текстове стъпват цитираните по-горе от Откровението (защото почти винаги Откровението заимства от Стария завет). Безспорно Откр. 14:11 заимства от Исая 34:8-10. Ако разберем идеята на старозаветния пророк, ще разберем идеята и на новозаветния:

“Защото е ден на възмездие от Господа, година на въздаяния по сионовото състезание. Потоците на Едом ще се превърнат в смола и пръстта му в сяра, и земята му ще стане пламтяща смола. Няма да угасне ни нощем, ни денем, димът й ще се издигне непрестанно. Из род в род ще остане опустошена. Никой не ще мине през нея до века” (Исая 34:8-10).

Както виждаме, тук се използва много силен език, за да се опише възмездието, което Бог ще отдаде на Едом. След като той бъде подпален, няма да угасне никога и димът на този огън ще се издига непрестанно. Дори не е нужно да питаме, дали тази територия продължава да гори в момента, защото всички знаем отговора. Нещо повече. Самият текст казва, че земята на Едом “ще остане опустошена, никой не ще мине през нея до века”. Очевидно тук се описват последиците от този огън – огънят е угаснал и земята е опустошена. Няма желаещи да минат през нея, не защото там непрекъснато гори огън, а защото е сполетяна от Божественото наказание и това е довело до опустошаването й. Използваният от Исая език описва категоричността на Божието възмездие и резултатите от него, които продължават да се простират напред във времето, макар и наказанието да е вече осъществено.

Ясно е, че и текстовете на Откровението трябва да изразяват същата идея. Те повтарят идеята на “вечния огън” и “вечното наказание” като използват езика на един старозаветен пророк. Издигането на дима от мъчението на неправедните до вечни векове подчертава вечните последици от наложеното наказание. То ще изпълни предназначението си и след като бунтуващите се срещу Бога бъдат напълно унищожени, споменът за това, какво причинява греха и каква е съдбата на избиращите го, ще остане завинаги в паметта на обитаващите Вселената.

Така че анализът на изразите “вечен огън”, “вечно наказание” и “до вечни векове”, използвани в Свещеното писание при описанието на унищожението на безбожните, на Сатана и на ангелите му, ни води до заключението, че огънят ще трае определен период от време, ще гори без прекъсване и моменти на отдих и нищо няма да е в състояние да го угаси. Той ще изгасне сам, след като непокаяните изгорят напълно. Резултатите от него ще са вечни. Унищожените няма никога повече да бъдат възвърнати към живот и завинаги ще се помни, какво се случва с тези, които избират да се бунтуват срещу Бога и прегръщат греха.

5. Окончателната съдба на безбожните.

Разглеждайки естеството на вечния огън и вечното наказание описани в Библията не само установихме, че Бог няма да измъчва нечестивите през цялата вечност, но споменахме и в какво се изразява тяхната вечна участ – те ще бъдат унищожени завинаги. След като бъдат възкресени в края на хилядата години (прочети статията Две възкресения), “огън падна от [Бога из] небето, та ги изпояде” (Откр. 20:9). Пъкълът е един екзекутивен съд над нечестивите, който се случва на земята, а не под нея или на някое друго място във Вселената. Така безбожните умират с “втората смърт” (Откр. 21:8), от която няма възкресение, защото “заплатата на греха е смърт” (Римл. 6:23; виж и Езек. 18:4, 20), а не вечен живот в пъкъла. Но нека да оставим Писанието да ни каже нещо повече по този въпрос:

“Че нечестивите изникват като тревата и всички, които вършат беззаконие, цъфтят, само за да се изтребят вечно” (Пс. 92:7).

Изтребването на нечестивите е вечно – те никога повече няма да съществуват.

“Те са мъртви, няма да живеят; те са сенки, няма да се издигнат. Защото Ти си ги наказал и изтребил, и си направил всеки спомен за тях да изчезне” (Исая 26:14).

“Защото както вие, намиращи се на светия Ми хълм, пиехте от гнева Ми, така непрестанно ще пият всичките народи. Да! ще пият и ще поглъщат, и ще бъдат като че не са били” (Авдий 16).

Наказанието на нечестивите е окончателно, тяхното унищожение е невъзвратимо. Ще бъдат, като че изобщо не са били (Пс. 104:35).

“Защото ето, иде денят, който ще гори като пещ и всичките горделиви, и всички, които вършат нечестие, ще бъдат плява. И тоя ден, който иде, ще ги изгори, казва Господ на Силите, та няма да им остави ни корен, ни клонче. А на вас, които се боите от името Ми, ще изгрее Слънцето на правдата с изцеление в крилата си. И ще излезете и се разиграете като телци из обора. Ще стъпчете нечестивите, защото те ще бъдат пепел под стъпалата на нозете ви в деня, който определям, казва Господ на Силите” (Мал. 4:1-3).

Горделивите и вършещите нечестие ще изгорят (Матей 13:30, 40; 2 Петр. 3:10) до състояние на пепел, която може да бъде стъпкана. В този огън попадат както Сатана и ангелите му (“корен”), така и всички хора, които са ги следвали (“клонче”).

“Защото злотворците ще се изтребят, а ония, които чакат Господа, те ще наследят земята. Защото още малко и нечестивият не ще го има вече. Да! прилежно ще изследваш мястото му и не ще се намери… А нечестивите ще загинат и враговете Господни ще бъдат като отборните агнета. Ще чезнат, като дим ще изчезнат… Чакай Господа и пази Неговия път, и Той ще те издигне, за да наследиш земята. Когато се изтребят нечестивите, ти ще видиш това” (Пс. 37:9, 10, 20, 34).

Изтребването на злотворците и нечестивите е толкова пълно (Пс. 145:20), че от тях няма да остане и следа. Ще изчезнат така, както димът се разнася и изчезва (Пс. 68:2).

Както виждаме, Свещеното писание разкрива, че отхвърлящите Бога и Неговото спасение ще бъдат напълно и безвъзвратно заличени. Няма да има вечно горящ пъкъл, в който грешниците да страдат от неописуеми мъки през цялата вечност. Макар и много популярно това учение е напълно небиблейско и не следва да бъде поддържано от последователите на Исус Христос.

Много е важно също да отбележим, че “вечният огън” на пъкъла никога не е бил предназначен за нас. Според думите на Исус, той е бил “приготвен за дявола и за неговите ангели” (Матей 25:41). Не е нужно никой от нас да попада там, защото спасението, което Христос е осигурил, е съвършено и е в състояние да покрие вината на всеки грешник. Само упоритото му отхвърляне от наша страна може да бъде причината пъкълът да се окаже нашата съдба. Но това не е нужно да се случва! Всички можем да изберем живота и да живеем завинаги с Христос.

6. Съдбата на спасените.

Една съпротива срещу библейското учение за наказанието на нечестивите би била напълно неуместна и неразбираема. Защо някой би предпочел безбожните да страдат цяла вечност пред идеята за пълното им унищожение? Трудно е да се повярва, че искрен последовател на любящия Учител би направил това. Може би съпротивата срещу това учение на Библията идва от неговата друга страна; от другия аспект, чрез който то отрича езическото учение за безсмъртието на душата, а именно, че праведните получават своята награда мигновено като душите им отиват в рая веднага след смъртта им. Както вече разбрахме, нещата стоят по доста по-различен начин (прочети статиите Смърт и възкресение и Две възкресения). Спасените получават вечния живот при Второто пришествие на Христос (Матей 25:46). Той ги взима на небето за период от хиляда години. Така че едва при завръщането Му те заживяват с Него завинаги. След изтичането на хилядата години спасените се връщат на земята, където стават свидетели на унищожаването на Сатана, ангелите му и нечестивите хора (Откр. 20:9, 10, 15) с “втората смърт”, която е окончателна и безвъзвратна (Откр. 21:8).

Огънят, който унищожава безбожните, очиства земята от покварата на греха (2 Петр. 3:10). Сега вече домът на изкупените може да бъде установен:

“И видях ново небе и нова земя, защото първото небе и първата земя преминаха; и море нямаше вече” (Откр. 21:1).

Спасените няма да живеят на небето. Те ще бъдат там само за хиляда години. Техният дом е Земята и ще заживеят на нея (Матей 5:5), след като тя бъде очистена от греха и пресътворена (2 Петр. 3:13). На болката, плача и смъртта ще бъде сложен завинаги край (Откр. 21:4), не само защото грехът е вече премахнат от планетата, но защото и не съществува никъде във Вселената място на вечно горящи хора, които страдат и проклинат Бога в агонията си. Грехът ще бъде окончателно и завинаги заличен. Спасените ще се наслаждават на сигурността и светостта на Новата земя за цяла вечност.

Макар и да е много изкусително да потърсим утеха в мисълта, че любимият ни покойник е вече в рая и хвали Бога заедно с ангелите, по-добре е да приемем безопасността на истинското библейско учение по този въпрос и насочим надеждите си към славното Второ пришествие на Господ Исус Христос, когато верните Му последователи ще бъдат развързани завинаги от оковите на смъртта и гроба.

7. Недостатъци на учението за вечните мъки.

Липсата на потвърждение в Библията за истинността на дадено учение е достатъчно основание то да бъде отхвърлено. Както видяхме, широко разпространената доктрина за вечно горящия пъкъл и вечно страдащите в него грешници, е напълно небиблейска и следва да бъде отхвърлена от всеки искрен последовател на Христос. Всъщност това учение е толкова проблемно, че можем да изтъкнем още няколко причини за неговата неприемливост:

1) Вярата, че Бог ще наказва цяла вечност творения, които са водили грешен живот само няколко десетки години, разкрива този Бог като напълно несправедлив. Едно от най-силните и важни откровения на Библията относно Божия характер е, че той е справедлив (Откр. 22:12). Учението за вечно горящия пъкъл разрушава напълно идеята за Божията справедливост! Независимо, че имаме ясното убеждение за несъвършенството на нашето разбиране за справедливостта, няма как вечното наказване за воденето на краткотраен живот в грях, да бъде определено като “справедливост”. Дори ние, обременените от несъвършенство същества, знаем, че това би било акт на абсолютна несправедливост. А това не само представя Бога по погрешен начин, това отблъсва хората от Него! Едва ли има друго учение, което да е отблъснало повече хора от християнството, както учението за вечно горящия пъкъл. Иронията е, че цветущите описания на вечно горящия огън и страданието на грешниците в него се използват от проповедници, за да предизвикат покаяние у слушателите. Подобен подход по-скоро би отблъснал хората, защото кой би искал да има нещо общо с един толкова жесток Бог? Кларк Пинок казва: “Има мощен морален обрат по отношение традиционната доктрина за естеството на пъкъла. Вечното мъчение е неприемливо от морална гледна точка, защото представя Бога действащ като кръвожадно чудовище, което поддържа един вечен Аушвиц за Неговите врагове, на които Той дори не позволява да умрат. Как може някой да обича такъв Бог? Предполагам, че някой би могъл да се страхува от Него, но бихме ли могли да Го обичаме и уважаваме? Бихме ли се стремили да бъдем като Него в Неговата безмилостност? Със сигурност идеята за вечното, съзнателно мъчение издига проблема със злото до невъзможни висоти” (цитиран в “Популярни вярвания”, стр. 150 от С. Бакиоки).

Писанието казва много ясно, че Бог не изпитва удоволствие в смъртта на постоянстващите в греха (Езек. 18:32). Но доктрината за вечното измъчване на грешниците във вечно горящия пъкъл Го представя точно като такъв, като едно жестоко и садистично същество. Има само една личност, която би се ползвала от подобна картина на Създателя – Сатана. Тогава кой ли стои зад това учение и неговата популярност сред християнските деноминации?

2) Това учение представя Бога не само като несправедлив по принцип, но и като несправедлив спрямо различните наказвани. Всички знаем, че има хора, които са съгрешавали ужасно, наслаждавайки се демонично на страданието причинено на други. Докато други са водели относително морален живот и вината им е главно в това, че са отхвърлили осигуреното от Христос спасение. Ако всички бъдат хвърлени заедно в един вечно горящ пъкъл, значи всички ще понасят едно и също наказание, независимо от различията на водения от тях живот. Как може това да е справедливо?

Нещо повече. Според популярното разбиране душите на нечестивите отиват в пъкъла веднага след смъртта им и остават там завинаги. Да приемем, че човек живял преди 5000 години е подхранвал един грях в живота си и поради пренебрегването от негова страна на осигуреното от Бога спасение, е отишъл в пъкъла. Той е там вече от 5000 години. И сега, в нашето настояще, умира някой, който е виновен за мъчението и смъртта на милиони. Неговата душа също ще отиде в пъкъла за едно вечно страдание, но ще стане така, че човек, който е имал много по-малка вина от него, ще страда с 5000 години повече от него. Къде е справедливостта в подобно нещо?

Исус подчертал, че хората могат да носят различна степен на вина, поради което и последващото наказание трябва да е различно (Лука 12:47, 48). Точно това е идеята на библейското учение за пълното унищожаване на безбожните, защото според него всеки ще понесе точно според заслуженото си (виж Матей 16:27) и в края ще бъде напълно заличен. Тези, които са сгрешавали повече, ще страдат по-дълго от тези, които са съгрешавали по-малко. Най-дълго ще страда Сатана. Но краят ще дойде за всички, включително и за дявола (виж Езек. 28:18), защото Бог е справедлив и не може да наказва неограничено във времето за грехове, които са били извършвани в ограничен период.

3) Свещеното писание представя Бога не само като справедлив, но и като любов (1 Йоан 4:8, 16). Всъщност Неговият характер представлява неразделимо единство на милост (любов) и справедливост (Пс. 85:9, 10). Идеята, че Той ще хвърли в пъкъла нечестивите и ще ги измъчва цялата вечност, не само поражда въпроси относно Неговата справедливост, но и относно Неговата любов. Защото как е възможно един Бог на любовта да измъчва някого цяла вечност? Не трябва да забравяме, че това, което избираме да вярваме относно пъкъла, е това, което избираме да вярваме относно характера на Бога.

4) Доктрината за вечното измъчване на грешниците ограбва от силата на Христовото изкупление. Макар и Исус да е извършил на кръста едно съвършено изкупление, фактът, че грешниците съществуват цяла вечност (макар и в пъкъла), прави недостатъчни и непълни достойнствата на Христовата жертва да се справи с греха окончателно и завинаги. Така вечно горящият пъкъл прави греха вечен – дори и да приемем, че той ще бъде локализиран в много отдалечен край на Всемира, той ще продължава да живее завинаги в сърцата и умовете на вечно страдащите грешници. По този начин християнското разбиране за злото се превръща в не по-различно от езическото разбиране, че доброто и злото са съществували винаги и ще съществуват винаги и че имат нужда едно от друго. С това злото и греха биват обезсмъртени, а Христовата жертва се оказва недостатъчна да се справи напълно и окончателно с тях.

5) Вярата във вечното страдание на грешниците приема на практика, че тези хора ще живеят вечно. Да, вярно е, че става дума за живот в мъки, но все пак това е един вечен живот. А това директно противоречи на учението на Библията, че само тези, които са повярвали в Христос и имат Божия Син, могат да имат вечен живот (Йоан 3:16; 1 Йоан 5:11-13). Единствено спасените имат вечния живот не само като качество, но и като продължителност. Отхвърлящите Христос нямат и не могат да имат вечен живот (1 Йоан 3:15). Затова и не могат да живеят вечно, макар и в мъки и болка (виж Откр. 21:4). Тяхната съдба е вечна смърт (Римл. 6:23а), вечно заличаване (Пс. 37:9, 10, 20, 34).

6) Земята е мястото, където спасените ще заживеят завинаги. Тя е и мястото, където нечестивите биват унищожени. Библията не посочва друга точка от Вселената, нито недрата на земята, а нейната повърхност като мястото, където се случва пъкъла. Ако наказанието на осъдените се изразява във вечно мъчение в огненото езеро, то ще трябва да се случи на земята. А тогава къде ще живеят праведните? Очевидно огънят на пъкъла трябва да е временен и като приключи делото си, трябва да угасне и да даде място за пресътворяването на земята.

Учението за вечно наказваните в пъкъла грешници е абсолютно небиблейско. Писанието учи, че непокаяните ще бъдат унищожени напълно и безвъзвратно с втората смърт като последиците от това ще бъдат вечни. Не наказването, а наказанието е вечно. Унищожаващият огън ще пречисти земята и ще угасне, за да даде възможност за нейното пресътворяване и превръщането й в дом на спасените.

Прочетете и статията Окултизъм и спиритизъм, в която разглеждаме и други опасности от приемането на учението за безсмъртието на душата – участието в окултни практики и спиритически сеанси.

1
Оставете коментар
Моля, имайте предвид, че ще бъдат публикувани само коментари написани на кирилица! Поради защитата на сайта от спам коментарите се публикуват с известно закъснение. Благодарим ви за разбирането!
Всички полета са задължителни. За повече информация относно правенето на коментари прочетете Условия за ползване.

1 Comment threads
0 Thread replies
0 Followers
 
Most reacted comment
Hottest comment thread
1 Comment authors
Георги Козарев

Много задълбочена, а в същото време и разбираемо поднесена статия, посветена на един наистина труден и превратно трактуван въпрос!..
Приемете моите поздравления за труда Ви, брат Димов и нека Бог да Ви благослови изобилно…