Сатана vs. Божият закон – II

Божият закон - скрижалите на ДекалогаИскате ли да сте враг на Бога? Съмнявам се, че някой би искал, но от статията Сатана vs. Божият закон – I разбрахме, че това изобщо не е трудно. Нужно е само да следваш плътските си желания и да не се покоряваш на закона Му:

“Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може” (Римл. 8:7).

Копнежът на плътта е враждебен на Бога поради неспособността му да се покори на Божия закон. Значи всичко и всеки, който не може и не иска да се покорява на Божия закон, е наречен “враг на Бога”.

Естествено това означава, че Сатана е най-големия враг на Бога, защото той не само не се покорява на Божия закон, но и най-яростно се бори срещу него. Жалкото е, че толкова хора, които наричат себе си християни, застават в неговите редици като твърдят, че Божият закон е отпаднал и вече не е валиден за вярващите.

За нас е от огромна важност да разберем, как може статутът ни на “враг на Бога” да се промени и да бъдем счетени за Негови приятели. Трябва да научим, какво се изисква да застанем на Неговата страна. Слава Богу, Библията ни дава достатъчно информация. Разбира се, изясняването на този въпрос върви с изясняването и на някои други.

1. Всеки човек е враг на Бога.

Ако следването на копнежите на плътта и непокорството на Божия закон са характеристиките на Божия враг, тогава ние, хората като какви можем да бъдем определени по принцип? Със сигурност се досещате, какъв е отговора, но нека все пак да се позовем на Писанието. Ето как Библията описва хората оставени на собственото им естество:

“Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни и се мразехме един друг” (Тит 3:3).

Тогава, когато е 100% себе си, човек може да бъде описан като непокорно на Божия закон същество, което в същото време е подвластно на омразата, злобата и завистта; отдаването на страстите и удоволствията са го превърнали в роб. Разбира се, че това означава, че в естественото си състояние всеки човек е враг на Бога!

Виждате ли обаче иронията тук? Човекът отказва да приеме Божия авторитет над себе си, но вместо да стане свободен и независим, се превръща в роб на страстите си и животът му се изпълва с омраза, зло и завист. Изглежда ни е трудно да осъзнаем, че винаги има над нас авторитет, който трябва да избираме. Ако отхвърлим единия, значи автоматично избираме другия. Няма зона на неутралност, в която да навлезем и да заживеем като абсолютни суверени.

Всъщност работата е там, че отхвърлянето на Божия авторитет е равнозначно не само на робство на разни слабости (което си е достатъчно отблъскващо като идея), но и на една друга воля:

“И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове, в които сте ходили някога според вървежа на тоя свят, по княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството, между които и ние всички сме живели някога в нашите плътски страсти, като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите, и по естество сме били чада на гнева, както и другите” (Ефес. 2:1-3).

Воденето на живот на непокорство в плътски страсти, престъпления и грехове (което от гледна точка на небето ни определя в известен смисъл като мъртъвци) означава едно нещо – следване на княза на въздушната власт, дявола. Разбирате ли, изборът да застанем срещу Божията воля не ни превръща в същества независими както от Него, така и от каквато и да е друга власт. Отхвърлянето на Бога е равнозначно на приемане на сатанинското господство в живота ни. Просто няма как да е по друг начин. Копнежът на плътта (Римл. 8:7) и приятелството със света (Яков 4:4) ни превръщат във врагове на Бога, защото не сме в състояние да се покоряваме на Божия закон и защото ставаме неизменна част от света, който лежи в Лукавия (1 Йоан 5:19) – най-големият враг на Бога.

За съжаление, това сме ние, хората – всички сме врагове на Бога. Това обаче не означава, че трябва да останем такива. Слава Богу, има надежда! Нещата могат да се променят!

2. Човек става враг на Сатана.

Как може това положение да се промени? Как може да стане така, че човекът, който съвсем ясно е дефиниран от Писанието като враг на Бога, да се превърне в Негов приятел?

Логично е да приемем, че това трябва да има някаква връзка с Божия закон. Ако неспособността ни да го спазваме ни превръща в Божии врагове, би трябвало ситуацията да се промени, ако нещо се случи в нас и започнем да го спазваме. Спомнете си, че в спора Си със Сатана Бог посочил не ангел, а паднал човек в защита на тезата Си, че все пак е възможно Божия закон да се спазва. Следователно това наистина е постижимо. Значи има надежда и за нас!

И така, ключът към решението на проблема е грешния човек да престане да живее в грях и да започне да се съобразява с Божия закон. Как обаче може да стане това?

Единственият начин да престанеш да вършиш нещо, е да го намразиш. Щом като не обичаш да правиш нещо, тогава ти е лесно да не го правиш. Затова и единственият начин за падналия човек да престане да следва копнежите на плътта си и да живее в греха, а от там – да започне да се покорява на Божия закон, това е… да намрази греха. Точно така – това, което ни е най-присъщо, което е в нашата природа, трябва да бъде намразено и оставено. Ясно е, че не можем да го направим от само себе си. Ясно е, че тук Господ трябва да се намеси. И това Той го прави с радост! Нарича се “новорождение”:

“Исус в отговор му рече: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство… Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Йоан 3:3, 5, 6).

Чрез раждането ни ние идваме на тази земя. Човешка плът ни дава живот, който се характеризира с плътското. Тъй като това ни определя като Божии врагове, няма как да влезем, дори видим Божието царство, където ще влязат само Неговите приятели.

Все пак има начин това да стане. Ако се родим още веднъж, отгоре; ако се родим от Духа на Бога, тогава небето е постижимо. Това е началото на един нов живот даден от Духа и ръководен от по-различни принципи – промяна в естеството на човека, при която приемането на Божия авторитет и покорството на Неговия закон и воля не са вече толкова трудни и странни. Напротив, те стават дори приятни.

Така заставаме на страната на Бога. Но това пък няма начин да не предизвика омразата на Сатана. Ако искаме да сме на страната на Сатана, ще бъдем врагове на Бога. Ако искаме да застанем на страната на Бога, това неизбежно ще доведе до вражда със Сатана. Винаги си нечий враг, така трябва да бъде. Въпросът е да избереш правилния съюзник.

Господ е предвидил това положение. Всъщност още в най-първото от всички обещания за Спасител и спасение Божието дело в човека за уподобяването му по изгубения Божий облик е наречено с тази дума – вражда:

“Ще поставя и вражда между теб и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата” (Бит. 3:15).

Ето как Свещеното писание обяснява отдалечаването на човека от сатанинския образ и доближаването му до подобието с Бога – чрез една вражда. В своето грешно състояние човекът е враг на Бога. За да може това да се промени, трябва да стане враг на дявола. Наистина изглежда странно, но спасителното дело на Бога е наречено тук “вражда”, защото само ако си враг на древната змия, дявола, можеш да бъдеш Божий приятел. Септуагинтата, този авторитетен гръцки превод на Стария завет, за да опише враждата между змията и жената, използва думата “echthra” – същата дума, която срещаме в Римл. 8:7. Това е първото споменаване на спасителния план на Бога и той е определен като вражда.

Важният момент тук е, че тази вражда трябва да бъде създадена. Това ще рече, че от само себе си тя не съществува, а трябва да бъде породена. И наистина, като противящи се на Божия авторитет човек и Сатана са по-скоро партньори. Обръщайки се към Бога обаче и уподобявайки се на Него, човекът се превръща във враг на дявола. Тази промяна в падналата човешка природа се извършва от Бога. Затова Той създава враждата между човека и Сатана. Спасението на човека минава през вражда с дявола.

3. Краят на враждата между човек и Бога.

За да може човек и Сатана да станат врагове, първо е трябвало враждата между човека и Бога да бъде унищожена. Не е трудно да се досетим, че предвид крайно сложно положение на човека в греха примиряването с Бога, унищожаването на враждата между Твореца и човека няма да е лесна задача. Всъщност това е най-сложната задача изпълнявана някога във Вселената. Затова е трябвало да бъде поверена на най-добрия. И Той наистина направил всичко, за да свърже отново в едно разбунтувалия се човек и Създателят Му:

“А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез [Исус] Христос и даде на нас да служим за примирение; сиреч, че Бог в Христос примиряваше света със Себе Си като не вменяваше на човеците прегрешенията им и че повери на нас посланието на примирението” (2 Кор. 5:18, 19).

Всичко това било възможно само чрез смъртта на Божия Син. За да направи хората приятели с Бога, Исус Христос е трябвало да понесе греховете на всички. Това обаче щяло да превърне самия Него във враг на Бога и да умре като такъв – сам, изоставен, висящ в безпомощност на онзи хълм като най-големия престъпник. Само така обаче хората могли да бъдат доведени отново в Божието присъствие и да станат Негови приятели.

На кръста Христос унищожил враждата между Бога и човека. Това се превърнало в най-важната новина, която последователите на Христос трябва да занесат до всеки човек на тази планета, защото именно от това зависи спасението на всеки:

“И тъй от Христова страна сме посланици като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога, Който за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога” (ст. 20, 21).

Краят на враждата между човек и Бог е вече поставен. Всеки, който вярва в Христос и се е новородил, може да застане пред Бога като праведен, като че никога не е съгрешавал, като че никога не е бил Негов враг. Защото тази вражда е била напълно унищожена от Христос на кръста!

4. Човекът като враг на Сатана.

Едно от най-хубавите неща, които човек може да научи, е че е вече приятел с Бога. Както посочихме обаче, това автоматично го прави враг на Сатана. Тази вражда е необходима, защото доказва наличието на положителна промяна в човека – че той се уподобява все повече на Бога.

Тази предизвикваща вражда със Сатана промяна в човека трябва да засегне много надълбоко неговото естество и характер. Всъщност тя е описана доста подробно в Свещеното писание. Библията не крие, че предвид трагичното положение на грешния човек уподобяването му по Божия облик е един болезнен процес изпълнен с вътрешни конфликти, дискомфорт и страдание. Но крайният резултат е наистина невероятен, така че този път си струва да се измине!

Нека да разгледаме изключително силното описание на този процес дадено от апостол Павел в Римл. 7 гл. По принцип това е един много труден пасаж от Новия завет, но това не означава, че не може да бъде разбран. Той също така ще ни помогне да схванем по-добре същността на Божия закон и конфликтът, който се поражда около него при наличие на грях. А за това се говори още от началото на главата.

В Римл. 7:4-6 се описва реакцията, която грешната човешка плът има към Божия морален закон. Когато човек с необновено сърце воден от греховните си страсти се срещне със закона, светостта и възвишеността на моралната норма в този закон започва толкова силно да контрастира на плътското в човека, че то започва още повече да се бунтува и противи и да води човека към още по-големи грехове (ст. 5). Това се случва дори и ако в това си състояние се опитваш да спазваш закона. Понеже е в резултат на едно необновено сърце, единственото възможно послушание е следването на буквата на закона (ст. 6). Единственото решение е плътското в човека да бъде разпнато, да умре заедно с Исус и да се получи едно възкресяване заедно с Него. Така се удря директно в проблема и неговото елиминиране прави вярващият неуязвим от осъждението на закона (ст. 4). Новорождението е създало условия Божия закон да бъде съблюдаван от сърце, по дух и освобождава вярващият в Христос от осъждението на закона в резултат на плътското следване на неговата буква (ст. 6).

След това Павел се уточнява. За да покаже, че когато говори за умиране спрямо закона (ст. 4) и освобождаване от него (ст. 6), той има предвид осъждението на закона тегнещо над необновеното сърце, той подчертава, колко добро нещо е закона сам по себе си (ст. 7). Той осветлява човека и стига до най-големите дълбини в душата му, до които и съвестта му сама по себе си не може да стигне. Павел казва, че няма начин от само себе си да разбере, че пожеланието е грях, ако в Божия закон не съществуваше заповедта “Не пожелавай!”

Апостолът продължава с малко по-обстойно разсъждение относно влиянието на закона върху грешната човешка природа (ст. 8-12). Когато грешната човешка природа е далеч от изобличаващото въздействие на Божия свят закон конфликтът в човека не е толкова голям и той може да живее слабо обезпокояван. Срещне ли се обаче с чистота на Божиите изисквания, грешната природа веднага започва да реагира и да се гърчи пред тяхната святост. Това води до изключително неприятен дискомфорт, който за Павел е равнозначен на смърт (ст. 9). Стига се до някакво абсурдно положение, когато плътското сблъсквайки се със святото започва да потъва още повече в греха (ст. 8). И макар заповедта на Бога сама по себе си да е предназначена да носи наслада и живот, влизайки в конфликт с необновеното човешко сърце, му носи страдание и вътрешен конфликт (ст. 10). Причината за това според Павел е измамливостта на падналата ни природа, която е толкова контрастираща на светостта на Божия закон, че довежда човека до реакция противоположна на целената от закона – вместо да му донесе живот, тя му носи смърт (ст. 11). Това не е, защото има проблем със закона – не, той свят и всяка негова заповед е свята, праведна и добра (ст. 12). Проблемът е в падналата човешка природа.

Павел отново подчертава истинския проблем – не законът, а грехът в човека е отговорен за получилия се морален конфликт (ст. 13-20). Реакцията на плътското, реакцията на греха в присъствието на закона и това, което причинява на човека, разкрива истинските мащаби на неговата проблемност – нещо, което не би могло да стане без наличието на закона (ст. 13). Причината за тази неспособност на човека да отговори на изискванията на закона и да покрие стандартът му за праведност е, че човешките същества са напълно подчинени на падналата си природа, а от своя страна законът е духовен – той отразява възможно най-високия стандарт за характер, стандарт от съвсем друго естество (ст. 14). Този огромен контраст довежда човека, който е вече запознат с Божествените изисквания за характер и дори е започнал да се променя и да иска да ги достигне, до един болезнен вътрешен конфликт. Той вече е намразил греха, в него вече има желание да отразява небесния стандарт, но открива, че единственото, което може да прави все още, е това, което нито Бог, нито той самият вече желае (ст. 15). Това, разбира се, още веднъж доказва, че законът на Бога сам по себе си е нещо добро (ст. 16). Дори когато в човека се породи желание да изпълнява Божията воля, това не е достатъчно, за да получи способност да го прави. В него не живее доброто, падналата му природа няма какво да му предложи, за да го направи способен да отразява Божествения стандарт за характер (ст. 17, 18). Макар и вече да има напредък и доброто да се е превърнало в негова цел, то все още остава само едно желание. Когато се стигне до правене, единственото, което човекът може да извърши, е злото (ст. 19). Дори и да е успял да отдели волята си от поробващата власт на плътта, човек е все още подвластен на злото в действията си (ст. 20).

Тази ситуация също може да доведе до задънена улица. Павел нарича оформилото се положение “закон”. Той вижда закономерност в това, вече да е започнал да иска да върши доброто, но в крайна сметка всичко да се обръща в зло (ст. 21). Той е сигурен, че тук има някаква закономерност, защото с чиста съвест може да каже, че за себе си изпитва истинска наслада да разсъждава върху висините и чистотата на Божия закон. Стигне ли се обаче до това, да се опита да живее според изискванията му, веднага избухва конфликт и като по закон започва съпротивление на съкровеното му желание (ст. 22, 23). В това си положение Павел се вижда като един окаян човек, който няма абсолютно никакъв шанс да се оправи сам. Нужна му е помощ и той крещи със всичката си сила да я получи (ст. 24). И той знае, от къде идва избавлението му от този непоносим товар – Исус Христос. Ако се сведат нещата само до него, най-доброто, което може един просветлен човек да постигне, е да пожелае да изпълнява Божия закон. Стигне ли се до изпълняването му обаче, той е напълно подвластен на греховните закономерности (ст. 25). Но когато си в Христос и когато вече си в състояние да ходиш по Духа свободен от робството на плътта, тогава за теб вече няма осъждане (Римл. 8:1). Това е възможно, защото изпълненият с Духа новороден вярващ е вече в състояние да се съобразява с Божия закон според неговата същност и властта на греха и всички нейни закономерности са вече обезсилени (ст. 2). Сам по себе си законът на Бога не може да направи това в едно грешно същество. Той може да покаже, къде е проблемът на един грешник, но сам по себе си няма способността да възстанови грешника в непадналото му състояние. Това може да стане само чрез Исус Христос (ст. 3). Исус го е постигнал, защото е дошъл “в плът подобна греховната плът” и се е пожертвал понасяйки греховете на хората. Платената цена за човешкото престъпление и съвършеното послушание на Христос въпреки “плътта подобна на греховната” води до пълното и категорично побеждаване на греха. Той повече не може да има власт над тези, които пожелаят да се новородят и да заприличат на своя Господ. Сега вече предназначението на закона може да се изпълни в тези вярващи (ст. 4). Вече плътта е поставена под контрол. Ако това не се случи, копнежът ще си остане плътски, което в крайна сметка ще доведе до смърт. Тези обаче, които ходят по Духа, ще копнеят за духовното, а това е равнозначно на живот (ст. 5, 6). Съдбата на копнежа на плътта не може да е друга – тук липсва не само способност да се покорява на Божия закон, но дори и желание за това. А подобно нещо бива определено като враг на Бога, което значи, че не може да завърши по никакъв друг начин освен със смърт (ст. 7).

Ето как великият апостол описва уподобяването на човека по Божия образ. Благодарение на жертвата на Христос сприятеляването на човека с Бога възможно, както и оприличаването му с Него в морално отношение. Това именно прави спасения човек враг на Сатана. Да си враг на Сатана е една добра новина! Това е равнозначно на спасение!

5. В какво се изразява отхвърлянето на Божия закон днес?

И така, вече стана съвсем ясно, че отношението към Божия закон и способността за неговото съблюдаване е ключово в заемането на правилната позиция във Великата борба. Сатана враждува срещу Бога именно по отношение на Неговия закон и затова е странно, когато християни изразяват такова негативно отношение към вечния закон на Бога.

Щом като въпросът за Божия закон е толкова важен, трябва да знаем, в какво точно се изразява отхвърлянето му днес. Както вече сме споменавали в статията Променим ли е моралният закон на Бога?, има поне четири възгледа относно Божия закон, които можем да срещнем сред християните днес. За по-голямо удобство теориите могат да бъдат разделени само на две – твърдяща, че Божият закон подлежи на промяна и твърдяща, че Божият закон никога не се променя.

Естествено, че ако вярвам, че по някакъв начин Божият морален закон подлежи на промяна, това ще намери отражение в разбиранията ми за морала, за доброто и злото, ще навлезе в живота ми, ще се превърне във философия и отправна точка в живота ми. Жалкото е, че точно такова е виждането на милиони последователи на Исус.

Това обаче не е всичко. Подобно отношение към закона ще ме принуди да стана и непоследователен. Както се случва с някои протестанти например.

Повечето протестанти днес вярват, че Божият закон е бил валиден до смъртта на Исус на кръста, но със смъртта Му е отпаднал и вече не е задължителен за новозаветните вярващи. По някаква причина думата “закон” им звучи неприятно, правят се асоциации с жертвите на Мойсеевия закон, робство, фарисейство и законничество. По принцип изобщо не е необходимо да се прави подобна връзка, но така или иначе има породена някаква неприязън към закона. Нещата стигат до там, че на темата за закона започва да се гледа толкова пристрастно, че не малко тълкуватели са готови да нарушават правила в тълкуването на Библията, с които по принцип са съгласни.

Например всеки изследовател на Свещеното писание знае, че една и съща дума може да има различни значения в различен контекст. Затова в тълкуването на библейските текстове и в даването на значението на думите в тях винаги се съобразяваме с контекста. Защо обаче когато се стигне до закона, това правило се забравя? По-голямата част от протестантите днес възприемат закона като една цялостна норма, която е съществувала преди Христос, но която е отпаднала с Неговата жертва – ей така, всичко накуп. И когато стане дума за закон, си представят само едно нещо, което вече за тях е неактуално. И макар по принцип да са съгласни, че различните думи могат да имат различни значения в различен контекст, това правило престава да бъде валидно, когато стане дума за закона. А точно във връзка с думата “закон” можем да имаме няколко означения, които касаят различни неща.

Вземете например предшестващият контекст на началния стих на тази статия – Римл. 8:7, който контекст разгледахме по-горе – Римл. 7:4-8:6.

Както вече знаем, според Римл. 8:7 следването на копнежа на плътта е равнозначно на враждуване с Бога като причината за това е, че този копнеж не може да се покорява на Божия закон. Тук имаме съвсем ясна индикация, че законът е нещо актуално в Новия завет и съобразяването с него или отхвърлянето му ни определя или като Божии приятели, или като Негови врагове. Дори само текст е достатъчен да се докаже, че Божият закон е актуален и в Новия завет.

Та този толкова ясен стих се намира в един контекст, който е пълен с различни значения на думата “закон”. Да се опитаме да ги открием.

В Римл. 7:1-3 апостол Павел говори за закона както Божествена норма, с която юдеите са добре запознати, така и като някаква норма по принцип – всички човешки същества са подвластни на някакъв закон. И тук апостолът дава пример с омъжената жена. Докато мъжът й е жив, тя има отговорност към него като към неин съпруг. Само ако мъжът й умре, тя може да се омъжи за друг мъж. Умре ли мъжът й, вече няма задължение, което да я държи към него. Ако обаче той е все още жив, а тя се свърже с друг мъж, вече се определя като нарушителка на този закон. Така че в разглеждания контекст под “закон” първо се има предвид морална норма по принцип.

Следва осъждението или проклятието на закона, което също е представено само като “закон” (ст. 4, 6). След това “закон” се използва, за да се означи Божият морален закон на Десетте заповеди (ст. 5, 7, 9, 12, 14), като тук като негов синоним или като неизменна част от него се посочват и заповедите (ст. 8-12). И накрая с думата “закон” апостол Павел означава онази закономерност в пробудения вече ум, когато започва да желае да изпълнява закона на Бога, но все още няма никаква сила за това и прави обратното на това, което иска (ст. 21, 23, 25).

Така че в рамките само на няколко стиха намиращи се в предшестващия контекст на Римл. 8:7 имаме използване на думата “закон” с четири различни значения. Четири различни значения на една и съща дума! И всичко това – само в рамките на няколко стиха!

Не може да не се породят въпроси. Как е допустимо при наличието на толкова ясно указание, че думата “закон” може да има в Библията различно значение, тя да се приема само по един начин от много тълкуватели? Когато става дума за друг въпрос, те проявяват коректност към текстовете и признават, че една и съща дума може да има различни значения. Защо обаче когато стане дума за закона, изведнъж методът се променя и това правило престава да важи? Това не е ли просто едно пристрастно разглеждане на темата за закона в Писанието? И не означава ли това, че дори и несъзнателно много вярващи застават на страната на Сатана в конфликта му с Бога?

Има върху какво да се замислим. От това, на чия страна в големия конфликт сме, зависи вечната ни участ. А Исус е умрял всички да бъдем с Него във вечността. Няма нужда да заставаме на страната на великия Противник. Той няма какво да ни предложи. По-добре е в борбата му срещу Божия закон ние да бъдем негови врагове. Това ни прави приятели на Бога. Не е страшно да си враг на Сатана, когато Бог е твоят приятел!

В естественото си състояние човек е враг на Бога и съюзник на Сатана. Ако пожелаем, жертвата на Исус Христос ни осигурява възможност да се примирим с Бога и да станем Негови приятели. Това ще ни превърне във врагове на Сатана, но предвид враждата му срещу Божия закон това е по-доброто положение за нас.

2
Оставете коментар
Моля, имайте предвид, че ще бъдат публикувани само коментари написани на кирилица! Поради защитата на сайта от спам коментарите се публикуват с известно закъснение. Благодарим ви за разбирането!
Всички полета са задължителни. За повече информация относно правенето на коментари прочетете Условия за ползване.

1 Comment threads
1 Thread replies
0 Followers
 
Most reacted comment
Hottest comment thread
2 Comment authors
Милена

Всички християни са псевдохристияни! Всичките са завистливи и зли! Как да служиш на Бог когато е оставил толкова мърша в редиците си? Освен това защо Бог винаги ни зарязва на самотек а сатанистите друго казват за техния повелител?!